13 Рози
Първа глава
Габриела изохка и изтърва ножицата. Поднесе ръка към устните и обра с език плъзналата рубинена капка, наслаждавайки се на соления вкус на кръвта. Беше се убола на розовия храст, още от сутринта бе доста разсеяна... Александър отново бе дошъл в съня й...
Бе се събудила като от удар, изтръпнала от еротичното съновидение и пронизващия спомен за тяхната раздяла. И за унижението, което бе изпитала, предлагайки му при последната им среща тялото си, достойнството си и богатството си... Тогава си беше обещала, че никога няма да забрави нито един от онези мигове, за да подхранва клокочещ в гърдите си огъня на омразата. С течение на времето обаче лавата се бе втвърдила, превръщайки се в каменна буца, заседнала някъде в областта на гръдния кош, и само нощем заспалият вулкан понякога се събуждаше, за да праща в съня й поредната вест, че не е изгаснал и все още чака своя час...
Когато това се случеше, Габриела не беше на себе си през целия ден. Трябваше най-сетне да сложи някакъв край, помисли си тя, докога ще продължава всичко това, минаха близо три години оттогава!
Усети се, че е хванала и стиска тъй силно медальона на Ордена, та чак верижката му се бе впила в кожата на врата й. Разтвори длан, завъртя го така, че вградените в златото рубини да заискрят като кървави пръски, и още веднъж се смая от приликата им с животворната течност. Поднесе към устните си малкото кръстче с изобразената върху него миниатюрна розичка, после се наведе, вдигна от земята градинарската ножица и насочи вниманието си към живите цветя. Преброи отрязаните рози, сложени в плитката плетена кошница, и вече по-внимателно разгърна големия кичест храст, хващайки набелязаната клонка. Трябваха й още две, за да станат тринадесет, тя обичаше това число, числото на вечното завръщане след завъртането на кръга, числото на Юда, но и на вещиците... Обичаше го заради страха, който всяваше, обичаше го просто заради неговата злотворност. Бе подбрала стръковете еднакво големи, с добре разлистени съцветия, излъчващи заедно с упойващия си мирис и едно твърде натрапливо, но много възбуждащо усещане за страстна екзалтация. Харесваше й как в залезната светлина кадифените им листенца блестят с наситено кървавия, почти черен цвят на чувствения мрак, като парченца от мантията на любовна нощ, изпълнена с магически заклинания...
Всичко онова, което й липсваше напоследък...
Вдъхна още веднъж аромата им и се насочи към голямата двуетажна къща, която с модерната си архитектура бе пълна противоположност на дома й в София, бе се постарала всичко тук да е различно. Огледалните стъкла на френските прозорци услужливо й показаха степента на нейния успех и отразената в тях картина я накара още веднъж да изпита смесени чувства. Гъвкавата й като на пантера фигура с развети черни коси контрастно се открояваше върху пъстро-зеленикавия фон на градината. Въпреки горещото южно слънце продължаваше да се облича само в черно, следвайки обета, който бе дала преди да напусне България. Контрастът се подсилваше и от тена й. Успяваше да го запази от палещите лъчи, като с млечно бялата си кожа побъркваше не един от обръгналите на смугли красавици мъже.
Мисълта за тукашните й ухажьори предизвика у нея презрителна гримаса, но болезнено разчовърка старата рана - за разлика от тях Александър я беше отхвърлил като мръсно коте, и то заради някаква си хлапачка! Заради онази Магдалена, която дори не бе единствена и неповторима, тъй като имаше сестра близначка...
Александър – любовта и омразата на живота й...
Ако можеше да я види сега, в този момент! Сред цялата екстравагантна пищност на тропическите растения в двора й... Ако можеше да я зърне в огромния й остъклен басейн със синя като очите й вода, да седне заедно с нея в полюшващата се на собствения й кей яхта, готова да литне по речните канали на възхитително зелената Флорида, ако можеше да влезе и в нейната широка, прекрасно обзаведена къща с дресиран до невидимост персонал, в примамливия сумрак на спалнята й – дали нямаше да изпита разяждащото глождене под лъжичката, че си е проиграл късмета?...
Габриела занесе розите в кабинета и седна пред бюрото, наслаждавайки се на аромата им, който с падането на нощта ставаше все по-силен. В дни като този, когато мислите я връщаха назад, тя обичаше да си припомня откъде бе тръгнала. Подобна равносметка я изпълваше със задоволство, което единствено можеше донякъде да компенсира чувствата и мислите, породени от спомена за Александър, чувства, смъдящи като незаздравяваща стара рана. Пресегна се към чекмеджето и извади малкия кафяв бележник, на който дължеше сегашното си благополучие.
Дължеше ли?... Как ли пък не! Нищо не бе получила даром! Беше си заслужила и последния цент! И само тя си знаеше как...
Винаги когато се сетеше за онзи, предишния период от живота си, на устните й плъзваше тържествуваща усмивка. Бе изиграла всички. Бе рискувала и бе спечелила. От зле облечено провинциално девойче, принудено да понася насмешливите погледи на по-облагодетелстваните си съученички, бе успяла да стане една от първите дами в столичния хайлайф, чиито появявания по коктейли и други светски събития бяха отразявани от всички лъскави списания, всички знаеха коя е Габриела Великова... Бе изиграла добре картите си, залагайки не толкова на неотразимата си външност, колкото на бързия си и буден ум. Но съдбата, също като майка й навремето, никога не я глезеше и за пореден път й бе погодила лоша шега, при това точно в момента, когато се чувстваше победител. Нещата внезапно се бяха преобърнали и в онези дни тя бе на косъм да изгуби всичко, дори живота си...
...Тогава, след смъртта на мъжа си, преуспяващия бизнесмен Росен Великов, Габриела най-наивно си бе мислила, че ще наследи огромното му богатство, а с него ще си върне и Александър... Но се бе оказала жестоко излъгана и бе необходимо да впрегне цялата си изобретателност и смелост, за да се пребори за бъдещето си. И макар да не бе от страхливите, имаше моменти, когато й се струваше, че губи контрол над събитията... Веднага след пищното погребение, което бившите партньори организираха за своя покосен от инфаркт шеф, върху нея се бяха стоварили цял куп неприятности. Не само сметките най-неочаквано се бяха оказали изтънели, не само я заплашваха тежки съдебни дела, заради които бе на път да затъне в непосилни кредити, но се бе появил и шантажист, който знаеше за тайната й връзка с Братството...
И тогава сякаш самата съдба й прати в ръцете този малък бележник...
Габриела прелисти жълтеникавите страници, където със ситния почерк на Росен бяха изброени всичките му добре укрити и добре препрани авоари, натрупани от контрабанда, наркотици и други незаконни сделки, вършени зад паравана на легалния му бизнес, и преминали тъй успешно в нейно владение. В онези трескави дни, когато подготвяше бягството си, бе запомнила почти наизуст стройните колонки от цифри и букви, трасиращи пътечката й към офшорни компании и дебели банкови сметки. Бе успяла с лекота да разгадае кодираната от мъжа й информация, бе си разчистила сметките и бе превърнала лъкатушната пътечка в блестящ булевард, довел я от малката и бедна балканска страна чак в слънчева Флорида. Бе си създала на тази чужда земя положение и влиятелни връзки - както тук, на Източното крайбрежие, така и на Западния бряг, където бе централната квартира на Ордена. А подборът на членовете в него за по-високите степени бе изключително строг и освен многото други условия личният просперитет бе едно от най-необходимите. Членството в него бе доказателство за успеха й.
Наистина си бе заслужила това положение и това райско кътче!
Тя пак прелисти бележника, ала нещо продължаваше да я чегърта като утайка на зле сварено кафе, дори сладостната миризма на розите не можеше да го заличи... Имаше там една поредица от странни записи, към които от време на време се връщаше, и чиято загадъчност дразнеше въображението й със своето безсмислие. Отгърна най-отзад, на последната страница. В средата на листа бе изписана думата ormus, оградена от символи, подредени като извита в спирала верижка: ∞ Au ∞ Au ∞ Au ∞... Отдолу имаше още един ред. И точно той не й даваше мира, защото като някакъв призив или упрек заявяваше лаконично и безапелационно: прпрк!
Познаваше знаците за безкрайност и злато. Ако се връзваха по някакъв начин с Росен, то само с безграничната му способност да прави пари от всичко, до което се докоснеше. Беше проверила и онази неизвестна дума, онзи ормус. С удивление бе разбрала, че така било наречено някакво ново и още неизследвано докрай вещество с уникални свойства. Имаше в Интернет доста файлове за него, някои с научна насоченост, но повечето бяха дразнещо наивни и популярни - определяха го като злато с особена структура на атома, в някакво състояние, наречено М, каквото и да означаваше това, правеха се връзки с различни митологии, изказваха се предположения за почти фантастичните му свойства. Имало нещо общо с легендата за златното руно, с поразяващите свойства на старозаветния кивот, било изобразявано от египтяните като някакъв конус, държан от фараона, и представлявало храната на боговете, а по-късно пък се намесваха и алхимиците с техния философски камък...
Макар и добре запозната с езотеричната терминология, Габриела не беше чувала по-рано за този ормус. И от цялата събрана информация в главата й нещата само се бяха объркали още повече. Нима Росен бе търсил тайната на безсмъртието? И какво общо имаха тези надраскани безсмислици с бизнеса и интересите му? Приличаше по-скоро на студентски пищов... Знаеше, че навремето бе следвал. И въпреки добрия си успех, не бе успял да завърши висшето си образование като инженер-металург. Когато вече бяха женени и той реши да се кандидатира за депутат, често споменаваше, че ще трябва най-сетне да си купи проклетата диплома, но винаги избягваше да показва, че всъщност има и познания в тази област. Освен веднъж, когато й бе направил малката пещ за нейните занимания с керамика. Но както я бе направил, така и бе я строшил на парчета, щом разбра за какво я използва...
Още не можеше да я прежали, в нея така добре се изпичаха фигурките, с които правеше заклинания...
Габриела се подсмихна. Тогава, преди три години, бе доста напреднала в занаята, бе успяла да поотрови живота на близначките... Дали да не престане да си блъска главата с безсмислиците на Росен и вместо това да си набави подобна малка пещ... Би могла да си възвърне уменията и да направи пак някоя магия, да припомни на Александър какво й причини, когато отказа да я последва при бягството й от България...
Магдалена усети ръката на Александър да се плъзга по бедрото й, усмихна се и отвори очи. Надвесен над нея, той се бе подпрял на лакът и я гледаше ласкаво.
- Събудих ли те?
- Обичам да ме будиш така...
- Сънувах те, Дели – каза той и ръката му стана по-настоятелна, а името, с което се обърна към нея, й подсказа недвусмислено намерението му. Използваше го в моменти на най-съкровена близост...
- Казваш го почти всяка сутрин...
- Този път беше различно. Много истинско... Странен сън...
- Истинско?... – засмя се тя. – Като това, което вършиш сега ли?
- Не. Друго беше... Хубаво беше...
- Има ли нещо... по-хубаво... от...
Магдалена не успя да довърши. Устните и ръцете на Александър разпиляха мислите й. Действителността бързо се сви и изчезна като изгасващата светлинна точка на изключен телевизор, за да се пренесе вътре в нея и да лумне в най-фантастични багри и форми, сякаш приказка, чийто край бе колкото познат, толкова и винаги изненадващо нов с поредното пропадане в безкрая...
По-късно, когато седнаха да пият кафе на терасата, тя се сети, че не бяха довършили разговора си.
- Алекс... Спомена ли по-рано за някакъв сън, или така ми се е сторило?
- Не ти се е сторило. И точно мислех за него. Знаеш ли, имах чувството, че е нещо повече от сън. Нещо, което или е станало някога, или ще стане.
- А-а-а, не! – шеговито плесна с ръце Магдалена. – Тук вече навлизаш в моя територия! Дори сестра ми, с която сме като две капки вода, няма такива! Предсказващите сънища са си моя запазена марка, чуваш ли?
- Хей, ако пак си пускаш бодлите, таралежче такова, нищо няма да чуеш!
- Ох, Алекс... Толкова ли е трудно да разбереш какво значи да имаш близнак? Двайсет години с Мария бяхме като огледални копия! И сега, когато вече по нещо се различаваме, аз откривам, че отново приличам на някого! Или пък някой на мене, което май е едно и също!
- Е, благодаря за това, че сега пък съм „някой”... Да ти го разкажа ли, или ще продължиш да се наостряш?
Магдалена се засмя. Обичаше да я нарича с името на онова бодливо, симпатично животинче, което се защитаваше по толкова оригинален начин. Напомняше й за първата им близост. Беше станало преди около три години пак тук, на вилата, където тя изживя едни от най-незабравимите мигове в живота си. Тогава бе едва на двайсет, бе го обидила много, а той само се бе засмял и й бе казал, че ще му трябват ръкавици, за да я хваща...
- Извинявай... Всъщност не исках да прозвучи така... Ама... Алекс, нали ме познаваш! Знаеш колко обичам да те слушам! – прекъсна тя сама обясненията си и го помилва по ръката. - Всичко, до което се докоснеш, заприличва на вълшебна приказка...
- Защото я разказвам на тебе... Добре, ето ти още една история. Имало едно време един човек, който разбрал най-важната от всички важни истини. И много искал да я даде на хората, защото ги обичал. Искал и те да открият колко може да бъде прекрасен животът, дори и в него да има много страдание. Единственото условие било да погледнат дълбоко вътре в себе си и като му повярват, да видят, че всеки от тях – от най-издигнатия до най-презрения, притежава най-скъпоценното и най-непреходно съкровище, нещо, което е най-голямото богатство на този свят... Нещо, което можело да ги направи всесилни и безсмъртни. Но те не го разбрали правилно. Защото под сила разбирали власт на земята и над другите, а не над собствената си природа, а под безсмъртие - вечен и благополучен живот в някакво измислено безгрижно царство, в което щели да отидат след деня на най-последния и страшен съд... Дори решили, че той дошъл, за да им стане цар и да ги заведе в това свое царство, където нямало да има грях, зло и смърт... Тогава, за да им покаже за какво всъщност говорел, защото имал предвид не друго, а силата на Любовта, той самият решил в нейно име да принесе себе си в жертва. И направил така, че да се сбъдне древното пророчество. И когато увиснал на кръста, а тълпата...
- Чакай, чакай!... – прекъсна го тя. - Звучи ми някак познато... Ама ти... Ти за Христос ли ми говориш?! Него ли си сънувал?! Ха! Да не си станал религиозен, Алекс? Ха! – извика пак Магдалена и се разсмя.
- Не, не съм станал. И не бързай да ми се смееш... Ще стигна и до съня ми, имай търпение. Та така... Щом се досети, значи знаеш, че преди да бъде разпънат, Исус събрал около себе си група ученици, които посветил в учението си, и на които разчитал да продължат делото му. Но след неговата смърт станало нещо, което може би дори той не бил предвидил. Те не успели да запазят и съхранят идеите му във вида, в който трябвало да стигнат до хората. Защото се намерили други, много по-далновидни, или може би по-хитри от собствените му ученици, които преиначили и представили в по-различна светлина това, за което той говорел. Използвали учението му, сътворили легенди за живота му и дори заявили, че именно те са истински посветените, че само те знаят истината и само те могат да водят към спасение затъналото в грехове човечество... Защото веднага прозрели, че неговите идеи всъщност били много удобни за една силна и безкомпромисна власт, която искала да държи в подчинение и смирение хората.
- Странно, не съм чувала досега такива неща... такова тълкуване на християнството. Направо си... богохулник! В Средновековието биха те изгорили, Алекс! И... кои са били тези хора?
- Дълъг разговор... – облегна се назад Александър. - Като започнеш от един на име Савел, та стигнеш чак до мощната църковна организация с нейната йерархия, с нейните тайни, богатства, наказателни институции като Инквизицията, с политическите й амбиции и влияние върху всички исторически процеси още от самото й зараждане.
- Савел ли? Да не би да имаш предвид апостол Павел, най-големият от апостолите?
- Хм...
- Не си ли съгласен, че е най-големият? Защо?
- Наистина ли искаш да знаеш? Да не кажеш после, че вместо да те ухажвам както си му е редът, ти разказвам приказки и библейски истории?
Това пак бе намек за първата им нощ. Тогава й бе говорил странни и непознати за нея неща, а тя хапливо го бе срязала... И бе продължила с нападките си, докато не бе направил онова сравнение с таралежа. Усмихна се и само поклати глава. Този път щеше да го слуша, без много да му противоречи.
- Е, добре... Ако не ти е интересно, Маги, ще ме спреш и ще се заемем с нещо друго – подмигна й той. – Но щом искаш да чуеш какво мисля по този въпрос, слушай. Както навярно знаеш, въпросният Савел, роден като Саул - а това било името му на еврейски, отначало гонел християните, дори взел участие в убийството на светия мъченик Стефан... Преименувал се, когато получил откровение по време на една буря, а бил тогава на път и за малко не загинал от светкавиците. След тази случка започнал да твърди, че е по-голям апостол дори от учениците, защото за разлика от тях бил получил своето посвещение от самия възнесъл се Божи Син! А забележи нещо много важно - всъщност Исус почти не наричал себе си така, дори избягвал прекия отговор на този въпрос, когато му го задавали, и не случайно говорел за себе си винаги като за Синът Човешки... На неговия език този израз означавал просто човек, човешко същество... Но това, Маги, наистина е дълъг разговор, боя се, че ще те отегча, а аз исках само да ти разкажа съня си. Започнах малко отдалече, за да подчертая важността на един друг човек, на една жена, която вървяла редом до Исус и която той самият ценял толкова, че дори собствените му ученици понякога били впечатлени от силната му обич към нея и го ревнували. Знаеш, сега много се говори по този въпрос - били ли са женени двамата, имали ли са деца... Появяват се един след друг филми, книги, сензационни открития и твърдения... И през цялото време ми се струва, че има нещо нечисто в начина, по който лансират присъствието на тази жена в масовото съзнание. След като векове наред е била заклеймявана като блудница и й е била разрешена само ролята на осъзналата се грешница, за да служи за пример на покаяние, някои пак я използват за своите си цели... За пари ли, за слава ли, за нещо друго ли – все едно. Също както се е случило с Исус преди близо 2000 години. А едно време тя е била известна още и като Апостол над апостолите!... Знаеш за кого говоря, нали?
- За Мария, наречена Магдалина... – прошепна Магдалена. – Аз нося името й... Всъщност и двете със сестра ми носим името й! – поправи се тя.
- Може би точно затова ми се присъни как с теб се изкачваме по един хълм, към едно много специално място на върха му. Беше прохладно, но приятно свежо, като след буря. Дори вееше лек вятър. Стигнахме горе. Там имаше не много голям, вкопан в земята най-обикновен камък. Без надписи по него, без никакви знаци. Но ние някак знаехме, че сме намерили това, което сме търсили. Застанахме с лице на изток, към изгряващото слънце. Отгоре се виждаше една чудна долина с река, а някъде отдясно се издигаха склоновете на планина, безкрайна и прииждаща като море... Носехме букет червени рози. Коленичихме пред камъка и оставихме цветята. И тогава като че ли цялата природа запя. Хванахме се за ръце, погледнахме се и разбрахме, че има някой, някаква сила извън нас, която е приела нашата благодарност и ни е дала своята благословия...
- Но какво общо има тук Мария Магдалина?
- Някак знаехме, че е била свързана с това място. С този връх... И бяхме го намерили заедно, като залог за нещо много важно в бъдещето...
Той млъкна, обръщайки глава към близките върхове, които се виждаха от терасата. Тя също ги огледа, търсейки онзи, от съня му, после впери очи в него. Мислеше, че го познава достатъчно добре, а ето че се бе разкрил пред нея в една нова светлина, романтичен по един нов начин... Усети как в гърдите й се надига онова силно и заливащо я като вълна чувство, за което нямаше думи. Бе не просто желание за близост, нито само обич, а някаква почти космическа благодарност, че е такъв, какъвто е...
За десети, или може би дори за двайсети път от сутринта, Мария се питаше какво търси тук. След бързо преминалата еуфория от първите дни тя вече го правеше почти като ежечасно упражнение по съобразителност, като не забравяше и повторенията... Гърбът я болеше от неудобното свито положение, коленете й се бяха охлузили, очите й смъдяха от финия невидим прах, който се стелеше над разкопките. И дори пръстите й се бяха схванали от стискането на малката шпакличка, с която разчистваше горния слой пръст на отредения й квадрант. А мислеше, че ще си прекара забавно!
Когато Елена предложи на близначките да се включат заедно с нея в престижната археологическа експедиция в Източните Родопи, тя с въодушевление се бе съгласила. Е, щеше да е по-добре ако бе дошла и сестра й, вече остро усещаше липсата й... Но Магдалена и Александър си имаха своите планове за лятото и така Мария бе тръгнала сама. С Елена не бяха се виждали около три години. Както си му беше редът, почти целият випуск на Немската гимназия се бе разпилял по различни университети, предимно някъде из Германия, а връзката по Интернет не можеше да замести прякото общуване. Затова двете приятелки с радост очакваха тези няколко седмици в планината, прекарани на чист въздух, сред интересна компания и сред древните камъни на загадъчния скален град, чиято истинска история знаеха само околните родопски върхове. Действителността обаче бързо разми боите от предварително нарисуваната пасторална картинка. Оказа се, че работата бе изтощителна, отговорността бе сериозна, а старата й училищна дружка внезапно реши да се прояви по най-добрия начин пред ръководителя на разкопките, някакво археологическо светило, и за приятни празни приказки сред развалините просто нямаше време...
Оставаха още десетина минути до почивката. Гърбът я болеше все повече. Мария се поизправи и вдигна поглед към близките хълмове. През уикенда, когато археолозите отстъпваха за кратко скалния град на плъзналите навсякъде туристи, двете с Елена се бяха разходили дотам. Целта им бе да намерят входа на старите рудници, прокопани преди повече от две хиляди години от траките. Защо им бе необходимо това, никоя от тях не можеше да каже, може би бяха повлияни от медиите, които си бяха свършили добре работата. Всички, които се мотаеха наоколо, знаеха за прословутото тракийско злато и винаги се намираше някой от туристите да попита откъде са го вадили. Съответният гид отговаряше кога по-подробно, кога по-лаконично, сочейки някъде на запад от разкопките, споменаваше за сечените през византийско време златни монети, наречени перпери, и с това информацията се изчерпваше.
Същия отговор бяха получили и двете момичета, но поне разбраха между кои две села е хълмът с рудника. И през миналия уикенд най-сетне успяха след няколко не твърде успешни контакта с местното турско население да попаднат на един възрастен козар, който, като чу какво издирват, закима разбиращо и заръкомаха, съпровождайки напълно дружелюбния си жест с неразбираемото „Дженевиз инлар, дженевиз инлар*...” После на приличен български им обясни подробно пътя до „дупките”, както още ги наричали тук. Беше си далечко, поне час път... Любопитството на Мария надделя над предпазливостта на Елена и тя я убеди да предприемат едно свое издирване на тайнствените рудници. Следвайки указанията, те се изкатериха по склона и откриха доста бързо нещо като терасирана пътека, обрасла с храсталаци, която ги изведе до единия от отворите. Не беше голям. Тъмнината властваше почти от самия вход и момичетата не посмяха да влязат по-навътре, въпреки че си носеха и фенер. В неговата светлина видяха удивително заоблените сводове на галерията, която още от началото се разклоняваше в различни посоки. Решиха да не казват на другите, за да имат възможността по-късно и с необходимата екипировка сами да направят своето Голямо Откритие, и се върнаха в лагера.
Забележка под линия: Буквално „генуезки пещери”. Доста често останки от стари римски или византийски крепости били наричани от турците „генуезки”, по името на град Генуа, така именували и цялата римска империя.
Сега Мария с нетърпение чакаше да се освободи, за да се разходи към тайнствената дупка и да направи едно предварително проучване. През изминалите няколко дни момичетата си набавиха почти всичко, което бяха решили, че ще им трябва. Вече разполагаха със свещи и въже, а от училището си намериха дори и тебешир, за да отбелязват преминатите разклонения. Нямаха само каски. Всичко това сега бе сложено в сака й и чакаше да бъде използвано... Елена искаше влизането в пещерата да стане през почивните дни, когато щяха да разполагат с повече време, а и започна да подмята, че трябвало да вземат поне някое от момчетата със себе си. Всъщност бе права, но на Мария й се струваше, че тя просто се страхува и си търси повод за отлагане. Нея самата нещо я човъркаше отвътре и я караше да не се отказва тъй лесно, да не посвещава и други в замисъла им... Тя все пак не следваше като приятелката си археология, беше тук временно и можеше да си позволи да не спазва толкова стриктно правилата. И ако й направеха проблем за дисциплината, нямаше кой знае колко да се впечатли от последствията. Дори и да я отстранят от експедицията!...
Погледна към слънцето, което вече яко напичаше, погледна си часовника, остави настрани шпакличката и се залови да премита отредената й за проучване площ с четчицата. Работата бе пипкава, площта бе достатъчно голяма, а трябваше да я изследва сантиметър по сантиметър. И никога нищо не бе намирала, защо ли й трябваше да се захваща с този каторжен труд... Зае се внимателно да опипва една току-що появила се миниатюрна издатина в пръстта. Ще я изрови и ще си даде почивка... Пак някое малко, обикновено камъче...
И тогава изведнъж почувства във върховете на пръстите си слабо убождане. Дръпна ръка, мислейки, че се е порязала на потънало в земята стъкло, но кожата й не беше наранена. Взе отново четчицата и бързо разчисти наоколо. Вече по-ясно видя своята находка. Беше ръб на глинена плочка. Докосна го внимателно и отново усети тръпка, но този път я разпозна. Бе онова състояние, при което в нея нахлуваха неканени, но много ярки образи. Беше го получила като компенсация за жестоката травма на главата, когато преди около три години бе станала жертва на нападение. Още тогава се бе побояла да сподели с лекарите, че получава видения, а впоследствие се убеди, че е постъпила правилно. Не желаеше нито да бъде изследвана, нито да се излекува от новото си умение. В началото това състояние я връхлиташе най-ненадейно, в моменти, когато най-малко го очакваше, плашеше я, но и я мамеше с неочаквано разкрилите се пред нея възможности. Изтръгвайки я от действителността, то я пренасяше на друго място, в друго време и тя виждаше странни и често неразбираеми картини. След усилни тренировки, прилагайки някои източни техники, успешно се бе научила да не го допуска неканено и без необходимата предварителна нагласа. Затова сега се учуди на появата му. Беше по-силно от нея, също както в началото...
Тя прекара отново пръст по стърчащото ръбче.... и пропадна в друг свят.
Мария знаеше, че трябва да спазва инструкциите. Няколко пъти й бяха повторили при приемането в експедицията, че ако намери нещо, непременно трябва да повика някого от археолозите. Но в този момент тя забрави и колегите, и болката в гърба, и всяка умора. За нея не съществуваше нищо друго. Само това малко глинено парченце, вкопано в земята, от която трябваше да бъде час по-скоро извадено. Този отломък от някога важна и ценна вещ, направена с любов, това късче памет бе лежало заровено векове наред тук, на това място... Над него бяха бушували природни стихии и сблъсъци на човешки страсти, а то си бе стояло там кротко и ненужно никому, чакайки точно нейните пръсти... Усещането бе наистина по-силно от нея, някак знаеше, че е длъжна точно тя да го освободи от затвора му, точно тя да му даде шанса да се роди за нов живот, точно тя да чуе гласа му...
Пипайки полека, сякаш очакваше всеки миг то да се превърне на прах, Мария разчисти около него достатъчно, за да го подхване и извади. Приличаше на парче от някакъв съд. Не беше специалист и не можеше да познае дали е бил предназначен за свещен ритуал, или е служел за домакински цели. Но това изобщо не я вълнуваше. По-важното бе, че държеше в дланите си нещо, докосвано някога от някого, може би също тъй млад като нея, а сега отдавна превърнал се на прах...
Тръпката и убожданията в пръстите й се засилиха, превръщайки се в хиляди малки иглички, пулсиращи в забързан ритъм. Разгледа плочката. Май не можеше да е от съд, твърде плоска беше... Имаше непонятни знаци и две кръстосани линии с три точки в ъглите между тях. При четвъртия ъгъл тя бе отчупена. Дали останалата част от рисунката не се криеше някъде наблизо, върху други такива отломки? И откъде-накъде в съзнанието й изплува образът на спирала? Стори й се, че вижда някакъв каменен зид, че върви покрай него, а той прави плавна извивка и тя няма никакъв избор, може само да следва очертанията му... Беше длъжна да ги следва и да извърви този път. Това бе път към нещо, към някакво място, където щеше да получи важно известие, преживяване, или може би познание... Познание, което бе едновременно плашещо и възхитително... Толкова възхитително, че сякаш я издигаше към самите богове...
Попаднала в плен на видението си, Мария стоеше коленичила, вцепенена и втренчена в глиненото парче, легнало на дланите й. Отдалече изглеждаше като че ли се моли. Първа я забеляза Елена. Дотича до нея и видя, че е открила нещо. На вика й се отзоваха и други, дойдоха, наобиколиха ги... Извадена от състоянието си, Мария предаде плочката и предостави на специалистите по-нататъшното разчистване на мястото. За тях това бе рутинна работа, а тя бе само един помощен работник, не притежаваше нито необходимите исторически знания, нито по-специални умения в тълкуване на находките, редно бе да отстъпи и да се оттегли настрани. Така и направи. Някак обаче знаеше, че се е докоснала до тайна, древна като света, тайна, чието значение се бе открило само на нея...
Почувства се леко пренебрегната. Бе преживяла първото в живота си археологическо откритие, което я бе разтърсило, а никой не оцени важността му, никой не разбра колко забележително бе това малко глинено чирепче! Как да им каже какво бе видяла, ще й се смеят, ще се подиграват...
Огледа се и като установи, че нямат нужда от нея, реши не само да си даде почивка, а направо да приключи за днес. Денят бе дълъг и тя имаше достатъчно време да изпълни замисленото... Кимна на Елена, че има намерение да напусне, взе си приготвения от по-рано сак с принадлежностите и се отправи към близкия хълм. И да забележат отсъствието й, едва ли щеше да е от някакво значение! Щом не разбраха значението на това, което бе изровила, имаше ли смисъл изобщо да продължава...
Докато се отдалечаваше, стори й се, че усеща забит в гърба си поглед, но си каза, че не й пука, заслужила си е почивката! Тръгна още по-бързо. Помнеше добре откъде бяха минали, за да излязат първо на междуселското шосе, а после и на черния път, от който се отклоняваше едва забележимата пътечка към онзи отвор.
Бе вече доста далеч от разкопките и от „колегите” си, когато един от тях се поотстрани и проведе кратък разговор по мобилния си телефон. Нямаше как да го види, но дори и да го беше забелязала, Мария едва ли щеше да му обърне внимание. Всичко изглеждаше толкова обикновено, толкова в реда на нещата...
С изгрева на слънцето в градината избухваше птичият хор. Тогава тя най-много заприличваше на бляскаво-пъстър къс от райските селения и бродещата сред цялото това великолепие тъмна фигура изглеждаше като привнесена от друг свят, мрачен и отвъден. Изкарала безсънна нощ, Габриела мина по алеите, стигна до басейна и тръсна глава, за да отхвърли натрапливите мисли и спомени, които този път така я бяха стиснали в клещите си, че вече почваше да се ядосва не на шега. С рязко движение отметна от себе си копринения халат и скочи в изстиналата през нощта вода. Преплува няколко пъти дължината и се почувства значително по-добре, тонизирана и пълна наново със сили да се справя с всяко препятствие пред себе си.
Върна се в къщата и както беше още мокра, отправи се право към кабинета. Извади бележника и пак се взря в последния лист, раздразнена от изплъзващата й се тайна. Като човек с широка култура, тя имаше представа от най-разнородни символи, но записаната информация наистина не приличаше на нищо – нито на инженерна формула, нито на някаква парола, нито на указание за прибрано някъде злато, просто на нищо! Най-много я безпокоеше последният ред: прпрк! При това с удивителна...
- Ен-пи-ен-пи-кей... Ен-пи-ен-пи-кей!... – повтори тя и продължи да мисли на глас. – Росене, Росене... Копеле нещастно!... Какво си скрил тук, а?! Поредната бомба със закъснител? Малко ли ми бяха онези... неандерталци, дето ми се изтърсиха на главата! А сега и това!...
На собствения си гръб се бе убедила, че в живота на мъжа й е имало много потулени тайни и много съмнителни връзки. Едва ли някога щеше да ги разкрие всичките. Знаеше още, че не бива с лека ръка да пренебрегва написаното от него, напразно го определи снощи като безсмислици... Докато не повдигнеше поне малко завесата над тези букви и символи, не можеше да разчита на пълно спокойствие, не можеше да се заблуждава, че е избягала далеч от потайното минало на Росен и от неговите тъмни афери. Този прпрк! можеше да означава всичко – от връзка с наркопласьори до икономически шпионаж или някоя добре замаскирана и добре печелеща офшорка... Вътре в бележника нямаше нито ред излишна информация, не случайно така добре го бе скрил, та едва го намери след смъртта му!...
Вкара машинално за кой ли път горното буквосъчетание в търсачката, ядосвайки се на собствената си безпомощност, която я караше да прибягва до Мрежата с надеждата в главата й да се роди някаква мисъл. Освен множеството японски файлове с йероглифи, разни строго научни доклади и познатия от по-рано файл, рекламиращ химически торове, нищо ново и по-смислено не откри. Японците много икономично свеждаха любимото си nipon до прост набор от трите съгласни npn, учените използваха подобни буквени съкращения в различни области на биохимията, физиката и медицината, а фирмата-производител на азотно-фосфатни минерални торове не представляваше никакъв интерес. Още първия път, когато попадна на тази страница, бе се свързала с посочения адрес, бе ги подпитала много внимателно, бе събрала информация за тях и бе установила, че мъжът й не би могъл да има никакво вземане-даване с тази най-обикновена търговска компания. Следата не водеше наникъде. Бе просто една задънена улица в объркан лабиринт. Или може би не?...
Точно в този миг, докато още мислеше за торове и лабиринти, втренчена в екрана на компютъра, звънна телефонът. Учудена от ранния час, тя с леко безпокойство дочу гласа на нейния Супериор от Ордена. Искаше спешно да я види. Разбраха се за времето на срещата и още не оставила слушалката, Габриела подскочи от внезапно пронизалата я догадка. Някак подсъзнателно бе свързала символиката, с която си служеха на сбирките, с това, което все още стоеше пред очите й. Думата fertilizer, изписана на видно място! Английската дума за тор! Тя означаваше още и оплодител, и оплодотворител… Дали Росен с неговото нестандартно чувство за хумор и с неговата мания към засекретяване и дублиране на информацията не бе имал предвид точно това? Дали все пак именно в този файл не се криеше някакво указание? Значението на думата просто се набиваше на очи! Как не бе го забелязала по-рано?! А и тези знаци, означаващи злато и безкрайност... И онзи ормус, за който не бе чувала, но който по странен начин кореспондираше със символичното значение на fertilizer...
Нима бе възможно да е знаел повече не само за нейните „вещерски” занимания, както ги наричаше, но и сам да е бил член на някое тайно общество, да се е докоснал до Тайната? Затова ли й спретна онзи скандал, когато изпотроши всичко в ателието й, след което я заплаши и с развод? От Братството ли бе искал да я откъсне? Конфликт на интереси и на дадени обети ли се бе разиграл тогава?...
Въпросите един след друг се запремятаха в главата й, нараствайки като снежна топка, търкаляща се по склона. Затова ли от Ордена сами я бяха потърсили скоро след пристигането й в Щатите? Трябвали са им няколко месеца да я проучат, да инсценират случайно запознанство и уж нарочно да открехнат пред нея завесата на обвитите в мистична загадъчност ритуали, за да я привлекат... Макар да не бе допусната все още до най-високите степени на посвещаване, тя беше сигурна, че Върховните практикуват сексуална магия, подобна на онова призоваване на Силата, което се правеше от членовете на Братството в София. Това единение на енергиите й липсваше, но не губеше надежда, че един ден ще стигне и дотам, тъй като изкачването й по стълбицата вървеше с добри темпове. Беше се приспособила чудесно на новото място и никой тук не подозираше за дадения от нея обет...
Там, в България, тя се бе обрекла на Сатаната...
С нейните знания и умения беше като детска игра да усвои терминологията и поведението в Ордена, да бъде като своя сред членовете му, известни със своята толерантност. Дори черните й дрехи бяха приети като балканска ексцентричност на младата вдовица. Защо сега толкова спешно я викаха в Центъра? Дали радостта й, че бе намерила гнездо за заниманията си, не е била прибързана?
Въпреки топлата и ярка сутрин Габриела потръпна от внезапно пронизалото я остро чувство за хлад. Сякаш дългата сянка на мъжа й, излязла от оня свят, бе паднала отгоре й.
- Не ми излиза от главата онзи твой сън, Алекс. Може би е знак, че трябва да отидем във Франция, а? На екскурзия? Харесва ми идеята! – плесна с ръце Магдалена и се качи на един голям камък край пътеката. Бяха излезли да се разходят по поляните край вилата с намерението да обядват на теферич, под някоя по-дебела сянка. – Никак няма да е зле, хем да избягаме и от жегите! Лазурният бряг, долината на Лоара, замъците, френските вина...
- Може и да отидем. Но в съня ми определено знаех, че сме тук, на наша земя.
- Ама как?! Нали била слязла на френския бряг от една лодка!... – застина тя за миг с разперени ръце и учудена физиономия, изчаквайки той да я заснеме върху камъка.
- Това е само легенда. И знаеш ли кога всъщност се е появила и как е била подхранвана, за да пусне толкова дълбоки корени?
- Не. Но всички така говорят! – скочи тя отгоре, а той застана на нейното място, подавайки й апарата.
- Всички... Разбира се, тази история е толкова красива, че обсебва умовете, но ако се замислиш, в нея има цял куп противоречия! – разпери ръце и Александър, хем за да се получи по-ефектна снимка, хем изобразявайки това, за което говореше.
- Задръж така! – хвана го в кадър Магдалена, щракайки от различни ракурси. – Готово, можеш да слизаш... Ама аз чух, че някъде там дори съхранявали нейни мощи! И показвали пещерата, където била живяла...
- Хм! Чувала си за поклонничеството от едно време, нали? Как би го определила?
- Изпитваш ли ме? И, разбира се, не очакваш стандартен отговор, нали? Е, добре, било е... било е... нещо като съвременния туризъм!... – прескочи тя една яма, доволна от сравнението. Бе наистина удачно, че вилата стоеше встрани от туристическите пътеки и никой не се мотаеше наоколо.
- Именно. Религиозен туризъм, че дори и нещо повече! Както сега, така и тогава това си е бил един доста доходоносен бизнес. И знаеш ли кой е дал първоначалния тласък?
- Предполагам, че е била Елена, майката на Константин, първия християнски император. Чувала съм нейната история, на Деня на свети Константин и Елена все за това говорят... Как била пратена от сина си да търси доказателства, как отишла, как се ровела из останките...
- Да, тя положила началото на тази толкова съмнителна дейност, изравяйки уж кръста на Христос... Намерила също и мястото, където според нея се бил родил. Обиколила околностите на Витлеем и открила скромна църквица, издигната на мястото на стар езически храм, построен над пещера... В което няма нищо чудно, тъй като при езическите вярвания пещерата е сакрално, свято място. Така, с нейното откритие, се отприщил интересът към реликвите. И търговията с антики... Та и съвременното иманярство... Можеш ли да си представиш всичките тези тълпи, втурнали се с нейната благословия към разни свети места?
- Не е било кой знае колко по-различно от сегашните нашествия на туристите, нали?
- Точно така. Милиони са ходили и продължават да ходят на поклонение в Йерусалим!... А там с пълна сериозност ги убеждават, че им показват дома, където се била състояла Тайната вечеря, а той всъщност е бил построен от кръстоносците повече от десет века по-късно...
- Така ли?! Ха!
- Да! Както и целият път към Голгота, прословутата Via Dolorosa, си е една чисто туристическа атракция, тъй като все още се спори къде точно е бил този хълм. Оттогава релефът се е изменил драстично, а и самият Йерусалим е бил опожаряван, сриван, построяван наново толкова пъти, че е немислимо да се твърди каквото и да било със сигурност. Но хората си искат своето, а щом има желаещи да гледат светини, винаги има и други, които да им ги дават и доста добре да печелят от това... Никак не са малко местата, където се върти такъв бизнес!
- Мога да си представя, това са почти две хиляди години поклонничество!...
- О да, това начинание е пуснало дълбоки и жилави корени. Имало е дори определени трасета, по които се придвижвали желаещите да идат на поклонение! Вървели с месеци, изминавайки по двайсет километра на ден... А понякога им отнемало и цяла година да стигнат до съответното място! Но не си мисли, че всеки, който искал да се поклони и пречисти пред някоя светиня, е тръгвал ей така, сам по пътя, без съответната подготовка. Имало е изградена стройна организация. Да започнем дори от това, че пилигримите често ходели на групи, обличали се по определен начин, носели съответните белези – специална торба, наметало, тояга...
- Както и сега! – засмя се Магдалена. - Винаги можеш да различиш туристите от местните! По вида им, по фотоапаратите, камерите...
- Така и поклонниците били разпознавани. Това им е било необходимо, за да се придвижват по-лесно. По пътя им възниквали странноприемници, гостилници, имали нужда от охрана... Ама вземи дори рицарите тамплиери! По-богатите предпочитали да се доверяват на тези монаси-воини, които не само ги защитавали в пътешествието им към светите места, но ги облекчавали и от вечния страх да не бъдат ограбени, защото били измислили прословутите разписки, основата на съвременното банково дело. И така всички печелили от това предприятие. Едните вярвали, че ще бъдат осенени от божията благословия и благодат, за другите пък притежанието на някаква реликва било гаранция за власт и мощ. Защото хората не само се стичали да я видят и да получат спасение за душите си, но плащали и доста добри пари за това...
- Прав си, но аз те питах за мощите... На Мария Магдалина...
- Маги, сама можеш да си направиш извода! Понятието конкуренция може да е по-ново, но същността му е стара, колкото света. Съперничеството движи прогреса и просперитета! Мислиш ли, че монасите през Средновековието не биха се възползвали от поклонничеството? Каквито и да са били подбудите им!
- Нима са си измисляли разните там мощи и други такива неща, които привличали хората към съответното място? Не, мисля, че прекаляваш! – възкликна Магдалена, застанала под един стар ясен, разперил клоните си като шатра. – А за ето това място какво ще кажеш? Тук ми харесва, не напича толкова... И има хубава гледка.
Той се съгласи и извади от сака одеялото. Обедното слънце жулеше вече като коприва, от близките върхове се спускаше жежък въздух, нагрят върху сипеите, и само под най-кичестите дървета все още се задържаше малко от нощната прохлада.
- Да кажем, че най-вероятно и те самите са вярвали в светостта на съответната реликва... – продължи Александър. - Е, в някои случаи може и да са си затваряли очите за действителния й произход, защото, както вече казах, бизнесът е бил наистина много доходоносен, а съперничеството е фактор, който не бива да се подценява... Ще ми се да мисля, че все пак движещият мотив за повечето от тях е бил наистина укрепване на вярата. Всичките тези прииждащи тълпи от вярващи!... Това не е без значение за Църквата. А тя трябвало тогава да изкоренява остатъците от езичеството и да се бори с разпространението на ересите.
- Добре, добре... Убеди ме. Ами легендата за лодката?
- Тя се появява чак някъде през тринайсети век в писанията на един доминикански монах, в един сборник от жития на светци, притчи и други религиозни текстове. Книгата била толкова добре написана, че станала най-любимото четиво през Средновековието, била четена дори повече от Библията, която била достъпна само за хората, знаещи латински. Та тази книга се казвала „Legenda aurea”, което значи...
- Чакай да позная! – прекъсна го Магдалена. - Ще рече... „Златната легенда”, нали?
- Умничка си ми! – пресегна се Александър и шеговито я погали по косите.
- Имах шест по химия, колкото и да не ти се вярва! – вирна нос тя, бърчейки го смешно. - Химическият знак на златото идва от думата Aurum. Означава още жълт, от същия корен е и думата Aurora, която пък значи зора... А със зората идва и светлината... Та какво пишело там, в тази книга, за Мария Магдалина?
- Че след смъртта на Исус се била качила в една лодка без кормило, която по чудодеен начин била пренесена от течението на Средиземно море чак до бреговете на Франция... където някъде край днешна Марсилия слязла и била посрещната много добре от местното население, което пък тя се заела да християнизира!... Но след известно време решила да се отдаде на покаяние заради миналото си на грешница, оттеглила се в една пещера наблизо, където живяла в отшелничество трийсет години, покрита само с дългата си коса! Което пък е най-малкото странно хрумване, ако наистина е майка на Исусовото дете и Апостол над апостолите! Би трябвало да предприеме нещо друго, не мислиш ли?
- Да... И защо ми звучи толкова познато тази история?
- Защото е и най-разпространената версия. Да не говорим пък за Граала, Черната Сара, тамплиерите, тайното съкровище, което се оказало светата кръв на наследниците, и тем подобни изтъркани вече мотиви, от които ушите ми получиха мазоли!
- Не си ли малко рязък? Така да говориш за нея... Все пак ми е адашка! – засмя се Магдалена и легна по гръб, наблюдавайки играта на листата над себе си. – Прояви малко уважение, моля ти се!
- Точно затова така реагирам – надвеси се той над нея. - Хайде, в една легенда може да се напише всичко, затова е и легенда! Затова там и Мария Магдалина има свръхестествени дарби, но...
- Така ли? – прекъсна го момичето. - Какви?
- Звучи смехотворно от съвременна гледна точка, но благодарение на вярата й едно новородено оцеляло край мъртвата си майка, от която сукало цели две години, след като било изоставено от опечаления си баща на малък пустинен остров, едва ли не гола скала. Той бил повярвал в благовестието на Мария Магдалина и тръгнал да се среща със самия Павел в Рим, но по пътя жена му умряла при раждане, след което по настояване на моряците лодката трябвало да се освободи от трупа, за да могат да стигнат до края на пътуването си. Имало такова поверие... Връщайки се две години по-късно случайно спрели пак там, а насреща им припкало детето.
- Ама че история! Направо те кара да се съмняваш и в останалото!
- Именно поради това от цялата тази приказка се преекспонира само началото - пристигането във Франция.
- Жалко за поучителния край! – засмя се Магдалена.
- Наистина жалко, защото май точно заради него е била сътворена, при това от монах домениканец! – засмя се и Александър, после стана отново сериозен. – Тогава била създадена Инквизицията и били унищожени последните еретици, катарите, а „кучетата на Бога”, както наричали доминиканците, играели основна роля в преследванията... Но ако сме решили все пак да търсим съответствия с действителността... Ти как си представяш това нейно пътуване? Сами жени в неуправляема лодка... Като се намеква, че била или бременна, или наскоро родила! За да добиеш представа за корабоплаването в онези времена, само ще ти кажа, че има описание на едно тогавашно пътуване, донякъде по сходен маршрут. Самият Павел в едно от писанията си, а той е бил доста плодовит, разказва с подробности и много красноречиво подвига, който бил извършил, прекосявайки с риск за живота си бурните вълни на морето. Пътувал е от Палестина до Рим. И не пропуска да отбележи как преодолял с чест това тъй трудно изпитание! При това, забележи, на кораб и с доста многочислен екипаж!
- Алекс! Ставаш саркастичен! Разбирам, че имаш някакви сметки с този Савел-Павел, ама пък чак толкова да се палиш... Отдавна не съм те виждала такъв!
- Извинявай – легна до нея той, като пъхна ръка под главата й. Тя се сгуши в него. - Може би е заради съня ми... Казах ти вече, не беше обикновен. Събудих се с усещането, че изкачването ни на този връх е било някак предопределено... Сякаш е трябвало да идем точно там... – замислено и тихо завърши Александър.
Магдалена също се замисли. След всичко, което бе преживяла, вярваше, че някои сънища имат особена сила, сякаш са указателен знак за нещо важно в живота. И ако не гледаш добре, можеш да минеш покрай него, без да го забележиш...
Целувката на Александър я извади от това състояние, за да я пренесе в едно друго измерение...
Пътят до рудниците бе дълъг, но Мария имаше късмет. Почти веднага щом излезе на шосето, оттам мина с колата си един от колегите на път за Кърджали. Беше онзи същият, който бе говорил по телефона, но тя нямаше как да знае това...
Подсвирна й с клаксона два пъти и спря да я вземе. Мислеше, че също отива в града и доста се учуди, когато го помоли да спре до чешмата насред двете села. Тя съчини набързо някаква история, че щяла да прави проучване на местното население, нали следваше психология, посочи за по-голяма убедителност някакъв козар, който се виждаше наблизо, и изскочи с благодарности от колата.
Изчака да се скрие зад завоя и тръгна по черния път, в обратната посока на козаря. Можеше да се изкатери и направо по хълма, но нещо я караше да не бие на очи, а да избере по-дългия път през гората. Когато се озова горе, реши да си почине преди влизането в дупката. Макар да обичаше риска, не бе безразсъдна и искаше да направи всичко така, че от проучването й да има полза, а не да се озове някъде на дъното на неизследвана пещера със счупен крак или глава. Седна пред входа да обмисли действията си. Ето на това дърво ще завърже въжето, за да може откъдето и да мине, да се добере обратно до изхода... Ето и тебешира, с който ще прави знаци по стените, за да номерира галериите. Стига да не го измиеше стичащата се по тях вода... Може би все пак ще е добре да се обади на някого и да предупреди, че влиза. На Елена няма смисъл да казва, веднага ще вдигне паника, ще дотърчи с момчетата от експедицията... Но на сестра си просто е длъжна да съобщи какво се кани да направи, иначе нямаше да се отърве от натяквания...
Мария извади телефона и с тревога установи, че няма покритие. Върна безполезната вещ в сака и се замисли. Нещо все пак я караше да не бърза, да огледа още веднъж всичко... Взе в ръка приготвената за закуска ябълка и точно се канеше да се наслади на сочността й, когато почти подсъзнателно дочу слаб шум някъде отгоре. Дали така й се бе сторило или наистина там имаше някого? Изправи се да погледне и в същия миг край нея профуча голям камък, стоварвайки се точно там, където бе седяла. Отскочи с вик и вдигна поглед. Една сянка се метна встрани толкова бързо, че не успя да я разгледа. Човек ли беше или животно? Някоя коза, подплашена от присъствието й? Или някое козарче, навъртащо се наоколо? А може би иманяр?
Мария почувства как й се свива сърцето. Сетивата й се бяха изострили след всичко преживяно от нея през последните години. Даде си сметка, че май не бе дочула реален шум, а се бе изправила, ръководена повече от едно неясно вътрешно усещане. Ако камъкът бе паднал върху нея, сигурно щеше да лежи сега с пукнат череп...
Все повече й се струваше, че някой е искал именно това. Но защо? Кому и с какво би могла да попречи? Какво бе узнала или може би не трябваше да узнава?
Въпросите бяха много. Тя реши да отложи влизането в пещерата, май наистина не бе разумно да идва сама...
Де да беше тук сега сестра й! Двете заедно все щяха да измислят нещо...
- Ох, Алекс, нещо ми се сви сърцето... Нещо не е наред. Дали заради историята на Мария Магдалина? Все пак, не можем тъй лесно да пренебрегнем преданието, че е отишла не другаде, а във Франция – тръсна коси Магдалена и за да се разведри посегна към термоса с кафето. - Трябва да има все пак... някакво зрънце поне, за да възникне такава легенда...
- Е, добре! Послушай! – отвърна Александър, поемайки от нея своята чашка. – Тъй като този въпрос ме интересува, направих си труда да прочета едно-друго и ето какво открих...
- Защо?...
- Какво „защо”?
- Защо пък точно Мария Магдалина? Доста е встрани и от бизнеса ти, и от компютрите ти... А пък и сега, като заговорихме за нея, ми се сви сърцето... Защо тя те интересува толкова, Алекс?
- И аз се позачудих, когато установих, че нещо ме тегли като магнит в тази посока. Всичко, свързано с нея... Може би поради съвпадението на имената? Може би заради тебе? Не знам... Времето ще покаже.
- Няма нищо случайно, сам си ми го повтарял много пъти.
- Няма. Съдбата непрекъснато поставя покрай нас някакви знаци, като указателни табели, а ние си затваряме очите за тях. И после се чудим как не сме ги видели по-рано и защо не сме свърнали овреме в подходящата посока. Затова щом разбрах, че в мен има някаква струна, която винаги звънва, стане ли въпрос за Мария Магдалина, реших да си отворя по-добре очите и ушите. И да видя какво ще излезе от всичко това.
- И какво откри? – обърна се тя към него, като се намести по-удобно на одеялото, предчувствайки нова интересна история. Изобщо не се впечатли, че повтаря мислите й, това не се случваше за първи път и вече беше свикнала, знаеше, че и за това си има някаква дълбока причина...
- Та тъй... Говорело се, че първоначално имало мощи на Мария Магдалина в един манастир, май беше в Сент Бом, недалече от мястото, където била живяла в отшелничество. Но настъпили смутни времена, араби и бербери започнали да нахлуват в Прованс от Северозападна Африка и за да ги запазят от набезите им, монасите ги преместили. Това станало някъде през осми век, а три века по-късно почнало пък да се говори, че гробницата всъщност е празна, а мощите били извадени от Сент Бом и отнесени на съхранение в абатството във Везле. Това бил само слух, но папата толкова се въодушевил, че издал специална була, с която оповестил появата на ново място за поклонение. Било към края на единайсети век, в разгара на поклонническото движение. Била построена великолепна базилика и тълпите започнали да прииждат на талази... Дори когато там била произнесена проповед по случай започването на Втория кръстоносен поход, имало повече от стотина хиляди поклонници! Така оттогава името на Мария Магдалина се свързало и с кръстоносците...
- Кога станало това?
- В средата на дванайсети век*.
Забележка под линия: Походът се е състоял през 1145-1149 г.
- И как така не се е разкрила измамата?
- Е, как да се разкрие! Било е изгодно за доста хора! Всички печелили от това, дори и от романтична гледна точка, защото колко струва един рицар, ако не служи на някоя Дама?
- Но нали уж била грешница?! Дори съм срещала и по-тежки думи за нея. Смятали са я за блудница.
- И ти ли вярваш на тази лъжа? Къде в Евангелията е определена като такава? – погледна тъй строго Александър, че Магдалена се смути. Май бе прекалила...
- М-м-м... Знам, че така е било прието да се говори за нея – смръщи тя цялото си лице, показвайки шеговито едно преувеличено разкаяние. – Съжалявам, ако съм обидила любимката ти...
- Нищо, простено ти е, нали си й адашка! – позасмя се той. – А всичко тръгнало от папа Григорий Велики, който в края на шести век обявил, че Мария Магдалина е онази Мария, която е сестра на възкръсналия Лазар, и която преди тайната вечеря помазва Исус, и е същата онази разкаяла се грешница от Евангелието на Лука.
- Но, Алекс, всъщност това са го говорили католиците, а при нас не съм чувала да е заклеймявана...
- Нашата православна църква никога не е твърдяла, че тя е блудница, нито грешница, а дори напротив! Наричана е равноапостолна мироносица и Апостол за апостолите, защото им била донесла вестта за възкресението на Христос. А католическата църква, забележи, се отказа от своята теза за Магдалина едва през миналия век, някъде към средата... Но мисля, че французите с изостреното си чувство към пикантните подробности още отначалото са доловили тънкия нюанс в отношенията между Исус и тази жена... И докато Църквата наблягала на спасението й чрез вярата, те я възприемали като нещо повече!
- Добре де! – чак се надигна от недоумение тя. - Все някой трябва да е проявил интерес на какво се кланят там толкова поклонници! Макар че, като се замисля, на французите им се отдава такова поведение... Чух, че онази Библия в Реймс, над която полагали клетва кралете им и която уж била написана на някакъв тайнствен свещен език, всъщност била на старобългарски! Знаеш ли нещо повече за това разкритие?
- Не, за съжаление. Някой от нашите я снимал, а после тук специалистите разпознали буквите, но историята се потули... Ето! А ти се учудваш как не се е разкрила измамата във Везле! И то в онези времена, когато комуникациите не са били тъй развити, както днес! Чак много, много по-късно, когато крал Луи IX пожелал да надзърне в мощехранителницата и да види светата реликва, цялата истина лъснала! Във Везле нямало никакви кости, никакви мощи! Нищичко! Пита се в задачката - ако едните са лъгали в продължение на близо 150 години заради изгодата, другите защо са си мълчали? Ако през цялото това време реликвите си стояли непокътнати в Сент Бом, защо притежателите им оставили вярващите да изпадат в заблуждение, защо не са протестирали?
- Ха, всичко това не обезсмисля ли поклонничеството?!
- Напротив! – усмихна се на възмущението й той. – Тази историйка показва цялата сила на сугестивното му влияние... Човек вярва в това, в което иска да вярва. Не са му необходими доказателства. Дори обратно, търсенето на доказателства убива вярата.
- И какво станало после? Все пак нали е имало нещо, което е изчезнало, появило се уж някъде, но като фалшив слух, а когато най-сетне измамата била разобличена - какво станало после? Не са ли издирили истинските мощи?
- После става още по-интересно, защото се намесват и тамплиерите...
- И пак стигаме до Светия Граал, така ли? И до мазолите на ушите ти... – засмя се Магдалена. - И като говорим за уши, не ти ли се струва, че май ми звъни телефонът? Чакай, ще ми разкажеш след малко!
Тя скочи и затършува из тревата, за да намери чантата си. Още с първите думи лицето й се опъна. От откъслечните реплики Александър разбра само, че говори със сестра си. Нейната тревога се предаде и на него. Той стана и се доближи до Магдалена, която вече бе приключила разговора.
- Станало ли е нещо, Маги?
- Мария... За малко да пострада... От някакъв камък...
- Камък ли?
- Май се срутил отгоре й, бил паднал от някаква скала... За малко да я пребие!
- На разкопките ли?
- Не. Ходила към една пещера и й се сторило, че някой я следи... Преди това била открила нещо интересно на разкопките... Страхува се, че може да не е станало случайно. Батерията й свършваше, въпреки че си била заредила телефона, а пък горе нямало и сигнал... Не можа да ми каже повече. Алекс, нещо наистина ми е много притеснено, направо ми се сви сърцето! Нещо става с Мария. Гласът й звучеше особено...
- Искаш ли да идем да я видим?
- О, да! Дано не се е забъркала отново... Но... Дали ще можем? Как си с времето?
- Не се безпокой, мога да си уредя още няколко свободни дни. Ще минем през София, да свърша някоя и друга неотложна работа, и потегляме...
Магдалена трескаво започна да прибира нещата в сака. По обратния път към вилата се сети, че не успя да пита сестра си дали Николай вече знае за случилото се. Ако Мария пак се бе забъркала в нещо и там някъде край нея дебнеше опасност, само той бе човекът, който би помогнал най-добре. Но дали би могъл да дойде? Обикновено бе винаги много зает. Колкото и да обичаше сестра й, той все пак бе под пагон...
Значи просто ще си я вземат и ще се приберат в София, дори и да протестира! А че сестра й винаги имаше нещо свое наум, Магдалена не се съмняваше. Нали и тя бе същата... Нали и тя бе готова да рискува живота си, но да се добере до истината...
...Това се бе случило преди близо три години. Бяха се скарали лошо на тема кой на кого прилича и за първи път се бяха разделили. Магдалена бе останала в южния немски град, където двете следваха психология, а Мария се бе прибрала през първата им студентска ваканция в къщи. И бе станала жертва на жестоко нападение. Капитан Николай Стоев бе именно онзи млад и симпатичен оперативен работник, който тогава се бе заел с разследването на фаталния инцидент, и който се бе влюбил до уши в сестра й. А и Мария в него, след като дойде на себе си... И всичко щеше да бъде съвсем различно, ако по някакъв чудодеен начин след травмата сестра й не бе придобила способността да владее по-пълно мозъка си и да вижда неща, непредугадими за другите. Точно заради тях се бе озовала за кратко в някакво тайно общество, някакво Братство, където я бе завела онази Габриела, бившата на Александър... Един Бог знае, защо бе станало така, че пътищата на двете се бяха пресекли, но над Мария тогава отново бе надвиснала опасност и Николай отново трябваше спешно да действа...
Магдалена все още потръпваше, като си спомняше онези дни. Нали и тя самата не слушаше ничии предупреждения! На своя глава, независимо от Николай, се бе опитала да предпази сестра си... И също едва не загази, когато Габриела реши да си отмъщава...
В какво ли пак се бе забъркала Мария?!*
Забележка под линия: Нападението над Мария и разследването на Магдалена са описани в „Третият или Реквием за един убиец” (изд.„Захарий Стоянов”). Сблъсъкът с Габриела, както и сексуално-магическите практики на Братството са описани в „Черната котка” (изд.”Труд”). Макар да е със същите герои, в сюжетно отношение настоящият роман не е продължение на предишните два.
- И няма ли да съобщиш в полицията? – възкликна Елена. – Могли са да те убият!
- Какво да им кажа, Лени? Че отгоре ми бил паднал камък, това ли? Ха, нали ще ми се изсмеят и ще ме изгонят! Нищо повече не видях, дори не съм сигурна, че е имало човек там, горе... А и да намерят някакви следи от стъпки, какво от това? Всеки може да си ходи където си иска – възрази Мария и бутна чинията си с недоядената салата. Едва сега бе разказала на приятелката си своите сутрешни премеждия.
Двете момичета привършваха с вечерята. Както обикновено, бяха се разположили на лятната маса под крушата в двора, а от отворения прозорец на къщата се разнасяше пукотевицата от някакъв екшън. Стопаните им бяха кротки и добри възрастни хора, чийто син работеше в София и единственото им забавление след прекарания на нивичката и в градината ден бе телевизията. Вечер те гледаха всичко подред, без да подбират, а и нямаха голям избор, тъй като за разлика от мюсюлманското население не разполагаха със сателит. Селата в района бяха предимно турски и почти всяка къща беше закичена с „чиния”, насочена към съседна Турция. Почти нямаше български къщи и затова Мария и Елена бяха доволни, когато успяха да си намерят тази твърде скромно обзаведена, но чистичко варосана стая в близост до разкопките, а пък и наемът не беше висок.
- Ама как все на тебе ти се случва да налетиш на някой малоумник и да няма никакви доказателства! – подскочи развълнувано Елена, надвиквайки се с телевизора. - Как го правиш?! И как можа да отидеш толкова далече сама! Нали се разбрахме да ходим заедно! Защо избърза?
- Трябваше да ида, Лени. Не можех да чакам... Нещо ме теглеше към онази пещера. А пък и след плочката, дето я изрових днес, имах усещането, че не бива да отлагам...
- Ти изглеждаше доста странно, Мари, направо ме изплаши! Ако можеше да се видиш! Стоеше на колене, втренчена в ръцете си, някак вцепенена и отнесена. Сякаш бе видяла самия... самия ад! Какво ти беше станало?
- Така ли ти се стори? Никакъв ад не съм видяла, напротив! Но наистина се почувствах странно. Не съм ти казвала, Лени, но понякога ми се случва... да виждам разни неща...
- Това след комата ли стана, Мари? – погледна я с ококорени очи Елена. – Ти и по-рано беше доста... Как да го нарека? Интуитивна! Да, това е думата! И двете със сестра ти сте такива. Колко интересно!... Помниш ли как вечерта преди да те нападнат ми изкара ангелите с разказа си за срещата с онази циганка? Дето ти беше предрекла това, дето после стана... Ама ти май сякаш и сама го предчувстваше тогава, нали?
- Не знам, Лени. Някои неща от онова време ми се губят. Казаха, че имам частична амнезия. Аз дори и... и онази вечер не помня. Когато онзи... ме е причакал... Не ми се говори за това сега! – прекъсна се сама Мария.
- Ами, хубаво... Щом не искаш... А какво видя днес? Това поне ще ми кажеш ли?
- Не знам какво беше. Ще ме помислиш за пълна откачалка.
- Накъде повече, нали си се знаем от малки! – засмя се приятелката й. – Добре, де, добре, обещавам да не се смея. Хайде, разказвай, защото иначе направо ще се пръсна!
- Наистина, Лени, не знам какво ми стана. Нещо ме връхлетя като... Като вихър, който ме засмуква... Озовах се в някакъв каменен коридор, някъде под земята. Вървях по него и знаех, че като стигна в края, ще стане нещо необикновено. Нещо ще видя, или ще науча, или нещо ще направя... Но то ще бъде толкова невероятно, толкова невъзможно за вярване, че ще ме промени напълно, сякаш ще изляза оттам друг човек... И дали изобщо щях да изляза? Не знам...
- И... излезе ли?
- Не. Вие се развикахте и всичко прекъсна.
- Това е... Не, не може да бъде! – извика Елена и отново подскочи на мястото си. – Кажи! Кажи още нещо, какво още почувства? Имаше ли усещане за... за някаква церемония? Сама ли беше там или имаше и други?
- Странно е наистина, че питаш така, но... – замисли се Мария, припомняйки си усещанията от сутринта. - Да, точно така беше, Лени! Май имаше още хора, но всеки вървеше сам, и трябваше да се справя сам, защото беше нещо като... Да, беше някакво изпитание! От това, как щях да мина по този коридор, зависеше много. Бях длъжна да вървя, без да спирам, каквото и да ми се случеше. Но не бях затворена насила. Сама го бях пожелала. Чувствах се някак избрана да вляза там, разбираш ли? Някак знаех, че не всеки е допуснат, че това е огромна привилегия... И че ще ми се открие някаква много строго пазена тайна, но само ако бъда достойна. Толкова голяма тайна, че ще бъда длъжна да я пазя с цената на живота си... – Мария отново млъкна и се потопи в онова невероятно преживяване. - Да! Сега знам, че е било точно така... И някак знаех още, че ако проговоря, ще ме застигне ужасна смърт... Ах, Лени, не мога да ти кажа колко беше страшно, но и колко вълнуващо! И най-странното бе, че сякаш това чувство на потапяне в тази... магия... ми бе познато отнякъде! Като дежа вю. Сякаш вървях към най-хубавото нещо в живота си, към някакъв екстаз, който вече... Който приличаше на онова, което... Ох, не знам какво да мисля!... – изпъшка Мария, пред чийто вътрешен взор кой знае защо преминаваха сцени от преживяното вече в Братството.
- Е, ти направо ме разби! Просто не може да бъде! Елевзин...
- Какво?
- Елевзинските мистерии! На нещо такова ми прилича. Чувала ли си за тях?
- Не. Какво е това?
- Ако можех да ти кажа! – Елена се наведе през масата към Мария и извика почти в лицето й. - Най-строго охраняваната тайна в историята на цивилизацията! Най-загадъчният ритуал!... И ти да си на крачка, и да не видиш какво всъщност е ставало там! Как можа!
- Ама нали ти ме извади от това състояние! – отдръпна се назад сащисаната Мария. Познаваха се от малки, още от влизането им в Немската гимназия, беше свикнала с експлозивните настроения на Елена, но никак не очакваше сега такава реакция от приятелката си. - Ти се развика!
- Не, направо ще се пръсна! Ще си изям ушите!
- Пак викаш... Не знам с твоите уши какво ще стане, но моите вече пищят. Всички ли искаш да ни чуят?
Звукът от телевизора внезапно бе намалял, май имаше любовна сцена, и гласът на Елена направо бе разцепил предвечерната тишина с канибалския си призив.
- Ти! – Изсъска Елена, опитвайки се да говори шепнешком, и заби пръст в нея, все още надвесена отгоре й. - Ти не можеш ли пак да... Пак да погледнеш, а? По твоя си начин... Опитай пак!
- Не е толкова просто, Лени. И седни най-сетне, моля ти се! Как си мислиш, че трябва да го направя? Нали ти казах, това състояние ме връхлетя изневиделица. Откъде да знам дали ще се повтори!
- Ами... ако ти дам онази плочка? – отпусна се обратно на мястото си приятелката й. - Ще я взема от Професора... някак...
- Не знам, Лени! И как ще я вземеш? Нали ще те обвинят в кражба!
- Ще се опитам! Той всяка вечер ходи до града, а аз знам, че плочката е още в бараката до караваната му. Описаха я като маловажна и не е предадена нито в полицията, нито е сложена в банков сейф, както се прави с най-ценните находки. А за иманярите изобщо не представлява интерес. Някакво си глинено чирепче, на тях очите им са все в златото...
- Заключена ли е бараката?
- Заключена е, но по-скоро заради туристите, дето се мотаят наоколо. Много лесно се отваря, всеки от нас знае чалъма... За да не търчим непрекъснато за ключа, нали по цял ден си имаме работа вътре. Ако ми помогнеш, ще се справим! Чуй сега! – наведе се тя отново към Мария и зашепна. - Ето какво ще направим... Ти ще пазиш отвън. Аз ще вляза, ще ти донеса плочката, ти ще я подържиш и ще видиш какво става по-нататък. Става ли?
- Ох... И аз бих искала да знам какво съм видяла, дори повече от теб, може би... Имам си причина, но...
- Каква? Заради онова дежа вю ли? – отново се ококори Елена.
- Някой ден може и да ти кажа, но не сега...
- Ама и ти си потайна, също като... онези мистерии! Приятелка, как ли пък не!
- Наистина не мога, Лени, не се сърди! Свързано е и с други хора... Не мога, разбери! Я по-добре ми разкажи повече за този... Как го нарече? Елевзин? Щото... ако ще крадем плочката, трябва да съм подготвена по-бързо да навляза в онова... състояние.
- Елевзинските мистерии. И не е точно кражба... Искаш ли да идем сега? – скочи Елена и я хвана за ръката, като я задърпа. – Хайде, ставай!
- Къде?
- На разкопките, разбира се, не в Елевзин! По пътя ще ти разкажа всичко, което знам...
- Сега ли?... – колебливо я погледна Мария, но май вече беше взела решението. – Маги и Александър ще дойдат, ще ме търсят...
- Тук, в селото ли ще дойдат?
- Не, не... Разбрахме се първо да се настанят в града и после да се търсим по телефона.... Тръгнали са следобеда от София и скоро трябва да пристигнат. Те искаха още тази вечер да се видим, но аз ги успокоих, че с мен всичко е наред. Ама ако се обадят и пак е станало нещо...
- Нищо няма да стане, нали сме заедно! Пък и защо не й звъннеш сега на Маги, да й кажеш, че си добре и ще си лягаш по-рано... Е, хайде, решавай! Утре може да я няма вече плочката!
- Хубаво! – надигна се Мария от мястото си. - Да тръгваме тогава по-бързо, за да успеем по-скоро да се върнем. Ще се обаждаме ли на байчото?
- Не, може да са заспали пред телевизора. Както винаги... Той, синът им, затова им е купил телевизор с таймер, вчера ми се хвалиха как не ги бил забравил... Защо да ги будим...
Двете набързо поразчистиха масата, събирайки трохите и чиниите, оставиха съдовете и приборите до чешмата, без да губят време в миене, наметнаха си по някоя дрешка, въоръжиха се с по една сопа, взеха предвидливо по един фенер и тръгнаха към разкопките. Смятаха, че са подготвени добре за начинанието си, а и времето бе подходящо. Нощта щеше да бъде светла, тъй като луната почти се бе изпълнила, пътят не бе дълъг, а въодушевлението им бе тъй голямо, че едва ли имаше нещо, което можеше да ги спре...
Облечена както винаги в черно, Габриела бе освежила роклята си с единственото цветно петно, което си позволяваше – синята памучна кърпа на врата й, скрила в гънките си трите капки кръв, с които се бе обрекла на Сатаната. Особеното значение на това парче плат бе известно единствено на нея, за външния поглед то бе само допълнение към тоалета, аксесоар, хармониращ с цвета на очите й...
Мина по алеята с розите, избра една матово тъмна и я откъсна с по-дълга дръжка. Беше й станало нещо като ритуал да пътува към Центъра с цвете върху седалката до себе си и да вдъхва упойващия му аромат, настройвайки се за срещата в Ордена.
Този път изкара от гаража синкаво-черния Brabus. Предпочиташе го сред другите си коли. Обичаше го дори повече от златистото кабрио, с което бе принудена да се раздели при заминаването си от България. Имаше склонност към спортните немски коли, а пък този последен модел-мутант на „Мерцедес” беше направен по нейна поръчка и отново бе въплътена мечта. И отново нямаше друг като него. Поне тук, във Флорида. Но докато от онова нейно ауди с цвят на разтопено злато просто се изливаше бляскав разкош и афиширана сексуалност, сегашната й най-любима кола излъчваше мощ, самоувереност и внушение за почти демонична страст. Може би затова веднага бе спряла избора си на нея. Приличаше й на изстрелян куршум, устремен към целта, и то не само заради аеродинамичните си форми, нито заради техническите си показатели, които бяха направо зашеметяващи. Вярно, винаги бе обичала бързите скорости и излитането при старта, но имаше и други коли с по осем цилиндъра, които също ревяха по пътищата с неукротимостта на своите над петстотин коня. Друго я привлече към този Brabus и я накара направо да се влюби в него още от пръв поглед. По един странен начин той загатваше за метаморфозата, която бе станала и с нея самата...
И ако в България си позволяваше да нарушава правилата, тук не можеше да вдигне по-висока скорост заради драконовските закони по пътищата. Това я дразнеше. Бе имала неприятна вечер и още по-досадна нощ, а пък и поредният партньор, който вече се бе изчерпал, й досаждаше с домогванията си. Искаше да скъса с всичко – с него, със спомените за Александър и с мрачните сенки от миналото на Росен, които отново надигаха глава...
Пътят до Центъра не бе много дълъг, а изкушението да натисне педала на газта бе твърде силно и когато излезе на една права и пуста отсечка, наистина се понесе за кратко като черен вихър, освобождавайки бушуващите в нея чувства. Макар и непродължителен, този изблик я поуспокои и когато пристигна, вече напълно се владееше.
Бе дошла доста по-рано от определения час. Тук много се държеше на точността и всяко закъснение се разглеждаше като демонстрация на неблагонадеждност, затова едно от основните правила бе да се идва винаги половин-един час предварително. Това важеше както за външните, така и за членовете на Ордена, независимо от ранга им. Този ред не само предотвратяваше закъснения заради попадане в евентуално задръстване, но и даваше допълнителна възможност на всеки да се настрои по съответния начин за предстоящите си занимания. Супериорът не би я извикал за някоя дреболия, затова Габриела бе доволна, че ще може да релаксира в тишината на парка и да се подготви за разговора с него.
Макар да бе значително по-скромна от Главната квартира, тукашната резиденция на Ордена също разполагаше с всичко необходимо, за да развива успешно дейността си. Имаше планетариум, музей, библиотека и, разбира се, градина с Храм. Само на пръв поглед в него имаше нещо гръцко заради колонадата, но при по-близко разглеждане веднага се виждаше разликата. Най-свещеното място, олтарът, винаги се огряваше от светлина. Денем - от слънчевите лъчи, влизащи през отворения отгоре покрив, който бе поддържан от изящните бели колони със златни ленти и синкави стилизирани пламъци по капителите, а нощем – от специално поддържан огън в светилниците. В определени часове както Храмът, така и градината с лековитите растения бяха отворени за свободни посещения. Единственото условие бе да се събере достатъчно голяма група. А такива никога не липсваха, дори се налагаше ограничаване на наплива от любопитни да надзърнат зад белите стени, опасващи територията на Ордена. Сред насажденията от рози и виещи се лози се провеждаха редовно лектории за желаещите да се запознаят с първите стъпки в Учението, а на неофитите* се разрешаваше да медитират където пожелаят, дори край олтара в Храма, когато там не се провеждаше служба...
Забележка под линия: новопосветени
Ето и сега, въпреки напредналия час, на паркинга имаше доста коли от околността, както и един рейс от съседен щат. Габриела спря своя Brabus недалеч от входа и мина покрай двете колони, изправени като два стража. Показа на охранителя членската си карта и тръгна по една от страничните алеи, по-далеч от посетителите. Под перголата пред главната сграда една групичка от двайсетина души слушаше с внимание встъпителната лекция, а една друга група точно бе разгледала йероглифите върху обелиска, пазен от двата сфинкса, и се насочваше към осмоъгълния фонтан. Инкрустираните върху страните му кръстове с рози се миеха от водните струи, стичащи се от върха на високата колона, където бронзовата фигура на София ги освобождаваше от недрата си като бълбукащ извор на мъдростта. Тук на посетителите обикновено се обясняваше как чрез съединяването на розата, която бе метафора за Христос, и кръста, който още от египетската свещена традиция бе символ на безсмъртието, се е получил този образ, зареден през вековете с мистика и загадъчност. Но им се спестяваше информацията, че това същевременно бе и най-простият, но ефектен начин за изписване на Тайната на безсмъртието, към която всички се стремяха. И към която пътят бе дълъг, минаваше през поредица от изпитания и желаещият да се докосне до нея трябваше да докаже, че е достоен за тази чест...
Габриела се подразни леко от чуждото нашествие в градината, но край езерото с папирусите бе тихо и спокойно. Седна на тревата и се отдаде на усещането за потапяне и разтваряне в световния океан от хармония. Вече нищо не можеше да й попречи, дори не твърде дискретните погледи на появилата се наблизо групичка, впечатлена не толкова от заниманията й, колкото от нейната ексцентрична външност, привличаща винаги погледите... Всъщност тя можеше да медитира във всяка една ситуация, дори и в софийското метро, където навремето бе отишла единствено с цел да провери дали бе овладяла достатъчно добре това състояние.
Затова чуждото присъствие не й пречеше толкова, колкото самото любопитство на хората към тайнствата на Ордена, твърде простовато и наивно според нея. И глупаво възторжената им вяра, че е сравнително лесно да се приобщят към тях, стига само да усвоят краткия въвеждащ курс и да преминат през две-три инициации... На една от по-ниските степени на своето посвещаване тя също бе натоварена с досадната задача да посреща такива групи, а после бе водила и семинари с встъпителните лекции. И се бе сблъсквала с това тяхно нетърпеливо недоумение, че вместо мистерии, им се предлага усилено изучаване на една отвлечена материя, представляваща сплав от херметична философия, египетска мистична магия, кабала и теология. Повечето от курсистите бяха доверчиви и въодушевени по онзи типично американски начин, който ги караше да четат разни брошури за самоусъвършенстване и да благоговеят пред разни програми и проекти, приемайки ги за чиста монета...
И изобщо не се досещаха колко изключително малко бяха онези, които получаваха привилегията да се изкачат до върха на йерархията, защото цялата тази отвореност към публиката бе само привидна. За достъп до тайните на Ордена се изискваше и нещо повече от усърдие и лични качества... Членската маса набъбваше, наивно чакаше преминаване към по-висшите степени, докато от само себе си започваше да се прочиства. И бе наистина добре, че мнозина се отказваха още при запознанството си с терминологията.
Тя подозираше, че това бе и една от целите на този встъпителен курс...
************
Първо явление
Младият мъж изкачи върха, забързано прекоси широкото му затревено било и се спря чак при урвата. Постоя малко с лице към изгряващото слънце, после седна на най-близкия камък и зарея поглед. Откак бе пристигнал в тази чужда земя, за да дири изворите на едно стародавно учение, това бе станало любимото му място. Бе го открил случайно, при една от първите си разходки из околностите на Града.
...Пътеката, по която бе поел тогава, излизаше от южната порта и се спускаше по склона към малко селище. Оттам той пое в източна посока, към пълноводната Артанес, прорязала планината и извиваща се през тази благодатна долина. Тя влачеше водите си със същата нетърпеливост и мощ като най-голямата река по родните му места, и дори в името й долавяше прилика... Някои от местните, които говореха по-гърлено, го произнасяха дори Арданес, на техния език това означаваше просто река. Постоя малко на брега, потопил крака в прохладните струи, послуша песента й, после тръгна обратно към Двореца. И когато иззад един завой съзря вляво бялата планинска грамада, почувства се някак странно привлечен от нея и от блясъка й.
- Как се казва този връх? – обърна се той към стоящия наблизо пастир, сочейки скалите. Говореше вече доста добре тукашния език.
- Арзас дюн – гласеше отговорът.
- Арзас? Белият? – повтори младият мъж, усмихвайки се благо.
Кимна благодарно за сбогом и продължи нататък. Зад гърба му се разнесе песен. Странна, провлачена и дори малко тъжна, тя проникваше право в сърцето с някаква омагьосваща сила, а извивките й още дълго се носеха във въздуха, разперени като криле на волно кръжаща птица. А пътеката се виеше примамливо и го подканяше да не се спира, да не се колебае, да извърви пътя си...
И той я бе послушал...
Върхът бе наистина особен, различен от околните с техните преливащи се, меки очертания. Зелените му склонове бяха стръмни и осеяни с остри бели камъни, които като кости надничаха изпод тревата, а от източната страна, от която първом му се бе показал, бе като изсечен с гигантски нож. Отдалече се виждаха блесналите му скали, а и от него се виждаше надалече. Отгоре беше плосък и много широк, а сред тревата личаха останки от зидове, изветрели от дъждовете и вятъра. По-късно разбра, че преди десетина столетия тук живели хора, толкова вещи в златарския майсторлък, че славата им се разнасяла нашир и надлъж. Те не само изработвали дивни украшения и съдове, но владеели и някаква тайна, свързана със златото. И хълмът тогава се наричал не Арзас дюн, а Залдас дюн, Златният връх...
Местните вече не помнеха какво е станало с тях, говореше се, че крепостта им била нападната и разрушена от враждебни племена, но се чуваха и предположения, че може би просто са се преместили другаде. Дали поради изчерпване на рудата, която вадели от земните недра, дали по друга причина – никой не знаеше. Говореше се още, че може би именно те основали Скалния Град, защото през годините той бе известен не само с прорицалището си. Към омайното вино, което се лееше в чест на бог Дионис и ненадминатия Орфей, се прибавяше и прекрасното злато, с което тук се търгуваше. Блясъкът му и сега привличаше търговци, най-различни търсачи на печалби, а и кандидати за трудната, но добре възнаградена работа в рудниците. Градът процъфтяваше. Околностите му бяха гъсто населени и почти във всяка долина се гушеше селище. Хората гледаха добитък, окопаваха лозята, даващи чудното тракийско вино, а мнозина от тях изкарваха прехраната си в мините. Професията на рудокопача бе тачена и обвита в тайнственост, защото не всеки желаещ получаваше това право. Кандидатът трябваше първо да премине проверка за благонадеждност, да бъде съответно обучен, и чак тогава да се сдобие с честта да влезе в свещените златни рудници, в утробата на самата майка-земя... Носеше се една приказка, че специална каста от жреци, наричани тук ктистаи, успели да опазят и предадат на посветени тайната на първите златодобивници. И че все още имало хора, които с цената на живота си се грижели тя да бъде съхранена, а обетът, който давали, ги обричал на вечно мълчание за нея...
Младият мъж въздъхна няколко пъти, за да успокои дишането си. Бе се запъхтял от усилния ход, докато изкачи върха. Бе тръгнал малко преди изгрева, за да успее да се наслади на онези мигове, които най-много обичаше – в полегатите лъчи на току-що събуденото слънце сякаш изпъкваше и придобиваше божествено значение всяко едно нещо наоколо, от най-малкия храст или дребно камъче, до внушителните планински върхове. И всяко бе самоценно, и същевременно част от цялото...
Не бе дошъл в тази чужда страна нито заради златото, нито заради песните й, нито заради виното. Но всичко се бе оказало някак свързано и преплетено, с корени, пуснати в онова стародавно учение, което го бе довело тук. И той отново се питаше колко ли са дълбоки те, какво ли чудно дърво прораства от тях...
Жадуваният прохладен повей почти веднага го връхлетя, надипли късата му бяла дреха, отметна ореховите коси и обвя пламналите му страни. Той ли беше причината да се насълзят очите му, лумвайки с още по-силен блясък? Заради тях никой тук не го наричаше по име. Бяха му измислили прякор, който в превод на родния му език би звучал като „Лъчистоокия”, толкова силно впечатление създаваше синкавото им сияние...
Вятърът бе не само свеж, но и изпълнен с мирис на треви. Издигаше се отдолу, от ниското, брулейки кога по-силно, кога по-слабо, внасяйки прохлада в топлия още от сутринта летен ден. На младия мъж му харесваше да го усеща, а най-вече му харесваше гледката на ширналия се пред него простор. От хълма, където бе построен Дворецът със светилището, също имаше широк обзор, но само тук, на любимия си връх, той можеше да почувства как сърцето му напълно се отпуска и се пълни с възхита и тръпнещо предчувствие за това, което му предстоеше. Може би защото природата, погледната точно от това място, му изглеждаше някак особено близка. Напомняше му за родните хълмове... Дори успяваше да си представи, че някъде там, вляво, в далечната мараня, се синеят езерни води, тъй скъпи на сърцето му... Най-примамливото бе, че долу също проблясваше ивицата на пълноводна река, оградена отсреща от сходни заоблени възвишения. Реката, която не се виждаше от Двореца и чието име го бе привлякло към нея още през първите дни... Арданес... Но обърнеше ли глава надясно, виждаше планината да приижда като замръзнали морски вълни, и се присещаше, че е далеч, далеч от родния дом, на чужда земя...
Предстоеше му важно събитие, а той още не бе напълно уверен дали постъпва правилно и дали не бе предал народа и вярата си, идвайки в земята на идолопоклонниците, и дали изобщо бях такива... Тази нощ бе сънувал странен сън, изпълнен с толкова болка в цялото тяло и с толкова мъка...
Младият мъж зарея поглед пред себе си, смутен от нахлулите в сърцето му чувства, и търсейки отговор на въпросите си. Гледката наистина можеше да внесе умиротворение в душата на всеки, който търсеше по-близък досег до Божественото, а той се стремеше точно към това... От малък растеше със съзнанието, че пътят му е предначертан. Бе роден в семейство, водещо началото си от най-големите духовни водители на най-богоизбрания народ, затова пред него почти не стоеше въпросът дали ще поеме по техните стъпки или не, просто нямаше друг избор. Но бяха настъпили тежки времена и докато големият му брат се грижеше за прехраната след смъртта на баща им, а по-малките не искаха нищо друго, освен също да станат достойни продължители на рода, той постепенно бе обзет от някои съмнения и от един странен копнеж към нещо, което все още нямаше име...
...А всичко бе започнало толкова невинно. От няколко глинени съда, подобни на разлати вази и наричани от елините кратери*. Дори не знаеше как се бяха появили в дома им, някой ги бе купил по време на многобройните им премествания от място на място, но поради твърде смущаващите рисунки те не се използваха, а стояха забутани в един сандък. Случи се, че тогава живееха в Александрия, а бяха стигнали толкова далеч, защото бягаха от кървавите размирици, избухнали малко след неговото раждане, когато римляните разпънаха на кръст повече от две хиляди въстаници... И там, в Александрия, той за пръв път се загледа в кратерите, може би заради първия по-близък контакт с групата елини, живеещи съвсем наблизо до квартала на съплеменниците му. Шумни и приказливи, малко мързеливи, но изключително сладкодумни, те бяха горди с любвеобилността в културата си и не пропускаха случай да се похвалят с истории от техните земи, стига да имаше наоколо какъвто и да е слушател. А той беше твърде любознателен и от малък проявяваше интерес към живота на всички, не само на хората от неговата вяра. Така доста отрано научи интересни подробности за олимпийските богове и за разгулния им начин на живот, докарал поради това и самите им почитатели до окаяното положение да жалят за миналото си величие, хулейки грубата военщина на новите господари на света, римляните.
Забележка под линия: Камбановиден съд на столче във формата на голяма чаша с дръжки, висок около 40-50 см, в който се смесвало виното с вода.
Та тъй, един ден момчето изрови вазите от сандъка и се загледа в тях от чисто любопитство, търсейки доказателства за лошото влияние на тези езически божества. Видя извиващи се в танц полуголи и дори голи тела, видя свирещи на двуцевни флейти жени и дебнещи ги мъже с конски опашки отзад на телата си, видя пиршества, повече прилични на оргии... Мъже с полусмъкнати дрехи бяха полегнали върху дълги, отрупани с възглавници легла, вдигнали в ръцете си чаши, а край тях пристъпваха жени, които едва ли само им прислужваха... Червено-черният рисунък със съвършено майсторство предаваше красотата на линии и форми, порива на движението, плътското усещане за някакво първично удоволствие от живота. Знаеше вече за езическия бог на виното Дионис, наричан от римляните още Бакхус и Либер, кичен с имена като Шумният, Изстискващият сокове, Освобождаващият от грижи, Нощният... Знаеше за свитата му от менади и горски сатири, бе чувал за лудостта на вакханките, както и за разиграващите се в негова чест разюздани тържества*. Но не това го порази най-много. Беше подготвен да види и по-отвратителни сцени на разврат и на идолопоклонничество. Защото всички езичници бяха такива, така го учеха още от малък. Имаше обаче нещо странно...
Забележка под линия: Менадите и сатирите са митични последователи на Дионис, олицетворяващи оргиастичния характер на Природата, а вакханките имитират техните лудории.
Независимо от главното изображение, от обратната страна на всеки кратер бе изрисувана една и съща повтаряща се сцена – две или три плътно загърнати в мантии фигури. Приличаше на някакъв ритуал, защото те бяха уважително обърнати към мъжката фигура отдясно, като ученици към своя учител. Или може би като мисти, встъпващи в дългоочаквано тайнство?... Тук нямаше и помен от езически разврат. Представляваха младежи, понякога опрени на тояга, но по-често държащи в протегнатата си ръка някаква странна кръгла плочка с нарисуван върху нея кръст, който между раменете си имаше добавени и четири точки... Точно този кръст възбуди любопитството му, будейки смут в душата. Сякаш бе нещо отдавна забравено или предстоящо... И дали беше глинена плочка или вид обреден хляб?
Побърза да разпита елините какво означава всичко това, но те само повдигнаха рамене и поискаха да го отпратят, заявявайки, че не е дорасъл и това не е лъжица за неговата уста. Той не се отказа и продължи да настоява, но тогава доста рязко му заявиха, че никой чужденец не бил допускан до тези тайнства, както било и при Елевзинските мистерии, дето ставали открай време всяка година в Атика. А и поради даден обет никой от посветените не бивало да издава тайната. Имало преди време един философ, който дръзнал да проговори и бързо-бързо бил принуден да изпие чашата с отровния бучиниш...
Това още повече го заинтригува. Видя се принуден да потърси другаде отговора. За негово щастие през последните петдесетина години Библиотеката бе доста добре възстановена след пожара от времето на Юлий Цезар, дори бе попълнила запасите си за сметка на Пергамската. Превъзмогна наследеното си вековно подозрение към всичко чуждоземно и престъпи прага й, но бе отпратен заради невръстната си все още възраст. Горещите му молби и уверения, че от четиригодишен знае да чете, а това прави вече цели три години, че говори и гръцки, останаха напразни, дори му се изсмяха, като му заявиха, че за да разбере написаното, са му нужни много по-добри познания, и то не само на езика, който мнозина владеят*... Тогава си тръгна дълбоко разочарован, но обеща един ден да се върне. Забележка под линия: В Източната римска империя гръцкият е бил общоговорим език, както и в самия Рим, където всеки, който държал да изтъкне културата си, се изразявал предимно на гръцки.
Така и стана. От малък държеше на думата си. Когато скоро след тази случка семейството му напусна Египет и се завърна в родината, той наблегна на обучението си. Имаше дори възможността отново да общува с елини, тъй като родителите му се заселиха в Галилея, земя плодоносна и щедра на лозя и маслини, смокини и фурми, и може би именно заради тази си щедрост бе станала известна още като земя на езичниците. Тук не само живееха различни чуждоземци, намерили гостоприемство и препитание, но и мнозина от съплеменниците му проявяваха интерес към гръцките театри, а пък баните бяха любимото им място, нищо, че вътре имаше от онези езически статуи, посветени на различни техни богове. И както природата тук бе по-благодатна към хората за разлика от околните, изсушени от слънцето области, така и самите хора бяха по-жизнерадостни, откровени, и дори възторжената им религиозност се съчетаваше по най-хармоничен начин с любопитство и почит към мъдрото гръцко образование. На тези увлечения не се гледаше с лошо око, стига всеки правоверен да спазваше Тората*, да посещаваше редовно Храма и да живееше според Закона на Мойсей, както бе разтълкуван от книжниците... Забележка под линия: Тора, или още Петокнижие – първите пет книги на Стария завет: Битие, Изход, Левит, Числа, Второзаконие.
...И когато поотрасна, и щом можеше вече да напуска дома си, младежът се върна в Александрия. Намери си работа на надница при един стар дърводелец, колкото да изкарва по няколко дребни монети за храна и покрив над главата, а цялото останало време посвети на изследването си. Този път никой не го спря да влезе в Библиотеката и да се зарови в папирусите и пергаментите. Така и не разбра какво означаваше онзи кръст с четирите точки, изобразяван върху кратерите, но попадна на стари текстове, възхваляващи „блестящо известния” Орфей, онзи ненадминат певец, който омагьосвал с песните си всичко живо, но бил разкъсан от развилнели се вакханки. И чието име означавало „Онзи, който лекува със светлина”... С изненада откри, че бил още лечител, прорицател и жрец, посветен в мистерийната служба на бог Дионис. И като такъв посвещавал последователите си в безсмъртието, като ги водел по пътя на вътрешното пречистване, което се постигало след придобиване на някакво тайно познание и отказ от много неща, носещи радост за тялото, но тежест за душата... Намери и негови стихове, в които се зачете с упоение. Макар да бяха с превъзходен слог и образност, химните не го изненадаха, а пък бяха и твърде идолопоклоннически. Скоро разбра, че са по-късно творение на негови последователи. Но имаше там и едни други стихове, сътворени преди цели 12-13 столетия, от самия Орфей, наричан още син на земята и звездните небеса. Чрез тях тракиецът, живял толкова отдавна, призоваваше всеки да опознае първо себе си, за да обикне и опознае вселената и боговете, приканваше към помощ за слабите и към утешение на страдащите, изповядваше вярата си, че най-главният бог е самата любов... Но любов различна от обикновената плътска наслада... Остана поразен от близостта на тези думи до собствените му мисли. Започна да подозира, че зад онези сцени, които в началото смяташе за непристойни, всъщност се крие нещо съвсем различно... Научи, че учението му не загинало заедно с него, а било съхранено през вековете, и имало все още едно място, където много го почитали... Там, в земите на тракийското племе беси, навръх планината Родопа, имало стародавно прорицалище не на елинския, нито на римския, а на тракийския бог Дионис, както и светилище на самия Орфей...
И отново, напускайки Библиотеката, си бе дал обещание – един ден да посети мястото, където времето не бе успяло да заличи словата на боговдъхновения певец, определил сам себе си като син на Земята и на звездното Небе... И да открие смисъла на онези кръстове...
Така пътят му го бе довел до тази свещена планина, където сега седеше на любимия си връх, взирайки се в маранята над една чужда, но странно позната долина, и търсейки от Господа отговор на въпросите си...
************
Втора глава
- Алекс... Уж всичко е казано в евангелията ясно и просто, но ако се замислиш, няма как да не почнеш да си задаваш някои въпроси.
- За греховете на Мария Магдалина ли? Или за ролята й в живота на Исус? – погледна той към момичето до себе си и се усмихна. – Още ли мислиш за съня ми?
Равният шум на мотора действаше донякъде успокояващо и приспиващо, километрите по вече отеснялата за трафика магистрала Тракия се навъртаха като конец върху кълбо, набъбвайки с равно темпо, но дали заради умората от дългия път или по друга причина, Магдалена бе започнала да усеща някакво странно безпокойство. Преди да тръгнат от София двете сестри се бяха чули, бяха се наприказвали надълго и нашироко, тревогата, че с Мария се е случило нещо лошо, бе стихнала, но двамата все пак бяха решили да не променят първоначалния си план и да се разходят до Кърджали, като използват случая да видят най-сетне и древния скален град Перперикон, за когото след последните археологически разкрития се говореше много и с голяма доза приповдигнатост. Магдалена досега не се бе интересувала нито от историята на траките, нито от други исторически забележителности, но внезапното влечение на сестра й към археологията не можеше да остане без последствия и за нея. Като еднояйчни близначки, двете сестри споделяха всичко – от еднаквия вкус до еднаквите интереси, предпочитания и увлечения.
- Да, и за съня ти се сетих, но исках нещо друго да те питам – отвърна Магдалена. - Знаеш, след случката с Мари бях твърдо убедена, че тогава самата Богородица ни е помогнала. Просто беше някакво чудо! В същия момент, когато сестричката ми е била нападната, аз пък бях влязла в онази немска катедрала... И нещо ме бе подтикнало да се моля... Сякаш тя, Светата майка, ме бе водила... И трябва да ти призная, захванах се да чета Библията...
- Охо! Пък аз да не знам за това твое занимание...
- Май не ми вярваш... А напразно! – понацупи се тя. – Това беше най-малкото, което можех да направя от благодарност, че Мари оживя!... Пък и не съм я прочела цялата, а само евангелията. И има там някои неща, които определено ме смущават...
- Кажи, душице! – усмихна се пак той. – Кажи, да видим в какво си се спънала.
- Ами те, камъчетата, са доста... Ето, например, някои от тях: какъв е този младеж, дето тича гол из Гетсиманската градина, когато стражите идват да хванат Исус след Тайната вечеря?... И какво чертае на земята Исус, когато му довеждат прелюбодейката, която искат да пребият с камъни?... И защо Исус казва на самарянката при кладенеца, че трябва да доведе мъжа си, ако иска да й покаже откъде да почерпи жива вода?... И още... Защо Исус е ходил в земите на Тир и Сидон*, а? И наистина недей да ми се смееш, ако обичаш!
Забележка под линия: В този ред: Марк. 14:51; Йоан. 8:6; Йоан. 4:16; Марк. 7:24 „И като стана оттам, отиде в пределите Тирски и Сидонски; и като влезе в една къща, не желаеше никой да Го узнае; ала не можа да се укрие.”
- Не ти се смея, таралежче мое, а ти се радвам. Не очаквах, че ти, дето не беше похващала Библията, си се заровила толкова надълбоко! Все пак, кога успя, а? Не съм те виждал дори да я държиш в ръце...
- Само това оставаше – да съм с тебе, пък да чета религиозни текстове! Ха! Има си време за всичко, пък и знаеш, че не съм вярваща... Ама защо не ми отговаряш? Толкова ли маловажни ти се струват въпросите ми?
- Не, душице, дори напротив. Ама ти направо ме затрупа! С твойте камъчета...
- Добре, де. Да започнем да ги раздигаме подред. Да започнем с най-лекото. С ходенето в Тир. Какво е търсел там?
- Вярно си забелязала, тук има нещо странно... При това само Марк и Матей, и то някак мимоходом, споменават този епизод – съгласи се Александър. – Но само на пръв поглед е несъществен, права си.
- Нали?! – зарадва се тя и се позасмя. – Виж колко съм умна... Но ще ти призная, че колкото повече търсех в тази насока, толкова повече недоумявах. Никъде не се казва, че е правил там своите обиколки с цел да проповядва учението си, разбираш ли? Просто взел и отишъл в тези „предели”, както ги наричат в Библията...
- И кое толкова те смущава? Можел е да ходи, където си иска, бил е свободен човек! – подкачи я той.
- Ама защото се е криел, Алекс! – възбудено плесна с ръце и се обърна към него Магдалена. - И точно това е странното. Не е бил преследван, нито заплашван, и за разлика от другаде, където е ходил, там никой никога не го е обвинявал в нищо! Просто дошъл в Тир, влязъл в една къща и не искал никой да узнае за това... Точно тъй е написано! И когато една жена, чието дете било болно, все пак го забелязала и поискала от него помощ, той постъпил най-малкото чудно. Постъпил като човек, който върши нещо тайно и се крие!...
- Така ли възприемаш тази случка? – погледна я Александър по-внимателно и дори озадачено. – Не съм очаквал, че ще те впечатли толкова една фраза от Евангелието...
- Ами да! Само помисли колко е странно... Той, лечителят, който никога не отказвал на болните, отначало се държал доста резервирано! Не си ли съгласен? Държи се като човек, който не иска да се разчуе, че е пристигнал там, защото вече бил твърде добре познат и можел да бъде уличен в нещо… Това си е загадка, на която никой от евангелистите не дава отговор! Защо ме гледаш тъй, сякаш знаеш нещо?
- Искам първо да чуя твоето мнение...
- Ами аз просто се чудя, Алекс!... Поразходих се из разни библейски сайтове в Интернет и открих, че случката с жената станала в началото на третата година от проповедническата му дейност, а цяла година по-рано той вече бил толкова известен, че при него в Галилея идвали от всички околни области! От Тир и от Сидон също. Като изрично се споменават не други, а точно тези градове!
- Така е. Добре, нека да разсъждаваме логически... Той наистина е успял за три години да обиколи доста земи, всяка пролет се отправял към Юдея, към Йерусалим, за да присъства на техния най-голям празник Песах. Тогава евреите задължително трябвало да ходят на поклонение в Храма, за да отбележат чрез жертвоприношение избавлението си от египетското робство и извеждането от пустинята... Макар че и по този въпрос имало разногласия, самаряните, например, смятали, че могат и по родните си места да празнуват, без да ходят чак в Йерусалим.
- О, затова ли в евангелията се изразяват за тях като за втора категория хора, с които не е добре да се общува?
- Ами, щом са различни... Та при тези си пътувания, освен дето ходел редовно в Юдея и обикалял из Галилея, той посещавал още Идумея, Самария, Декаполис… Щом си задълбала тъй надълбоко, значи знаеш, че това са все области край Мъртво море. Знаеш, че са имали всяка свой наместник и заедно образували Палестина, както била наречена страната на евреите от завладелите я римляни. Така... Дотук добре. Вярно е, че Исус скоро станал известна личност навсякъде по тези земи, дори както видяхме и в съседна Финикия, където са тези два града. И значи наистина е имал основания да се крие, ако не е искал да го видят, права си...
- Ето, виждаш ли! – плесна отново с ръце Магдалена, доволна от похвалата. - Дори ги дава за пример тези градове... Когато упреква съплеменниците си, че не се вслушвали в думите му... Нещо го е свързвало с тях! Нещо е станало в Тир! Ти как мислиш?
- Ако трябва да бъда откровен, Маги, аз също съм си задавал въпроса какво е търсил Христос в Тир, щом не е ходил нито да проповядва, нито да върши изцеления и знамения. Но ако трябва да съм честен, не знам отговора...
- Жалко! – облегна се тя назад, видимо разочарована. – Аз пък се надявах, че ти ще ми кажеш... Прочетох още в едни коментари към Библията, че отишъл там да си почине и да подири усамотение, тъй като се бил изморил от тълпите, ама ми звучи някак несериозно…
- Глупости! Каква почивка може да намери в такъв голям, шумен и ужасно оживен град! Това го знам със сигурност, защото и аз направих някои справки...
- Така ли? Колко е чудно всичко това! Значи и двамата с теб горе-долу по едно и също време сме започнали да се интересуваме от едно и също нещо... Ха! – възторжено го прекъсна Магдалена. - И какво откри?
- Тир е бил тогава пристанищен център, огромна за времето си метрополия. Е, вярно, че след възхода на Александрия бил позападнал, но още бил в силата си. Не, загадката тук се крие в друго... И ти си права, най-странното в случая е споменаването на тази къща, в която той искал да пребивава инкогнито. Толкова е държал на това, че дори за малко да изневери на себе си и да не помогне на човек в беда...
- И какво е търсил там според теб?
- Ами, за да разберем, трябва първо да си представим нещата такива, каквито са били навремето – каза Александър и се замисли за миг, после продължи. - Вече ти казах, че Тир е бил мощен град, световно известен, би могъл да се сравни с такъв космополитен център, какъвто днес например е Лондон, най-големият в Европа. И има няколко интересни момента, които открих и върху които искам да ти обърна внимание. Първо, Тир е възникнал в дълбоката древност, основан като град-близнак на Сидон, но впоследствие го надминал. А пък самите финикийци имали славата на най-смелите и опитни моряци още от зората на човечеството. Плавали безстрашно покрай бреговете на Африка, която обиколили и стигнали Гибралтар някъде през ранната бронзова епоха. На пролива викали „Стълбовете на Мелкарт”, а Средиземно море наричали „Великото море на залеза”. Основали колонии из цялото Средиземноморие, техни били градовете Картаген, а също и днешните Танжер и Кадис, и остров Малта... Стигнали чак до Британия! Разработвали рудници, търгували с метал, добивали скъпоценната пурпурна боя, изнасяли изделия от стъкло, слонова кост, черно дърво, кехлибар... Изобщо, все предмети на разкоша, поради което били обвинявани, че насаждат в света греховен стремеж към охолство и разврат...
- Като ги спомена, и се сещам за най-важното им изобретение. Финикийските знаци*...
Забележка под линия: Парите
- Именно! Но докато въртели успешно търговията си, не забравяли да градят и храмове. Според тогавашното възприятие на света повече от задължително било да се принасят жертви на боговете, за да се измолва покровителство и защита от тях. Направо жизнено важно! И така, стигаме до втория момент - религията им... Като езичници, те са боготворили силите на природата, олицетворявани чрез различни божества, но най-главен е бил гръмовержецът Баал.
- Чувала съм за него. Но съм чувала и името Ваал...
- Едно и също е. Той бил владетелят на света, бог на Слънцето и оплодотворяването, често изобразяван като телец. И култът към него бил типичен за култовете към умиращия и възкръсващ бог. С него е свързана богиня Астарта, която пък е отговаряла за плодородието и сексуалността. Така възникнала и свещената храмова проституция. А главните места, където се кланяли на Баал и Астарта, били Тир и Сидон... Много може да се говори по въпроса, много сравнения да се направят – и с мита за Озирис и Изида, и с мита за Гилгамеш и Иштар, и с по-късно появилия се митраизъм... Но думата ми тук е за друго. За финикийския храм на Мелкарт, в който жреците представяли на поклонниците чудото на възкръсването и възнесението... И това е третият интересен момент.
- Кой е Мелкарт? Ти и по-рано го спомена...
- Тирският вариант на бог Баал. Покровител на града и мореплавателите. Буквално означава Цар на града, а от Стария Завет е известен като Молох. Негов символ били двете колони, които издигали в храмовете му. Колкото по-голям и впечатляващ бил храмът, толкова по-сигурно било и благоволението на боговете. А Молох бил кървав и алчен бог, дори искал човешки жертвоприношения. Така под натиска на жреците първородните деца често били хвърляни в огъня и това ставало в присъствието на майките.
- Ужасно!...
- Да... Но най-отвратителното, най-нечовешкото в този ритуал било, че те не трябвало по никакъв начин да показват мъката си. Трябвало дори да се радват... Защото ако не демонстрирали охотно даване на кръвнината, богът не приемал жертвата...
- Стига, Алекс! Цялата настръхнах!
- Така е било, Маги... Този ритуал бил спазван чак до...
- Чакай малко, запази си мисълта! – прекъсна го Магдалена. – Не ти ли звучи познато от другаде това избиване на младенците?! Та нали и раждането на Исус е свързано с такова кърваво жертвоприношение?!...
- Което, апропо, не е исторически документиран факт. Ирод, наречен Велики задето построил Храма, наистина бил тиранин, жесток и параноичен до безумие. След като с хитрост си спечелил подкрепата на Рим, трябвало да получи признание и от юдеите. За целта изградил разкошен дворец върху планина, чийто връх отрязъл...
- Отрязал цяла планина?!
- Да, много искал да изтъкне величието си... Бил обаче наясно, че като полу-юдей, дължи положението си изключително и само на своя брак с Мириам, принцеса от царския род на Хасмонеите, затова постоянно се чувствал заплашен, че властта му ще бъде оспорена. И в резултат на интриги убил дори жена си и синовете си, но не и толкова много младенци... А бягството в Египет наистина може да се е състояло, но по съвсем други причини. Малко преди смъртта на Ирод Велики през 4 г.пр.Хр. избухва поредното въстание срещу римляните, което е потушено с невиждана жестокост, хиляди са разпънати на кръст, а пък Галилея направо е удавена в кръв, логично е мнозина да са напускали родните места... Не забравяй все пак, че при митологизирането на даден образ, както е станало с Христос, се наслагват характерни за историческата ситуация възгледи, митологеми и понятийни схеми, а някои действителни събития се нагаждат според идеята, която трябва да внушават.
- Ох, Алекс, така е, знам това... Напълно съм наясно как възниква един такъв разказ. Но все пак е поразително, че е използван именно мотивът с кървавата жертва, дадена доброволно или взета насила от бога. Та нали Исус идва, за да проповядва всеобща и братска любов, и неговият бог е Отец на всички, благ и всеопрощаващ... На този ли бог са били принесени в жертва невинните дечица?!
- Наистина е странно, че вярващите не си задават въпроса кому всъщност е било нужно това избиение – на мъдрия и справедлив Отец или на отмъстителния и жесток Господ от предишните времена. Нали помниш историята с жертвата, която той искал от Авраам? И онзи бил готов да докаже вярата си, като убие своя първороден син...
- Да, винаги съм се потрисала от безумието, залегнало в нея... Чиста проба фанатизъм!
- Както виждаш, никак не е случайна появата на този мотив именно в този регион, хората там със сигурност са пазели дълго спомена за кървавите човешки жертвоприношения, макар и самите евреи да не са ги практикували. А пък и ритуалът е съществувал докъм осми-шести век преди Христа, когато асирийците и вавилонците завзели тези земи и го забранили. Само в Картаген детеубийството продължило чак до покоряването му от Рим... Когато Херодот писал за храма на Мелкарт като за нещо изключително впечатляващо, там вече не се правели такива жертвоприношения. И според него той се намирал в Тир... Както знаем обаче, „бащата на историята” в много отношения е бил и доста неточен. Защото от други исторически източници е известно, че това чудо на древния свят било изградено в Гадес, днешен Кадис. И Гадитанският храм наистина бил прочут по целия тогавашен свят.
- Ти защо каза, че на Гибралтар му викали Стълбовете на Мелкарт? Аз пък съм чувала друго име! Херкулесови стълбове...
- Да, така е бил наречен заради скалите от двете страни на пролива. Като двете колони от храма. А пък самият Мелкарт бил отъждествяван от гърците с Херкулес. Героят, който бил възнесен след смъртта си на небето, при своя баща – главния бог Зевс...
- Ох, не знам дали от тази екскурзия в миналото в главата ми почват да се подреждат нещата или става точно обратното, Алекс... Исках просто да знам защо Исус е ходил в Тир! И каква е била онази къща! Ето, преполовихме пътя, а още не сме стигнали доникъде с идеите...
- Чакай малко, че тоя е настъпил педала... Хем вижда, че го изпреварвам! Нещастник!... – ядоса се Александър, а Магдалена притихна.
Бяха слезли от магистралата и пътят към границата с Турция бе повече от натоварен. В разгара на лятото и на отпускарския сезон в двете посоки на тясното шосе се нижеха безкрайни колони от коли и тирове, между които като черни светкавици се вклиняваха мотористи, бързащи към един от традиционните си събори, и тя всеки път изтръпваше, когато край тях с гръм и трясък профучаваше поредният рокер...
Отдал цялото си внимание на сложната ситуация, Александър изостави разговора за пътуването на Исус до Тир и се съсредоточи върху тяхното собствено пътуване. Магдалена се облегна на седалката и притвори очи. Насрещните фарове се нижеха като безкрайна огнена огърлица, всеки бързаше за някъде...
...
Габриела изохка и изтърва ножицата. Поднесе ръка към устните и обра с език плъзналата рубинена капка, наслаждавайки се на соления вкус на кръвта. Беше се убола на розовия храст, още от сутринта бе доста разсеяна... Александър отново бе дошъл в съня й...
Бе се събудила като от удар, изтръпнала от еротичното съновидение и пронизващия спомен за тяхната раздяла. И за унижението, което бе изпитала, предлагайки му при последната им среща тялото си, достойнството си и богатството си... Тогава си беше обещала, че никога няма да забрави нито един от онези мигове, за да подхранва клокочещ в гърдите си огъня на омразата. С течение на времето обаче лавата се бе втвърдила, превръщайки се в каменна буца, заседнала някъде в областта на гръдния кош, и само нощем заспалият вулкан понякога се събуждаше, за да праща в съня й поредната вест, че не е изгаснал и все още чака своя час...
Когато това се случеше, Габриела не беше на себе си през целия ден. Трябваше най-сетне да сложи някакъв край, помисли си тя, докога ще продължава всичко това, минаха близо три години оттогава!
Усети се, че е хванала и стиска тъй силно медальона на Ордена, та чак верижката му се бе впила в кожата на врата й. Разтвори длан, завъртя го така, че вградените в златото рубини да заискрят като кървави пръски, и още веднъж се смая от приликата им с животворната течност. Поднесе към устните си малкото кръстче с изобразената върху него миниатюрна розичка, после се наведе, вдигна от земята градинарската ножица и насочи вниманието си към живите цветя. Преброи отрязаните рози, сложени в плитката плетена кошница, и вече по-внимателно разгърна големия кичест храст, хващайки набелязаната клонка. Трябваха й още две, за да станат тринадесет, тя обичаше това число, числото на вечното завръщане след завъртането на кръга, числото на Юда, но и на вещиците... Обичаше го заради страха, който всяваше, обичаше го просто заради неговата злотворност. Бе подбрала стръковете еднакво големи, с добре разлистени съцветия, излъчващи заедно с упойващия си мирис и едно твърде натрапливо, но много възбуждащо усещане за страстна екзалтация. Харесваше й как в залезната светлина кадифените им листенца блестят с наситено кървавия, почти черен цвят на чувствения мрак, като парченца от мантията на любовна нощ, изпълнена с магически заклинания...
Всичко онова, което й липсваше напоследък...
Вдъхна още веднъж аромата им и се насочи към голямата двуетажна къща, която с модерната си архитектура бе пълна противоположност на дома й в София, бе се постарала всичко тук да е различно. Огледалните стъкла на френските прозорци услужливо й показаха степента на нейния успех и отразената в тях картина я накара още веднъж да изпита смесени чувства. Гъвкавата й като на пантера фигура с развети черни коси контрастно се открояваше върху пъстро-зеленикавия фон на градината. Въпреки горещото южно слънце продължаваше да се облича само в черно, следвайки обета, който бе дала преди да напусне България. Контрастът се подсилваше и от тена й. Успяваше да го запази от палещите лъчи, като с млечно бялата си кожа побъркваше не един от обръгналите на смугли красавици мъже.
Мисълта за тукашните й ухажьори предизвика у нея презрителна гримаса, но болезнено разчовърка старата рана - за разлика от тях Александър я беше отхвърлил като мръсно коте, и то заради някаква си хлапачка! Заради онази Магдалена, която дори не бе единствена и неповторима, тъй като имаше сестра близначка...
Александър – любовта и омразата на живота й...
Ако можеше да я види сега, в този момент! Сред цялата екстравагантна пищност на тропическите растения в двора й... Ако можеше да я зърне в огромния й остъклен басейн със синя като очите й вода, да седне заедно с нея в полюшващата се на собствения й кей яхта, готова да литне по речните канали на възхитително зелената Флорида, ако можеше да влезе и в нейната широка, прекрасно обзаведена къща с дресиран до невидимост персонал, в примамливия сумрак на спалнята й – дали нямаше да изпита разяждащото глождене под лъжичката, че си е проиграл късмета?...
Габриела занесе розите в кабинета и седна пред бюрото, наслаждавайки се на аромата им, който с падането на нощта ставаше все по-силен. В дни като този, когато мислите я връщаха назад, тя обичаше да си припомня откъде бе тръгнала. Подобна равносметка я изпълваше със задоволство, което единствено можеше донякъде да компенсира чувствата и мислите, породени от спомена за Александър, чувства, смъдящи като незаздравяваща стара рана. Пресегна се към чекмеджето и извади малкия кафяв бележник, на който дължеше сегашното си благополучие.
Дължеше ли?... Как ли пък не! Нищо не бе получила даром! Беше си заслужила и последния цент! И само тя си знаеше как...
Винаги когато се сетеше за онзи, предишния период от живота си, на устните й плъзваше тържествуваща усмивка. Бе изиграла всички. Бе рискувала и бе спечелила. От зле облечено провинциално девойче, принудено да понася насмешливите погледи на по-облагодетелстваните си съученички, бе успяла да стане една от първите дами в столичния хайлайф, чиито появявания по коктейли и други светски събития бяха отразявани от всички лъскави списания, всички знаеха коя е Габриела Великова... Бе изиграла добре картите си, залагайки не толкова на неотразимата си външност, колкото на бързия си и буден ум. Но съдбата, също като майка й навремето, никога не я глезеше и за пореден път й бе погодила лоша шега, при това точно в момента, когато се чувстваше победител. Нещата внезапно се бяха преобърнали и в онези дни тя бе на косъм да изгуби всичко, дори живота си...
...Тогава, след смъртта на мъжа си, преуспяващия бизнесмен Росен Великов, Габриела най-наивно си бе мислила, че ще наследи огромното му богатство, а с него ще си върне и Александър... Но се бе оказала жестоко излъгана и бе необходимо да впрегне цялата си изобретателност и смелост, за да се пребори за бъдещето си. И макар да не бе от страхливите, имаше моменти, когато й се струваше, че губи контрол над събитията... Веднага след пищното погребение, което бившите партньори организираха за своя покосен от инфаркт шеф, върху нея се бяха стоварили цял куп неприятности. Не само сметките най-неочаквано се бяха оказали изтънели, не само я заплашваха тежки съдебни дела, заради които бе на път да затъне в непосилни кредити, но се бе появил и шантажист, който знаеше за тайната й връзка с Братството...
И тогава сякаш самата съдба й прати в ръцете този малък бележник...
Габриела прелисти жълтеникавите страници, където със ситния почерк на Росен бяха изброени всичките му добре укрити и добре препрани авоари, натрупани от контрабанда, наркотици и други незаконни сделки, вършени зад паравана на легалния му бизнес, и преминали тъй успешно в нейно владение. В онези трескави дни, когато подготвяше бягството си, бе запомнила почти наизуст стройните колонки от цифри и букви, трасиращи пътечката й към офшорни компании и дебели банкови сметки. Бе успяла с лекота да разгадае кодираната от мъжа й информация, бе си разчистила сметките и бе превърнала лъкатушната пътечка в блестящ булевард, довел я от малката и бедна балканска страна чак в слънчева Флорида. Бе си създала на тази чужда земя положение и влиятелни връзки - както тук, на Източното крайбрежие, така и на Западния бряг, където бе централната квартира на Ордена. А подборът на членовете в него за по-високите степени бе изключително строг и освен многото други условия личният просперитет бе едно от най-необходимите. Членството в него бе доказателство за успеха й.
Наистина си бе заслужила това положение и това райско кътче!
Тя пак прелисти бележника, ала нещо продължаваше да я чегърта като утайка на зле сварено кафе, дори сладостната миризма на розите не можеше да го заличи... Имаше там една поредица от странни записи, към които от време на време се връщаше, и чиято загадъчност дразнеше въображението й със своето безсмислие. Отгърна най-отзад, на последната страница. В средата на листа бе изписана думата ormus, оградена от символи, подредени като извита в спирала верижка: ∞ Au ∞ Au ∞ Au ∞... Отдолу имаше още един ред. И точно той не й даваше мира, защото като някакъв призив или упрек заявяваше лаконично и безапелационно: прпрк!
Познаваше знаците за безкрайност и злато. Ако се връзваха по някакъв начин с Росен, то само с безграничната му способност да прави пари от всичко, до което се докоснеше. Беше проверила и онази неизвестна дума, онзи ормус. С удивление бе разбрала, че така било наречено някакво ново и още неизследвано докрай вещество с уникални свойства. Имаше в Интернет доста файлове за него, някои с научна насоченост, но повечето бяха дразнещо наивни и популярни - определяха го като злато с особена структура на атома, в някакво състояние, наречено М, каквото и да означаваше това, правеха се връзки с различни митологии, изказваха се предположения за почти фантастичните му свойства. Имало нещо общо с легендата за златното руно, с поразяващите свойства на старозаветния кивот, било изобразявано от египтяните като някакъв конус, държан от фараона, и представлявало храната на боговете, а по-късно пък се намесваха и алхимиците с техния философски камък...
Макар и добре запозната с езотеричната терминология, Габриела не беше чувала по-рано за този ормус. И от цялата събрана информация в главата й нещата само се бяха объркали още повече. Нима Росен бе търсил тайната на безсмъртието? И какво общо имаха тези надраскани безсмислици с бизнеса и интересите му? Приличаше по-скоро на студентски пищов... Знаеше, че навремето бе следвал. И въпреки добрия си успех, не бе успял да завърши висшето си образование като инженер-металург. Когато вече бяха женени и той реши да се кандидатира за депутат, често споменаваше, че ще трябва най-сетне да си купи проклетата диплома, но винаги избягваше да показва, че всъщност има и познания в тази област. Освен веднъж, когато й бе направил малката пещ за нейните занимания с керамика. Но както я бе направил, така и бе я строшил на парчета, щом разбра за какво я използва...
Още не можеше да я прежали, в нея така добре се изпичаха фигурките, с които правеше заклинания...
Габриела се подсмихна. Тогава, преди три години, бе доста напреднала в занаята, бе успяла да поотрови живота на близначките... Дали да не престане да си блъска главата с безсмислиците на Росен и вместо това да си набави подобна малка пещ... Би могла да си възвърне уменията и да направи пак някоя магия, да припомни на Александър какво й причини, когато отказа да я последва при бягството й от България...
Магдалена усети ръката на Александър да се плъзга по бедрото й, усмихна се и отвори очи. Надвесен над нея, той се бе подпрял на лакът и я гледаше ласкаво.
- Събудих ли те?
- Обичам да ме будиш така...
- Сънувах те, Дели – каза той и ръката му стана по-настоятелна, а името, с което се обърна към нея, й подсказа недвусмислено намерението му. Използваше го в моменти на най-съкровена близост...
- Казваш го почти всяка сутрин...
- Този път беше различно. Много истинско... Странен сън...
- Истинско?... – засмя се тя. – Като това, което вършиш сега ли?
- Не. Друго беше... Хубаво беше...
- Има ли нещо... по-хубаво... от...
Магдалена не успя да довърши. Устните и ръцете на Александър разпиляха мислите й. Действителността бързо се сви и изчезна като изгасващата светлинна точка на изключен телевизор, за да се пренесе вътре в нея и да лумне в най-фантастични багри и форми, сякаш приказка, чийто край бе колкото познат, толкова и винаги изненадващо нов с поредното пропадане в безкрая...
По-късно, когато седнаха да пият кафе на терасата, тя се сети, че не бяха довършили разговора си.
- Алекс... Спомена ли по-рано за някакъв сън, или така ми се е сторило?
- Не ти се е сторило. И точно мислех за него. Знаеш ли, имах чувството, че е нещо повече от сън. Нещо, което или е станало някога, или ще стане.
- А-а-а, не! – шеговито плесна с ръце Магдалена. – Тук вече навлизаш в моя територия! Дори сестра ми, с която сме като две капки вода, няма такива! Предсказващите сънища са си моя запазена марка, чуваш ли?
- Хей, ако пак си пускаш бодлите, таралежче такова, нищо няма да чуеш!
- Ох, Алекс... Толкова ли е трудно да разбереш какво значи да имаш близнак? Двайсет години с Мария бяхме като огледални копия! И сега, когато вече по нещо се различаваме, аз откривам, че отново приличам на някого! Или пък някой на мене, което май е едно и също!
- Е, благодаря за това, че сега пък съм „някой”... Да ти го разкажа ли, или ще продължиш да се наостряш?
Магдалена се засмя. Обичаше да я нарича с името на онова бодливо, симпатично животинче, което се защитаваше по толкова оригинален начин. Напомняше й за първата им близост. Беше станало преди около три години пак тук, на вилата, където тя изживя едни от най-незабравимите мигове в живота си. Тогава бе едва на двайсет, бе го обидила много, а той само се бе засмял и й бе казал, че ще му трябват ръкавици, за да я хваща...
- Извинявай... Всъщност не исках да прозвучи така... Ама... Алекс, нали ме познаваш! Знаеш колко обичам да те слушам! – прекъсна тя сама обясненията си и го помилва по ръката. - Всичко, до което се докоснеш, заприличва на вълшебна приказка...
- Защото я разказвам на тебе... Добре, ето ти още една история. Имало едно време един човек, който разбрал най-важната от всички важни истини. И много искал да я даде на хората, защото ги обичал. Искал и те да открият колко може да бъде прекрасен животът, дори и в него да има много страдание. Единственото условие било да погледнат дълбоко вътре в себе си и като му повярват, да видят, че всеки от тях – от най-издигнатия до най-презрения, притежава най-скъпоценното и най-непреходно съкровище, нещо, което е най-голямото богатство на този свят... Нещо, което можело да ги направи всесилни и безсмъртни. Но те не го разбрали правилно. Защото под сила разбирали власт на земята и над другите, а не над собствената си природа, а под безсмъртие - вечен и благополучен живот в някакво измислено безгрижно царство, в което щели да отидат след деня на най-последния и страшен съд... Дори решили, че той дошъл, за да им стане цар и да ги заведе в това свое царство, където нямало да има грях, зло и смърт... Тогава, за да им покаже за какво всъщност говорел, защото имал предвид не друго, а силата на Любовта, той самият решил в нейно име да принесе себе си в жертва. И направил така, че да се сбъдне древното пророчество. И когато увиснал на кръста, а тълпата...
- Чакай, чакай!... – прекъсна го тя. - Звучи ми някак познато... Ама ти... Ти за Христос ли ми говориш?! Него ли си сънувал?! Ха! Да не си станал религиозен, Алекс? Ха! – извика пак Магдалена и се разсмя.
- Не, не съм станал. И не бързай да ми се смееш... Ще стигна и до съня ми, имай търпение. Та така... Щом се досети, значи знаеш, че преди да бъде разпънат, Исус събрал около себе си група ученици, които посветил в учението си, и на които разчитал да продължат делото му. Но след неговата смърт станало нещо, което може би дори той не бил предвидил. Те не успели да запазят и съхранят идеите му във вида, в който трябвало да стигнат до хората. Защото се намерили други, много по-далновидни, или може би по-хитри от собствените му ученици, които преиначили и представили в по-различна светлина това, за което той говорел. Използвали учението му, сътворили легенди за живота му и дори заявили, че именно те са истински посветените, че само те знаят истината и само те могат да водят към спасение затъналото в грехове човечество... Защото веднага прозрели, че неговите идеи всъщност били много удобни за една силна и безкомпромисна власт, която искала да държи в подчинение и смирение хората.
- Странно, не съм чувала досега такива неща... такова тълкуване на християнството. Направо си... богохулник! В Средновековието биха те изгорили, Алекс! И... кои са били тези хора?
- Дълъг разговор... – облегна се назад Александър. - Като започнеш от един на име Савел, та стигнеш чак до мощната църковна организация с нейната йерархия, с нейните тайни, богатства, наказателни институции като Инквизицията, с политическите й амбиции и влияние върху всички исторически процеси още от самото й зараждане.
- Савел ли? Да не би да имаш предвид апостол Павел, най-големият от апостолите?
- Хм...
- Не си ли съгласен, че е най-големият? Защо?
- Наистина ли искаш да знаеш? Да не кажеш после, че вместо да те ухажвам както си му е редът, ти разказвам приказки и библейски истории?
Това пак бе намек за първата им нощ. Тогава й бе говорил странни и непознати за нея неща, а тя хапливо го бе срязала... И бе продължила с нападките си, докато не бе направил онова сравнение с таралежа. Усмихна се и само поклати глава. Този път щеше да го слуша, без много да му противоречи.
- Е, добре... Ако не ти е интересно, Маги, ще ме спреш и ще се заемем с нещо друго – подмигна й той. – Но щом искаш да чуеш какво мисля по този въпрос, слушай. Както навярно знаеш, въпросният Савел, роден като Саул - а това било името му на еврейски, отначало гонел християните, дори взел участие в убийството на светия мъченик Стефан... Преименувал се, когато получил откровение по време на една буря, а бил тогава на път и за малко не загинал от светкавиците. След тази случка започнал да твърди, че е по-голям апостол дори от учениците, защото за разлика от тях бил получил своето посвещение от самия възнесъл се Божи Син! А забележи нещо много важно - всъщност Исус почти не наричал себе си така, дори избягвал прекия отговор на този въпрос, когато му го задавали, и не случайно говорел за себе си винаги като за Синът Човешки... На неговия език този израз означавал просто човек, човешко същество... Но това, Маги, наистина е дълъг разговор, боя се, че ще те отегча, а аз исках само да ти разкажа съня си. Започнах малко отдалече, за да подчертая важността на един друг човек, на една жена, която вървяла редом до Исус и която той самият ценял толкова, че дори собствените му ученици понякога били впечатлени от силната му обич към нея и го ревнували. Знаеш, сега много се говори по този въпрос - били ли са женени двамата, имали ли са деца... Появяват се един след друг филми, книги, сензационни открития и твърдения... И през цялото време ми се струва, че има нещо нечисто в начина, по който лансират присъствието на тази жена в масовото съзнание. След като векове наред е била заклеймявана като блудница и й е била разрешена само ролята на осъзналата се грешница, за да служи за пример на покаяние, някои пак я използват за своите си цели... За пари ли, за слава ли, за нещо друго ли – все едно. Също както се е случило с Исус преди близо 2000 години. А едно време тя е била известна още и като Апостол над апостолите!... Знаеш за кого говоря, нали?
- За Мария, наречена Магдалина... – прошепна Магдалена. – Аз нося името й... Всъщност и двете със сестра ми носим името й! – поправи се тя.
- Може би точно затова ми се присъни как с теб се изкачваме по един хълм, към едно много специално място на върха му. Беше прохладно, но приятно свежо, като след буря. Дори вееше лек вятър. Стигнахме горе. Там имаше не много голям, вкопан в земята най-обикновен камък. Без надписи по него, без никакви знаци. Но ние някак знаехме, че сме намерили това, което сме търсили. Застанахме с лице на изток, към изгряващото слънце. Отгоре се виждаше една чудна долина с река, а някъде отдясно се издигаха склоновете на планина, безкрайна и прииждаща като море... Носехме букет червени рози. Коленичихме пред камъка и оставихме цветята. И тогава като че ли цялата природа запя. Хванахме се за ръце, погледнахме се и разбрахме, че има някой, някаква сила извън нас, която е приела нашата благодарност и ни е дала своята благословия...
- Но какво общо има тук Мария Магдалина?
- Някак знаехме, че е била свързана с това място. С този връх... И бяхме го намерили заедно, като залог за нещо много важно в бъдещето...
Той млъкна, обръщайки глава към близките върхове, които се виждаха от терасата. Тя също ги огледа, търсейки онзи, от съня му, после впери очи в него. Мислеше, че го познава достатъчно добре, а ето че се бе разкрил пред нея в една нова светлина, романтичен по един нов начин... Усети как в гърдите й се надига онова силно и заливащо я като вълна чувство, за което нямаше думи. Бе не просто желание за близост, нито само обич, а някаква почти космическа благодарност, че е такъв, какъвто е...
За десети, или може би дори за двайсети път от сутринта, Мария се питаше какво търси тук. След бързо преминалата еуфория от първите дни тя вече го правеше почти като ежечасно упражнение по съобразителност, като не забравяше и повторенията... Гърбът я болеше от неудобното свито положение, коленете й се бяха охлузили, очите й смъдяха от финия невидим прах, който се стелеше над разкопките. И дори пръстите й се бяха схванали от стискането на малката шпакличка, с която разчистваше горния слой пръст на отредения й квадрант. А мислеше, че ще си прекара забавно!
Когато Елена предложи на близначките да се включат заедно с нея в престижната археологическа експедиция в Източните Родопи, тя с въодушевление се бе съгласила. Е, щеше да е по-добре ако бе дошла и сестра й, вече остро усещаше липсата й... Но Магдалена и Александър си имаха своите планове за лятото и така Мария бе тръгнала сама. С Елена не бяха се виждали около три години. Както си му беше редът, почти целият випуск на Немската гимназия се бе разпилял по различни университети, предимно някъде из Германия, а връзката по Интернет не можеше да замести прякото общуване. Затова двете приятелки с радост очакваха тези няколко седмици в планината, прекарани на чист въздух, сред интересна компания и сред древните камъни на загадъчния скален град, чиято истинска история знаеха само околните родопски върхове. Действителността обаче бързо разми боите от предварително нарисуваната пасторална картинка. Оказа се, че работата бе изтощителна, отговорността бе сериозна, а старата й училищна дружка внезапно реши да се прояви по най-добрия начин пред ръководителя на разкопките, някакво археологическо светило, и за приятни празни приказки сред развалините просто нямаше време...
Оставаха още десетина минути до почивката. Гърбът я болеше все повече. Мария се поизправи и вдигна поглед към близките хълмове. През уикенда, когато археолозите отстъпваха за кратко скалния град на плъзналите навсякъде туристи, двете с Елена се бяха разходили дотам. Целта им бе да намерят входа на старите рудници, прокопани преди повече от две хиляди години от траките. Защо им бе необходимо това, никоя от тях не можеше да каже, може би бяха повлияни от медиите, които си бяха свършили добре работата. Всички, които се мотаеха наоколо, знаеха за прословутото тракийско злато и винаги се намираше някой от туристите да попита откъде са го вадили. Съответният гид отговаряше кога по-подробно, кога по-лаконично, сочейки някъде на запад от разкопките, споменаваше за сечените през византийско време златни монети, наречени перпери, и с това информацията се изчерпваше.
Същия отговор бяха получили и двете момичета, но поне разбраха между кои две села е хълмът с рудника. И през миналия уикенд най-сетне успяха след няколко не твърде успешни контакта с местното турско население да попаднат на един възрастен козар, който, като чу какво издирват, закима разбиращо и заръкомаха, съпровождайки напълно дружелюбния си жест с неразбираемото „Дженевиз инлар, дженевиз инлар*...” После на приличен български им обясни подробно пътя до „дупките”, както още ги наричали тук. Беше си далечко, поне час път... Любопитството на Мария надделя над предпазливостта на Елена и тя я убеди да предприемат едно свое издирване на тайнствените рудници. Следвайки указанията, те се изкатериха по склона и откриха доста бързо нещо като терасирана пътека, обрасла с храсталаци, която ги изведе до единия от отворите. Не беше голям. Тъмнината властваше почти от самия вход и момичетата не посмяха да влязат по-навътре, въпреки че си носеха и фенер. В неговата светлина видяха удивително заоблените сводове на галерията, която още от началото се разклоняваше в различни посоки. Решиха да не казват на другите, за да имат възможността по-късно и с необходимата екипировка сами да направят своето Голямо Откритие, и се върнаха в лагера.
Забележка под линия: Буквално „генуезки пещери”. Доста често останки от стари римски или византийски крепости били наричани от турците „генуезки”, по името на град Генуа, така именували и цялата римска империя.
Сега Мария с нетърпение чакаше да се освободи, за да се разходи към тайнствената дупка и да направи едно предварително проучване. През изминалите няколко дни момичетата си набавиха почти всичко, което бяха решили, че ще им трябва. Вече разполагаха със свещи и въже, а от училището си намериха дори и тебешир, за да отбелязват преминатите разклонения. Нямаха само каски. Всичко това сега бе сложено в сака й и чакаше да бъде използвано... Елена искаше влизането в пещерата да стане през почивните дни, когато щяха да разполагат с повече време, а и започна да подмята, че трябвало да вземат поне някое от момчетата със себе си. Всъщност бе права, но на Мария й се струваше, че тя просто се страхува и си търси повод за отлагане. Нея самата нещо я човъркаше отвътре и я караше да не се отказва тъй лесно, да не посвещава и други в замисъла им... Тя все пак не следваше като приятелката си археология, беше тук временно и можеше да си позволи да не спазва толкова стриктно правилата. И ако й направеха проблем за дисциплината, нямаше кой знае колко да се впечатли от последствията. Дори и да я отстранят от експедицията!...
Погледна към слънцето, което вече яко напичаше, погледна си часовника, остави настрани шпакличката и се залови да премита отредената й за проучване площ с четчицата. Работата бе пипкава, площта бе достатъчно голяма, а трябваше да я изследва сантиметър по сантиметър. И никога нищо не бе намирала, защо ли й трябваше да се захваща с този каторжен труд... Зае се внимателно да опипва една току-що появила се миниатюрна издатина в пръстта. Ще я изрови и ще си даде почивка... Пак някое малко, обикновено камъче...
И тогава изведнъж почувства във върховете на пръстите си слабо убождане. Дръпна ръка, мислейки, че се е порязала на потънало в земята стъкло, но кожата й не беше наранена. Взе отново четчицата и бързо разчисти наоколо. Вече по-ясно видя своята находка. Беше ръб на глинена плочка. Докосна го внимателно и отново усети тръпка, но този път я разпозна. Бе онова състояние, при което в нея нахлуваха неканени, но много ярки образи. Беше го получила като компенсация за жестоката травма на главата, когато преди около три години бе станала жертва на нападение. Още тогава се бе побояла да сподели с лекарите, че получава видения, а впоследствие се убеди, че е постъпила правилно. Не желаеше нито да бъде изследвана, нито да се излекува от новото си умение. В началото това състояние я връхлиташе най-ненадейно, в моменти, когато най-малко го очакваше, плашеше я, но и я мамеше с неочаквано разкрилите се пред нея възможности. Изтръгвайки я от действителността, то я пренасяше на друго място, в друго време и тя виждаше странни и често неразбираеми картини. След усилни тренировки, прилагайки някои източни техники, успешно се бе научила да не го допуска неканено и без необходимата предварителна нагласа. Затова сега се учуди на появата му. Беше по-силно от нея, също както в началото...
Тя прекара отново пръст по стърчащото ръбче.... и пропадна в друг свят.
Мария знаеше, че трябва да спазва инструкциите. Няколко пъти й бяха повторили при приемането в експедицията, че ако намери нещо, непременно трябва да повика някого от археолозите. Но в този момент тя забрави и колегите, и болката в гърба, и всяка умора. За нея не съществуваше нищо друго. Само това малко глинено парченце, вкопано в земята, от която трябваше да бъде час по-скоро извадено. Този отломък от някога важна и ценна вещ, направена с любов, това късче памет бе лежало заровено векове наред тук, на това място... Над него бяха бушували природни стихии и сблъсъци на човешки страсти, а то си бе стояло там кротко и ненужно никому, чакайки точно нейните пръсти... Усещането бе наистина по-силно от нея, някак знаеше, че е длъжна точно тя да го освободи от затвора му, точно тя да му даде шанса да се роди за нов живот, точно тя да чуе гласа му...
Пипайки полека, сякаш очакваше всеки миг то да се превърне на прах, Мария разчисти около него достатъчно, за да го подхване и извади. Приличаше на парче от някакъв съд. Не беше специалист и не можеше да познае дали е бил предназначен за свещен ритуал, или е служел за домакински цели. Но това изобщо не я вълнуваше. По-важното бе, че държеше в дланите си нещо, докосвано някога от някого, може би също тъй млад като нея, а сега отдавна превърнал се на прах...
Тръпката и убожданията в пръстите й се засилиха, превръщайки се в хиляди малки иглички, пулсиращи в забързан ритъм. Разгледа плочката. Май не можеше да е от съд, твърде плоска беше... Имаше непонятни знаци и две кръстосани линии с три точки в ъглите между тях. При четвъртия ъгъл тя бе отчупена. Дали останалата част от рисунката не се криеше някъде наблизо, върху други такива отломки? И откъде-накъде в съзнанието й изплува образът на спирала? Стори й се, че вижда някакъв каменен зид, че върви покрай него, а той прави плавна извивка и тя няма никакъв избор, може само да следва очертанията му... Беше длъжна да ги следва и да извърви този път. Това бе път към нещо, към някакво място, където щеше да получи важно известие, преживяване, или може би познание... Познание, което бе едновременно плашещо и възхитително... Толкова възхитително, че сякаш я издигаше към самите богове...
Попаднала в плен на видението си, Мария стоеше коленичила, вцепенена и втренчена в глиненото парче, легнало на дланите й. Отдалече изглеждаше като че ли се моли. Първа я забеляза Елена. Дотича до нея и видя, че е открила нещо. На вика й се отзоваха и други, дойдоха, наобиколиха ги... Извадена от състоянието си, Мария предаде плочката и предостави на специалистите по-нататъшното разчистване на мястото. За тях това бе рутинна работа, а тя бе само един помощен работник, не притежаваше нито необходимите исторически знания, нито по-специални умения в тълкуване на находките, редно бе да отстъпи и да се оттегли настрани. Така и направи. Някак обаче знаеше, че се е докоснала до тайна, древна като света, тайна, чието значение се бе открило само на нея...
Почувства се леко пренебрегната. Бе преживяла първото в живота си археологическо откритие, което я бе разтърсило, а никой не оцени важността му, никой не разбра колко забележително бе това малко глинено чирепче! Как да им каже какво бе видяла, ще й се смеят, ще се подиграват...
Огледа се и като установи, че нямат нужда от нея, реши не само да си даде почивка, а направо да приключи за днес. Денят бе дълъг и тя имаше достатъчно време да изпълни замисленото... Кимна на Елена, че има намерение да напусне, взе си приготвения от по-рано сак с принадлежностите и се отправи към близкия хълм. И да забележат отсъствието й, едва ли щеше да е от някакво значение! Щом не разбраха значението на това, което бе изровила, имаше ли смисъл изобщо да продължава...
Докато се отдалечаваше, стори й се, че усеща забит в гърба си поглед, но си каза, че не й пука, заслужила си е почивката! Тръгна още по-бързо. Помнеше добре откъде бяха минали, за да излязат първо на междуселското шосе, а после и на черния път, от който се отклоняваше едва забележимата пътечка към онзи отвор.
Бе вече доста далеч от разкопките и от „колегите” си, когато един от тях се поотстрани и проведе кратък разговор по мобилния си телефон. Нямаше как да го види, но дори и да го беше забелязала, Мария едва ли щеше да му обърне внимание. Всичко изглеждаше толкова обикновено, толкова в реда на нещата...
С изгрева на слънцето в градината избухваше птичият хор. Тогава тя най-много заприличваше на бляскаво-пъстър къс от райските селения и бродещата сред цялото това великолепие тъмна фигура изглеждаше като привнесена от друг свят, мрачен и отвъден. Изкарала безсънна нощ, Габриела мина по алеите, стигна до басейна и тръсна глава, за да отхвърли натрапливите мисли и спомени, които този път така я бяха стиснали в клещите си, че вече почваше да се ядосва не на шега. С рязко движение отметна от себе си копринения халат и скочи в изстиналата през нощта вода. Преплува няколко пъти дължината и се почувства значително по-добре, тонизирана и пълна наново със сили да се справя с всяко препятствие пред себе си.
Върна се в къщата и както беше още мокра, отправи се право към кабинета. Извади бележника и пак се взря в последния лист, раздразнена от изплъзващата й се тайна. Като човек с широка култура, тя имаше представа от най-разнородни символи, но записаната информация наистина не приличаше на нищо – нито на инженерна формула, нито на някаква парола, нито на указание за прибрано някъде злато, просто на нищо! Най-много я безпокоеше последният ред: прпрк! При това с удивителна...
- Ен-пи-ен-пи-кей... Ен-пи-ен-пи-кей!... – повтори тя и продължи да мисли на глас. – Росене, Росене... Копеле нещастно!... Какво си скрил тук, а?! Поредната бомба със закъснител? Малко ли ми бяха онези... неандерталци, дето ми се изтърсиха на главата! А сега и това!...
На собствения си гръб се бе убедила, че в живота на мъжа й е имало много потулени тайни и много съмнителни връзки. Едва ли някога щеше да ги разкрие всичките. Знаеше още, че не бива с лека ръка да пренебрегва написаното от него, напразно го определи снощи като безсмислици... Докато не повдигнеше поне малко завесата над тези букви и символи, не можеше да разчита на пълно спокойствие, не можеше да се заблуждава, че е избягала далеч от потайното минало на Росен и от неговите тъмни афери. Този прпрк! можеше да означава всичко – от връзка с наркопласьори до икономически шпионаж или някоя добре замаскирана и добре печелеща офшорка... Вътре в бележника нямаше нито ред излишна информация, не случайно така добре го бе скрил, та едва го намери след смъртта му!...
Вкара машинално за кой ли път горното буквосъчетание в търсачката, ядосвайки се на собствената си безпомощност, която я караше да прибягва до Мрежата с надеждата в главата й да се роди някаква мисъл. Освен множеството японски файлове с йероглифи, разни строго научни доклади и познатия от по-рано файл, рекламиращ химически торове, нищо ново и по-смислено не откри. Японците много икономично свеждаха любимото си nipon до прост набор от трите съгласни npn, учените използваха подобни буквени съкращения в различни области на биохимията, физиката и медицината, а фирмата-производител на азотно-фосфатни минерални торове не представляваше никакъв интерес. Още първия път, когато попадна на тази страница, бе се свързала с посочения адрес, бе ги подпитала много внимателно, бе събрала информация за тях и бе установила, че мъжът й не би могъл да има никакво вземане-даване с тази най-обикновена търговска компания. Следата не водеше наникъде. Бе просто една задънена улица в объркан лабиринт. Или може би не?...
Точно в този миг, докато още мислеше за торове и лабиринти, втренчена в екрана на компютъра, звънна телефонът. Учудена от ранния час, тя с леко безпокойство дочу гласа на нейния Супериор от Ордена. Искаше спешно да я види. Разбраха се за времето на срещата и още не оставила слушалката, Габриела подскочи от внезапно пронизалата я догадка. Някак подсъзнателно бе свързала символиката, с която си служеха на сбирките, с това, което все още стоеше пред очите й. Думата fertilizer, изписана на видно място! Английската дума за тор! Тя означаваше още и оплодител, и оплодотворител… Дали Росен с неговото нестандартно чувство за хумор и с неговата мания към засекретяване и дублиране на информацията не бе имал предвид точно това? Дали все пак именно в този файл не се криеше някакво указание? Значението на думата просто се набиваше на очи! Как не бе го забелязала по-рано?! А и тези знаци, означаващи злато и безкрайност... И онзи ормус, за който не бе чувала, но който по странен начин кореспондираше със символичното значение на fertilizer...
Нима бе възможно да е знаел повече не само за нейните „вещерски” занимания, както ги наричаше, но и сам да е бил член на някое тайно общество, да се е докоснал до Тайната? Затова ли й спретна онзи скандал, когато изпотроши всичко в ателието й, след което я заплаши и с развод? От Братството ли бе искал да я откъсне? Конфликт на интереси и на дадени обети ли се бе разиграл тогава?...
Въпросите един след друг се запремятаха в главата й, нараствайки като снежна топка, търкаляща се по склона. Затова ли от Ордена сами я бяха потърсили скоро след пристигането й в Щатите? Трябвали са им няколко месеца да я проучат, да инсценират случайно запознанство и уж нарочно да открехнат пред нея завесата на обвитите в мистична загадъчност ритуали, за да я привлекат... Макар да не бе допусната все още до най-високите степени на посвещаване, тя беше сигурна, че Върховните практикуват сексуална магия, подобна на онова призоваване на Силата, което се правеше от членовете на Братството в София. Това единение на енергиите й липсваше, но не губеше надежда, че един ден ще стигне и дотам, тъй като изкачването й по стълбицата вървеше с добри темпове. Беше се приспособила чудесно на новото място и никой тук не подозираше за дадения от нея обет...
Там, в България, тя се бе обрекла на Сатаната...
С нейните знания и умения беше като детска игра да усвои терминологията и поведението в Ордена, да бъде като своя сред членовете му, известни със своята толерантност. Дори черните й дрехи бяха приети като балканска ексцентричност на младата вдовица. Защо сега толкова спешно я викаха в Центъра? Дали радостта й, че бе намерила гнездо за заниманията си, не е била прибързана?
Въпреки топлата и ярка сутрин Габриела потръпна от внезапно пронизалото я остро чувство за хлад. Сякаш дългата сянка на мъжа й, излязла от оня свят, бе паднала отгоре й.
- Не ми излиза от главата онзи твой сън, Алекс. Може би е знак, че трябва да отидем във Франция, а? На екскурзия? Харесва ми идеята! – плесна с ръце Магдалена и се качи на един голям камък край пътеката. Бяха излезли да се разходят по поляните край вилата с намерението да обядват на теферич, под някоя по-дебела сянка. – Никак няма да е зле, хем да избягаме и от жегите! Лазурният бряг, долината на Лоара, замъците, френските вина...
- Може и да отидем. Но в съня ми определено знаех, че сме тук, на наша земя.
- Ама как?! Нали била слязла на френския бряг от една лодка!... – застина тя за миг с разперени ръце и учудена физиономия, изчаквайки той да я заснеме върху камъка.
- Това е само легенда. И знаеш ли кога всъщност се е появила и как е била подхранвана, за да пусне толкова дълбоки корени?
- Не. Но всички така говорят! – скочи тя отгоре, а той застана на нейното място, подавайки й апарата.
- Всички... Разбира се, тази история е толкова красива, че обсебва умовете, но ако се замислиш, в нея има цял куп противоречия! – разпери ръце и Александър, хем за да се получи по-ефектна снимка, хем изобразявайки това, за което говореше.
- Задръж така! – хвана го в кадър Магдалена, щракайки от различни ракурси. – Готово, можеш да слизаш... Ама аз чух, че някъде там дори съхранявали нейни мощи! И показвали пещерата, където била живяла...
- Хм! Чувала си за поклонничеството от едно време, нали? Как би го определила?
- Изпитваш ли ме? И, разбира се, не очакваш стандартен отговор, нали? Е, добре, било е... било е... нещо като съвременния туризъм!... – прескочи тя една яма, доволна от сравнението. Бе наистина удачно, че вилата стоеше встрани от туристическите пътеки и никой не се мотаеше наоколо.
- Именно. Религиозен туризъм, че дори и нещо повече! Както сега, така и тогава това си е бил един доста доходоносен бизнес. И знаеш ли кой е дал първоначалния тласък?
- Предполагам, че е била Елена, майката на Константин, първия християнски император. Чувала съм нейната история, на Деня на свети Константин и Елена все за това говорят... Как била пратена от сина си да търси доказателства, как отишла, как се ровела из останките...
- Да, тя положила началото на тази толкова съмнителна дейност, изравяйки уж кръста на Христос... Намерила също и мястото, където според нея се бил родил. Обиколила околностите на Витлеем и открила скромна църквица, издигната на мястото на стар езически храм, построен над пещера... В което няма нищо чудно, тъй като при езическите вярвания пещерата е сакрално, свято място. Така, с нейното откритие, се отприщил интересът към реликвите. И търговията с антики... Та и съвременното иманярство... Можеш ли да си представиш всичките тези тълпи, втурнали се с нейната благословия към разни свети места?
- Не е било кой знае колко по-различно от сегашните нашествия на туристите, нали?
- Точно така. Милиони са ходили и продължават да ходят на поклонение в Йерусалим!... А там с пълна сериозност ги убеждават, че им показват дома, където се била състояла Тайната вечеря, а той всъщност е бил построен от кръстоносците повече от десет века по-късно...
- Така ли?! Ха!
- Да! Както и целият път към Голгота, прословутата Via Dolorosa, си е една чисто туристическа атракция, тъй като все още се спори къде точно е бил този хълм. Оттогава релефът се е изменил драстично, а и самият Йерусалим е бил опожаряван, сриван, построяван наново толкова пъти, че е немислимо да се твърди каквото и да било със сигурност. Но хората си искат своето, а щом има желаещи да гледат светини, винаги има и други, които да им ги дават и доста добре да печелят от това... Никак не са малко местата, където се върти такъв бизнес!
- Мога да си представя, това са почти две хиляди години поклонничество!...
- О да, това начинание е пуснало дълбоки и жилави корени. Имало е дори определени трасета, по които се придвижвали желаещите да идат на поклонение! Вървели с месеци, изминавайки по двайсет километра на ден... А понякога им отнемало и цяла година да стигнат до съответното място! Но не си мисли, че всеки, който искал да се поклони и пречисти пред някоя светиня, е тръгвал ей така, сам по пътя, без съответната подготовка. Имало е изградена стройна организация. Да започнем дори от това, че пилигримите често ходели на групи, обличали се по определен начин, носели съответните белези – специална торба, наметало, тояга...
- Както и сега! – засмя се Магдалена. - Винаги можеш да различиш туристите от местните! По вида им, по фотоапаратите, камерите...
- Така и поклонниците били разпознавани. Това им е било необходимо, за да се придвижват по-лесно. По пътя им възниквали странноприемници, гостилници, имали нужда от охрана... Ама вземи дори рицарите тамплиери! По-богатите предпочитали да се доверяват на тези монаси-воини, които не само ги защитавали в пътешествието им към светите места, но ги облекчавали и от вечния страх да не бъдат ограбени, защото били измислили прословутите разписки, основата на съвременното банково дело. И така всички печелили от това предприятие. Едните вярвали, че ще бъдат осенени от божията благословия и благодат, за другите пък притежанието на някаква реликва било гаранция за власт и мощ. Защото хората не само се стичали да я видят и да получат спасение за душите си, но плащали и доста добри пари за това...
- Прав си, но аз те питах за мощите... На Мария Магдалина...
- Маги, сама можеш да си направиш извода! Понятието конкуренция може да е по-ново, но същността му е стара, колкото света. Съперничеството движи прогреса и просперитета! Мислиш ли, че монасите през Средновековието не биха се възползвали от поклонничеството? Каквито и да са били подбудите им!
- Нима са си измисляли разните там мощи и други такива неща, които привличали хората към съответното място? Не, мисля, че прекаляваш! – възкликна Магдалена, застанала под един стар ясен, разперил клоните си като шатра. – А за ето това място какво ще кажеш? Тук ми харесва, не напича толкова... И има хубава гледка.
Той се съгласи и извади от сака одеялото. Обедното слънце жулеше вече като коприва, от близките върхове се спускаше жежък въздух, нагрят върху сипеите, и само под най-кичестите дървета все още се задържаше малко от нощната прохлада.
- Да кажем, че най-вероятно и те самите са вярвали в светостта на съответната реликва... – продължи Александър. - Е, в някои случаи може и да са си затваряли очите за действителния й произход, защото, както вече казах, бизнесът е бил наистина много доходоносен, а съперничеството е фактор, който не бива да се подценява... Ще ми се да мисля, че все пак движещият мотив за повечето от тях е бил наистина укрепване на вярата. Всичките тези прииждащи тълпи от вярващи!... Това не е без значение за Църквата. А тя трябвало тогава да изкоренява остатъците от езичеството и да се бори с разпространението на ересите.
- Добре, добре... Убеди ме. Ами легендата за лодката?
- Тя се появява чак някъде през тринайсети век в писанията на един доминикански монах, в един сборник от жития на светци, притчи и други религиозни текстове. Книгата била толкова добре написана, че станала най-любимото четиво през Средновековието, била четена дори повече от Библията, която била достъпна само за хората, знаещи латински. Та тази книга се казвала „Legenda aurea”, което значи...
- Чакай да позная! – прекъсна го Магдалена. - Ще рече... „Златната легенда”, нали?
- Умничка си ми! – пресегна се Александър и шеговито я погали по косите.
- Имах шест по химия, колкото и да не ти се вярва! – вирна нос тя, бърчейки го смешно. - Химическият знак на златото идва от думата Aurum. Означава още жълт, от същия корен е и думата Aurora, която пък значи зора... А със зората идва и светлината... Та какво пишело там, в тази книга, за Мария Магдалина?
- Че след смъртта на Исус се била качила в една лодка без кормило, която по чудодеен начин била пренесена от течението на Средиземно море чак до бреговете на Франция... където някъде край днешна Марсилия слязла и била посрещната много добре от местното население, което пък тя се заела да християнизира!... Но след известно време решила да се отдаде на покаяние заради миналото си на грешница, оттеглила се в една пещера наблизо, където живяла в отшелничество трийсет години, покрита само с дългата си коса! Което пък е най-малкото странно хрумване, ако наистина е майка на Исусовото дете и Апостол над апостолите! Би трябвало да предприеме нещо друго, не мислиш ли?
- Да... И защо ми звучи толкова познато тази история?
- Защото е и най-разпространената версия. Да не говорим пък за Граала, Черната Сара, тамплиерите, тайното съкровище, което се оказало светата кръв на наследниците, и тем подобни изтъркани вече мотиви, от които ушите ми получиха мазоли!
- Не си ли малко рязък? Така да говориш за нея... Все пак ми е адашка! – засмя се Магдалена и легна по гръб, наблюдавайки играта на листата над себе си. – Прояви малко уважение, моля ти се!
- Точно затова така реагирам – надвеси се той над нея. - Хайде, в една легенда може да се напише всичко, затова е и легенда! Затова там и Мария Магдалина има свръхестествени дарби, но...
- Така ли? – прекъсна го момичето. - Какви?
- Звучи смехотворно от съвременна гледна точка, но благодарение на вярата й едно новородено оцеляло край мъртвата си майка, от която сукало цели две години, след като било изоставено от опечаления си баща на малък пустинен остров, едва ли не гола скала. Той бил повярвал в благовестието на Мария Магдалина и тръгнал да се среща със самия Павел в Рим, но по пътя жена му умряла при раждане, след което по настояване на моряците лодката трябвало да се освободи от трупа, за да могат да стигнат до края на пътуването си. Имало такова поверие... Връщайки се две години по-късно случайно спрели пак там, а насреща им припкало детето.
- Ама че история! Направо те кара да се съмняваш и в останалото!
- Именно поради това от цялата тази приказка се преекспонира само началото - пристигането във Франция.
- Жалко за поучителния край! – засмя се Магдалена.
- Наистина жалко, защото май точно заради него е била сътворена, при това от монах домениканец! – засмя се и Александър, после стана отново сериозен. – Тогава била създадена Инквизицията и били унищожени последните еретици, катарите, а „кучетата на Бога”, както наричали доминиканците, играели основна роля в преследванията... Но ако сме решили все пак да търсим съответствия с действителността... Ти как си представяш това нейно пътуване? Сами жени в неуправляема лодка... Като се намеква, че била или бременна, или наскоро родила! За да добиеш представа за корабоплаването в онези времена, само ще ти кажа, че има описание на едно тогавашно пътуване, донякъде по сходен маршрут. Самият Павел в едно от писанията си, а той е бил доста плодовит, разказва с подробности и много красноречиво подвига, който бил извършил, прекосявайки с риск за живота си бурните вълни на морето. Пътувал е от Палестина до Рим. И не пропуска да отбележи как преодолял с чест това тъй трудно изпитание! При това, забележи, на кораб и с доста многочислен екипаж!
- Алекс! Ставаш саркастичен! Разбирам, че имаш някакви сметки с този Савел-Павел, ама пък чак толкова да се палиш... Отдавна не съм те виждала такъв!
- Извинявай – легна до нея той, като пъхна ръка под главата й. Тя се сгуши в него. - Може би е заради съня ми... Казах ти вече, не беше обикновен. Събудих се с усещането, че изкачването ни на този връх е било някак предопределено... Сякаш е трябвало да идем точно там... – замислено и тихо завърши Александър.
Магдалена също се замисли. След всичко, което бе преживяла, вярваше, че някои сънища имат особена сила, сякаш са указателен знак за нещо важно в живота. И ако не гледаш добре, можеш да минеш покрай него, без да го забележиш...
Целувката на Александър я извади от това състояние, за да я пренесе в едно друго измерение...
Пътят до рудниците бе дълъг, но Мария имаше късмет. Почти веднага щом излезе на шосето, оттам мина с колата си един от колегите на път за Кърджали. Беше онзи същият, който бе говорил по телефона, но тя нямаше как да знае това...
Подсвирна й с клаксона два пъти и спря да я вземе. Мислеше, че също отива в града и доста се учуди, когато го помоли да спре до чешмата насред двете села. Тя съчини набързо някаква история, че щяла да прави проучване на местното население, нали следваше психология, посочи за по-голяма убедителност някакъв козар, който се виждаше наблизо, и изскочи с благодарности от колата.
Изчака да се скрие зад завоя и тръгна по черния път, в обратната посока на козаря. Можеше да се изкатери и направо по хълма, но нещо я караше да не бие на очи, а да избере по-дългия път през гората. Когато се озова горе, реши да си почине преди влизането в дупката. Макар да обичаше риска, не бе безразсъдна и искаше да направи всичко така, че от проучването й да има полза, а не да се озове някъде на дъното на неизследвана пещера със счупен крак или глава. Седна пред входа да обмисли действията си. Ето на това дърво ще завърже въжето, за да може откъдето и да мине, да се добере обратно до изхода... Ето и тебешира, с който ще прави знаци по стените, за да номерира галериите. Стига да не го измиеше стичащата се по тях вода... Може би все пак ще е добре да се обади на някого и да предупреди, че влиза. На Елена няма смисъл да казва, веднага ще вдигне паника, ще дотърчи с момчетата от експедицията... Но на сестра си просто е длъжна да съобщи какво се кани да направи, иначе нямаше да се отърве от натяквания...
Мария извади телефона и с тревога установи, че няма покритие. Върна безполезната вещ в сака и се замисли. Нещо все пак я караше да не бърза, да огледа още веднъж всичко... Взе в ръка приготвената за закуска ябълка и точно се канеше да се наслади на сочността й, когато почти подсъзнателно дочу слаб шум някъде отгоре. Дали така й се бе сторило или наистина там имаше някого? Изправи се да погледне и в същия миг край нея профуча голям камък, стоварвайки се точно там, където бе седяла. Отскочи с вик и вдигна поглед. Една сянка се метна встрани толкова бързо, че не успя да я разгледа. Човек ли беше или животно? Някоя коза, подплашена от присъствието й? Или някое козарче, навъртащо се наоколо? А може би иманяр?
Мария почувства как й се свива сърцето. Сетивата й се бяха изострили след всичко преживяно от нея през последните години. Даде си сметка, че май не бе дочула реален шум, а се бе изправила, ръководена повече от едно неясно вътрешно усещане. Ако камъкът бе паднал върху нея, сигурно щеше да лежи сега с пукнат череп...
Все повече й се струваше, че някой е искал именно това. Но защо? Кому и с какво би могла да попречи? Какво бе узнала или може би не трябваше да узнава?
Въпросите бяха много. Тя реши да отложи влизането в пещерата, май наистина не бе разумно да идва сама...
Де да беше тук сега сестра й! Двете заедно все щяха да измислят нещо...
- Ох, Алекс, нещо ми се сви сърцето... Нещо не е наред. Дали заради историята на Мария Магдалина? Все пак, не можем тъй лесно да пренебрегнем преданието, че е отишла не другаде, а във Франция – тръсна коси Магдалена и за да се разведри посегна към термоса с кафето. - Трябва да има все пак... някакво зрънце поне, за да възникне такава легенда...
- Е, добре! Послушай! – отвърна Александър, поемайки от нея своята чашка. – Тъй като този въпрос ме интересува, направих си труда да прочета едно-друго и ето какво открих...
- Защо?...
- Какво „защо”?
- Защо пък точно Мария Магдалина? Доста е встрани и от бизнеса ти, и от компютрите ти... А пък и сега, като заговорихме за нея, ми се сви сърцето... Защо тя те интересува толкова, Алекс?
- И аз се позачудих, когато установих, че нещо ме тегли като магнит в тази посока. Всичко, свързано с нея... Може би поради съвпадението на имената? Може би заради тебе? Не знам... Времето ще покаже.
- Няма нищо случайно, сам си ми го повтарял много пъти.
- Няма. Съдбата непрекъснато поставя покрай нас някакви знаци, като указателни табели, а ние си затваряме очите за тях. И после се чудим как не сме ги видели по-рано и защо не сме свърнали овреме в подходящата посока. Затова щом разбрах, че в мен има някаква струна, която винаги звънва, стане ли въпрос за Мария Магдалина, реших да си отворя по-добре очите и ушите. И да видя какво ще излезе от всичко това.
- И какво откри? – обърна се тя към него, като се намести по-удобно на одеялото, предчувствайки нова интересна история. Изобщо не се впечатли, че повтаря мислите й, това не се случваше за първи път и вече беше свикнала, знаеше, че и за това си има някаква дълбока причина...
- Та тъй... Говорело се, че първоначално имало мощи на Мария Магдалина в един манастир, май беше в Сент Бом, недалече от мястото, където била живяла в отшелничество. Но настъпили смутни времена, араби и бербери започнали да нахлуват в Прованс от Северозападна Африка и за да ги запазят от набезите им, монасите ги преместили. Това станало някъде през осми век, а три века по-късно почнало пък да се говори, че гробницата всъщност е празна, а мощите били извадени от Сент Бом и отнесени на съхранение в абатството във Везле. Това бил само слух, но папата толкова се въодушевил, че издал специална була, с която оповестил появата на ново място за поклонение. Било към края на единайсети век, в разгара на поклонническото движение. Била построена великолепна базилика и тълпите започнали да прииждат на талази... Дори когато там била произнесена проповед по случай започването на Втория кръстоносен поход, имало повече от стотина хиляди поклонници! Така оттогава името на Мария Магдалина се свързало и с кръстоносците...
- Кога станало това?
- В средата на дванайсети век*.
Забележка под линия: Походът се е състоял през 1145-1149 г.
- И как така не се е разкрила измамата?
- Е, как да се разкрие! Било е изгодно за доста хора! Всички печелили от това, дори и от романтична гледна точка, защото колко струва един рицар, ако не служи на някоя Дама?
- Но нали уж била грешница?! Дори съм срещала и по-тежки думи за нея. Смятали са я за блудница.
- И ти ли вярваш на тази лъжа? Къде в Евангелията е определена като такава? – погледна тъй строго Александър, че Магдалена се смути. Май бе прекалила...
- М-м-м... Знам, че така е било прието да се говори за нея – смръщи тя цялото си лице, показвайки шеговито едно преувеличено разкаяние. – Съжалявам, ако съм обидила любимката ти...
- Нищо, простено ти е, нали си й адашка! – позасмя се той. – А всичко тръгнало от папа Григорий Велики, който в края на шести век обявил, че Мария Магдалина е онази Мария, която е сестра на възкръсналия Лазар, и която преди тайната вечеря помазва Исус, и е същата онази разкаяла се грешница от Евангелието на Лука.
- Но, Алекс, всъщност това са го говорили католиците, а при нас не съм чувала да е заклеймявана...
- Нашата православна църква никога не е твърдяла, че тя е блудница, нито грешница, а дори напротив! Наричана е равноапостолна мироносица и Апостол за апостолите, защото им била донесла вестта за възкресението на Христос. А католическата църква, забележи, се отказа от своята теза за Магдалина едва през миналия век, някъде към средата... Но мисля, че французите с изостреното си чувство към пикантните подробности още отначалото са доловили тънкия нюанс в отношенията между Исус и тази жена... И докато Църквата наблягала на спасението й чрез вярата, те я възприемали като нещо повече!
- Добре де! – чак се надигна от недоумение тя. - Все някой трябва да е проявил интерес на какво се кланят там толкова поклонници! Макар че, като се замисля, на французите им се отдава такова поведение... Чух, че онази Библия в Реймс, над която полагали клетва кралете им и която уж била написана на някакъв тайнствен свещен език, всъщност била на старобългарски! Знаеш ли нещо повече за това разкритие?
- Не, за съжаление. Някой от нашите я снимал, а после тук специалистите разпознали буквите, но историята се потули... Ето! А ти се учудваш как не се е разкрила измамата във Везле! И то в онези времена, когато комуникациите не са били тъй развити, както днес! Чак много, много по-късно, когато крал Луи IX пожелал да надзърне в мощехранителницата и да види светата реликва, цялата истина лъснала! Във Везле нямало никакви кости, никакви мощи! Нищичко! Пита се в задачката - ако едните са лъгали в продължение на близо 150 години заради изгодата, другите защо са си мълчали? Ако през цялото това време реликвите си стояли непокътнати в Сент Бом, защо притежателите им оставили вярващите да изпадат в заблуждение, защо не са протестирали?
- Ха, всичко това не обезсмисля ли поклонничеството?!
- Напротив! – усмихна се на възмущението й той. – Тази историйка показва цялата сила на сугестивното му влияние... Човек вярва в това, в което иска да вярва. Не са му необходими доказателства. Дори обратно, търсенето на доказателства убива вярата.
- И какво станало после? Все пак нали е имало нещо, което е изчезнало, появило се уж някъде, но като фалшив слух, а когато най-сетне измамата била разобличена - какво станало после? Не са ли издирили истинските мощи?
- После става още по-интересно, защото се намесват и тамплиерите...
- И пак стигаме до Светия Граал, така ли? И до мазолите на ушите ти... – засмя се Магдалена. - И като говорим за уши, не ти ли се струва, че май ми звъни телефонът? Чакай, ще ми разкажеш след малко!
Тя скочи и затършува из тревата, за да намери чантата си. Още с първите думи лицето й се опъна. От откъслечните реплики Александър разбра само, че говори със сестра си. Нейната тревога се предаде и на него. Той стана и се доближи до Магдалена, която вече бе приключила разговора.
- Станало ли е нещо, Маги?
- Мария... За малко да пострада... От някакъв камък...
- Камък ли?
- Май се срутил отгоре й, бил паднал от някаква скала... За малко да я пребие!
- На разкопките ли?
- Не. Ходила към една пещера и й се сторило, че някой я следи... Преди това била открила нещо интересно на разкопките... Страхува се, че може да не е станало случайно. Батерията й свършваше, въпреки че си била заредила телефона, а пък горе нямало и сигнал... Не можа да ми каже повече. Алекс, нещо наистина ми е много притеснено, направо ми се сви сърцето! Нещо става с Мария. Гласът й звучеше особено...
- Искаш ли да идем да я видим?
- О, да! Дано не се е забъркала отново... Но... Дали ще можем? Как си с времето?
- Не се безпокой, мога да си уредя още няколко свободни дни. Ще минем през София, да свърша някоя и друга неотложна работа, и потегляме...
Магдалена трескаво започна да прибира нещата в сака. По обратния път към вилата се сети, че не успя да пита сестра си дали Николай вече знае за случилото се. Ако Мария пак се бе забъркала в нещо и там някъде край нея дебнеше опасност, само той бе човекът, който би помогнал най-добре. Но дали би могъл да дойде? Обикновено бе винаги много зает. Колкото и да обичаше сестра й, той все пак бе под пагон...
Значи просто ще си я вземат и ще се приберат в София, дори и да протестира! А че сестра й винаги имаше нещо свое наум, Магдалена не се съмняваше. Нали и тя бе същата... Нали и тя бе готова да рискува живота си, но да се добере до истината...
...Това се бе случило преди близо три години. Бяха се скарали лошо на тема кой на кого прилича и за първи път се бяха разделили. Магдалена бе останала в южния немски град, където двете следваха психология, а Мария се бе прибрала през първата им студентска ваканция в къщи. И бе станала жертва на жестоко нападение. Капитан Николай Стоев бе именно онзи млад и симпатичен оперативен работник, който тогава се бе заел с разследването на фаталния инцидент, и който се бе влюбил до уши в сестра й. А и Мария в него, след като дойде на себе си... И всичко щеше да бъде съвсем различно, ако по някакъв чудодеен начин след травмата сестра й не бе придобила способността да владее по-пълно мозъка си и да вижда неща, непредугадими за другите. Точно заради тях се бе озовала за кратко в някакво тайно общество, някакво Братство, където я бе завела онази Габриела, бившата на Александър... Един Бог знае, защо бе станало така, че пътищата на двете се бяха пресекли, но над Мария тогава отново бе надвиснала опасност и Николай отново трябваше спешно да действа...
Магдалена все още потръпваше, като си спомняше онези дни. Нали и тя самата не слушаше ничии предупреждения! На своя глава, независимо от Николай, се бе опитала да предпази сестра си... И също едва не загази, когато Габриела реши да си отмъщава...
В какво ли пак се бе забъркала Мария?!*
Забележка под линия: Нападението над Мария и разследването на Магдалена са описани в „Третият или Реквием за един убиец” (изд.„Захарий Стоянов”). Сблъсъкът с Габриела, както и сексуално-магическите практики на Братството са описани в „Черната котка” (изд.”Труд”). Макар да е със същите герои, в сюжетно отношение настоящият роман не е продължение на предишните два.
- И няма ли да съобщиш в полицията? – възкликна Елена. – Могли са да те убият!
- Какво да им кажа, Лени? Че отгоре ми бил паднал камък, това ли? Ха, нали ще ми се изсмеят и ще ме изгонят! Нищо повече не видях, дори не съм сигурна, че е имало човек там, горе... А и да намерят някакви следи от стъпки, какво от това? Всеки може да си ходи където си иска – възрази Мария и бутна чинията си с недоядената салата. Едва сега бе разказала на приятелката си своите сутрешни премеждия.
Двете момичета привършваха с вечерята. Както обикновено, бяха се разположили на лятната маса под крушата в двора, а от отворения прозорец на къщата се разнасяше пукотевицата от някакъв екшън. Стопаните им бяха кротки и добри възрастни хора, чийто син работеше в София и единственото им забавление след прекарания на нивичката и в градината ден бе телевизията. Вечер те гледаха всичко подред, без да подбират, а и нямаха голям избор, тъй като за разлика от мюсюлманското население не разполагаха със сателит. Селата в района бяха предимно турски и почти всяка къща беше закичена с „чиния”, насочена към съседна Турция. Почти нямаше български къщи и затова Мария и Елена бяха доволни, когато успяха да си намерят тази твърде скромно обзаведена, но чистичко варосана стая в близост до разкопките, а пък и наемът не беше висок.
- Ама как все на тебе ти се случва да налетиш на някой малоумник и да няма никакви доказателства! – подскочи развълнувано Елена, надвиквайки се с телевизора. - Как го правиш?! И как можа да отидеш толкова далече сама! Нали се разбрахме да ходим заедно! Защо избърза?
- Трябваше да ида, Лени. Не можех да чакам... Нещо ме теглеше към онази пещера. А пък и след плочката, дето я изрових днес, имах усещането, че не бива да отлагам...
- Ти изглеждаше доста странно, Мари, направо ме изплаши! Ако можеше да се видиш! Стоеше на колене, втренчена в ръцете си, някак вцепенена и отнесена. Сякаш бе видяла самия... самия ад! Какво ти беше станало?
- Така ли ти се стори? Никакъв ад не съм видяла, напротив! Но наистина се почувствах странно. Не съм ти казвала, Лени, но понякога ми се случва... да виждам разни неща...
- Това след комата ли стана, Мари? – погледна я с ококорени очи Елена. – Ти и по-рано беше доста... Как да го нарека? Интуитивна! Да, това е думата! И двете със сестра ти сте такива. Колко интересно!... Помниш ли как вечерта преди да те нападнат ми изкара ангелите с разказа си за срещата с онази циганка? Дето ти беше предрекла това, дето после стана... Ама ти май сякаш и сама го предчувстваше тогава, нали?
- Не знам, Лени. Някои неща от онова време ми се губят. Казаха, че имам частична амнезия. Аз дори и... и онази вечер не помня. Когато онзи... ме е причакал... Не ми се говори за това сега! – прекъсна се сама Мария.
- Ами, хубаво... Щом не искаш... А какво видя днес? Това поне ще ми кажеш ли?
- Не знам какво беше. Ще ме помислиш за пълна откачалка.
- Накъде повече, нали си се знаем от малки! – засмя се приятелката й. – Добре, де, добре, обещавам да не се смея. Хайде, разказвай, защото иначе направо ще се пръсна!
- Наистина, Лени, не знам какво ми стана. Нещо ме връхлетя като... Като вихър, който ме засмуква... Озовах се в някакъв каменен коридор, някъде под земята. Вървях по него и знаех, че като стигна в края, ще стане нещо необикновено. Нещо ще видя, или ще науча, или нещо ще направя... Но то ще бъде толкова невероятно, толкова невъзможно за вярване, че ще ме промени напълно, сякаш ще изляза оттам друг човек... И дали изобщо щях да изляза? Не знам...
- И... излезе ли?
- Не. Вие се развикахте и всичко прекъсна.
- Това е... Не, не може да бъде! – извика Елена и отново подскочи на мястото си. – Кажи! Кажи още нещо, какво още почувства? Имаше ли усещане за... за някаква церемония? Сама ли беше там или имаше и други?
- Странно е наистина, че питаш така, но... – замисли се Мария, припомняйки си усещанията от сутринта. - Да, точно така беше, Лени! Май имаше още хора, но всеки вървеше сам, и трябваше да се справя сам, защото беше нещо като... Да, беше някакво изпитание! От това, как щях да мина по този коридор, зависеше много. Бях длъжна да вървя, без да спирам, каквото и да ми се случеше. Но не бях затворена насила. Сама го бях пожелала. Чувствах се някак избрана да вляза там, разбираш ли? Някак знаех, че не всеки е допуснат, че това е огромна привилегия... И че ще ми се открие някаква много строго пазена тайна, но само ако бъда достойна. Толкова голяма тайна, че ще бъда длъжна да я пазя с цената на живота си... – Мария отново млъкна и се потопи в онова невероятно преживяване. - Да! Сега знам, че е било точно така... И някак знаех още, че ако проговоря, ще ме застигне ужасна смърт... Ах, Лени, не мога да ти кажа колко беше страшно, но и колко вълнуващо! И най-странното бе, че сякаш това чувство на потапяне в тази... магия... ми бе познато отнякъде! Като дежа вю. Сякаш вървях към най-хубавото нещо в живота си, към някакъв екстаз, който вече... Който приличаше на онова, което... Ох, не знам какво да мисля!... – изпъшка Мария, пред чийто вътрешен взор кой знае защо преминаваха сцени от преживяното вече в Братството.
- Е, ти направо ме разби! Просто не може да бъде! Елевзин...
- Какво?
- Елевзинските мистерии! На нещо такова ми прилича. Чувала ли си за тях?
- Не. Какво е това?
- Ако можех да ти кажа! – Елена се наведе през масата към Мария и извика почти в лицето й. - Най-строго охраняваната тайна в историята на цивилизацията! Най-загадъчният ритуал!... И ти да си на крачка, и да не видиш какво всъщност е ставало там! Как можа!
- Ама нали ти ме извади от това състояние! – отдръпна се назад сащисаната Мария. Познаваха се от малки, още от влизането им в Немската гимназия, беше свикнала с експлозивните настроения на Елена, но никак не очакваше сега такава реакция от приятелката си. - Ти се развика!
- Не, направо ще се пръсна! Ще си изям ушите!
- Пак викаш... Не знам с твоите уши какво ще стане, но моите вече пищят. Всички ли искаш да ни чуят?
Звукът от телевизора внезапно бе намалял, май имаше любовна сцена, и гласът на Елена направо бе разцепил предвечерната тишина с канибалския си призив.
- Ти! – Изсъска Елена, опитвайки се да говори шепнешком, и заби пръст в нея, все още надвесена отгоре й. - Ти не можеш ли пак да... Пак да погледнеш, а? По твоя си начин... Опитай пак!
- Не е толкова просто, Лени. И седни най-сетне, моля ти се! Как си мислиш, че трябва да го направя? Нали ти казах, това състояние ме връхлетя изневиделица. Откъде да знам дали ще се повтори!
- Ами... ако ти дам онази плочка? – отпусна се обратно на мястото си приятелката й. - Ще я взема от Професора... някак...
- Не знам, Лени! И как ще я вземеш? Нали ще те обвинят в кражба!
- Ще се опитам! Той всяка вечер ходи до града, а аз знам, че плочката е още в бараката до караваната му. Описаха я като маловажна и не е предадена нито в полицията, нито е сложена в банков сейф, както се прави с най-ценните находки. А за иманярите изобщо не представлява интерес. Някакво си глинено чирепче, на тях очите им са все в златото...
- Заключена ли е бараката?
- Заключена е, но по-скоро заради туристите, дето се мотаят наоколо. Много лесно се отваря, всеки от нас знае чалъма... За да не търчим непрекъснато за ключа, нали по цял ден си имаме работа вътре. Ако ми помогнеш, ще се справим! Чуй сега! – наведе се тя отново към Мария и зашепна. - Ето какво ще направим... Ти ще пазиш отвън. Аз ще вляза, ще ти донеса плочката, ти ще я подържиш и ще видиш какво става по-нататък. Става ли?
- Ох... И аз бих искала да знам какво съм видяла, дори повече от теб, може би... Имам си причина, но...
- Каква? Заради онова дежа вю ли? – отново се ококори Елена.
- Някой ден може и да ти кажа, но не сега...
- Ама и ти си потайна, също като... онези мистерии! Приятелка, как ли пък не!
- Наистина не мога, Лени, не се сърди! Свързано е и с други хора... Не мога, разбери! Я по-добре ми разкажи повече за този... Как го нарече? Елевзин? Щото... ако ще крадем плочката, трябва да съм подготвена по-бързо да навляза в онова... състояние.
- Елевзинските мистерии. И не е точно кражба... Искаш ли да идем сега? – скочи Елена и я хвана за ръката, като я задърпа. – Хайде, ставай!
- Къде?
- На разкопките, разбира се, не в Елевзин! По пътя ще ти разкажа всичко, което знам...
- Сега ли?... – колебливо я погледна Мария, но май вече беше взела решението. – Маги и Александър ще дойдат, ще ме търсят...
- Тук, в селото ли ще дойдат?
- Не, не... Разбрахме се първо да се настанят в града и после да се търсим по телефона.... Тръгнали са следобеда от София и скоро трябва да пристигнат. Те искаха още тази вечер да се видим, но аз ги успокоих, че с мен всичко е наред. Ама ако се обадят и пак е станало нещо...
- Нищо няма да стане, нали сме заедно! Пък и защо не й звъннеш сега на Маги, да й кажеш, че си добре и ще си лягаш по-рано... Е, хайде, решавай! Утре може да я няма вече плочката!
- Хубаво! – надигна се Мария от мястото си. - Да тръгваме тогава по-бързо, за да успеем по-скоро да се върнем. Ще се обаждаме ли на байчото?
- Не, може да са заспали пред телевизора. Както винаги... Той, синът им, затова им е купил телевизор с таймер, вчера ми се хвалиха как не ги бил забравил... Защо да ги будим...
Двете набързо поразчистиха масата, събирайки трохите и чиниите, оставиха съдовете и приборите до чешмата, без да губят време в миене, наметнаха си по някоя дрешка, въоръжиха се с по една сопа, взеха предвидливо по един фенер и тръгнаха към разкопките. Смятаха, че са подготвени добре за начинанието си, а и времето бе подходящо. Нощта щеше да бъде светла, тъй като луната почти се бе изпълнила, пътят не бе дълъг, а въодушевлението им бе тъй голямо, че едва ли имаше нещо, което можеше да ги спре...
Облечена както винаги в черно, Габриела бе освежила роклята си с единственото цветно петно, което си позволяваше – синята памучна кърпа на врата й, скрила в гънките си трите капки кръв, с които се бе обрекла на Сатаната. Особеното значение на това парче плат бе известно единствено на нея, за външния поглед то бе само допълнение към тоалета, аксесоар, хармониращ с цвета на очите й...
Мина по алеята с розите, избра една матово тъмна и я откъсна с по-дълга дръжка. Беше й станало нещо като ритуал да пътува към Центъра с цвете върху седалката до себе си и да вдъхва упойващия му аромат, настройвайки се за срещата в Ордена.
Този път изкара от гаража синкаво-черния Brabus. Предпочиташе го сред другите си коли. Обичаше го дори повече от златистото кабрио, с което бе принудена да се раздели при заминаването си от България. Имаше склонност към спортните немски коли, а пък този последен модел-мутант на „Мерцедес” беше направен по нейна поръчка и отново бе въплътена мечта. И отново нямаше друг като него. Поне тук, във Флорида. Но докато от онова нейно ауди с цвят на разтопено злато просто се изливаше бляскав разкош и афиширана сексуалност, сегашната й най-любима кола излъчваше мощ, самоувереност и внушение за почти демонична страст. Може би затова веднага бе спряла избора си на нея. Приличаше й на изстрелян куршум, устремен към целта, и то не само заради аеродинамичните си форми, нито заради техническите си показатели, които бяха направо зашеметяващи. Вярно, винаги бе обичала бързите скорости и излитането при старта, но имаше и други коли с по осем цилиндъра, които също ревяха по пътищата с неукротимостта на своите над петстотин коня. Друго я привлече към този Brabus и я накара направо да се влюби в него още от пръв поглед. По един странен начин той загатваше за метаморфозата, която бе станала и с нея самата...
И ако в България си позволяваше да нарушава правилата, тук не можеше да вдигне по-висока скорост заради драконовските закони по пътищата. Това я дразнеше. Бе имала неприятна вечер и още по-досадна нощ, а пък и поредният партньор, който вече се бе изчерпал, й досаждаше с домогванията си. Искаше да скъса с всичко – с него, със спомените за Александър и с мрачните сенки от миналото на Росен, които отново надигаха глава...
Пътят до Центъра не бе много дълъг, а изкушението да натисне педала на газта бе твърде силно и когато излезе на една права и пуста отсечка, наистина се понесе за кратко като черен вихър, освобождавайки бушуващите в нея чувства. Макар и непродължителен, този изблик я поуспокои и когато пристигна, вече напълно се владееше.
Бе дошла доста по-рано от определения час. Тук много се държеше на точността и всяко закъснение се разглеждаше като демонстрация на неблагонадеждност, затова едно от основните правила бе да се идва винаги половин-един час предварително. Това важеше както за външните, така и за членовете на Ордена, независимо от ранга им. Този ред не само предотвратяваше закъснения заради попадане в евентуално задръстване, но и даваше допълнителна възможност на всеки да се настрои по съответния начин за предстоящите си занимания. Супериорът не би я извикал за някоя дреболия, затова Габриела бе доволна, че ще може да релаксира в тишината на парка и да се подготви за разговора с него.
Макар да бе значително по-скромна от Главната квартира, тукашната резиденция на Ордена също разполагаше с всичко необходимо, за да развива успешно дейността си. Имаше планетариум, музей, библиотека и, разбира се, градина с Храм. Само на пръв поглед в него имаше нещо гръцко заради колонадата, но при по-близко разглеждане веднага се виждаше разликата. Най-свещеното място, олтарът, винаги се огряваше от светлина. Денем - от слънчевите лъчи, влизащи през отворения отгоре покрив, който бе поддържан от изящните бели колони със златни ленти и синкави стилизирани пламъци по капителите, а нощем – от специално поддържан огън в светилниците. В определени часове както Храмът, така и градината с лековитите растения бяха отворени за свободни посещения. Единственото условие бе да се събере достатъчно голяма група. А такива никога не липсваха, дори се налагаше ограничаване на наплива от любопитни да надзърнат зад белите стени, опасващи територията на Ордена. Сред насажденията от рози и виещи се лози се провеждаха редовно лектории за желаещите да се запознаят с първите стъпки в Учението, а на неофитите* се разрешаваше да медитират където пожелаят, дори край олтара в Храма, когато там не се провеждаше служба...
Забележка под линия: новопосветени
Ето и сега, въпреки напредналия час, на паркинга имаше доста коли от околността, както и един рейс от съседен щат. Габриела спря своя Brabus недалеч от входа и мина покрай двете колони, изправени като два стража. Показа на охранителя членската си карта и тръгна по една от страничните алеи, по-далеч от посетителите. Под перголата пред главната сграда една групичка от двайсетина души слушаше с внимание встъпителната лекция, а една друга група точно бе разгледала йероглифите върху обелиска, пазен от двата сфинкса, и се насочваше към осмоъгълния фонтан. Инкрустираните върху страните му кръстове с рози се миеха от водните струи, стичащи се от върха на високата колона, където бронзовата фигура на София ги освобождаваше от недрата си като бълбукащ извор на мъдростта. Тук на посетителите обикновено се обясняваше как чрез съединяването на розата, която бе метафора за Христос, и кръста, който още от египетската свещена традиция бе символ на безсмъртието, се е получил този образ, зареден през вековете с мистика и загадъчност. Но им се спестяваше информацията, че това същевременно бе и най-простият, но ефектен начин за изписване на Тайната на безсмъртието, към която всички се стремяха. И към която пътят бе дълъг, минаваше през поредица от изпитания и желаещият да се докосне до нея трябваше да докаже, че е достоен за тази чест...
Габриела се подразни леко от чуждото нашествие в градината, но край езерото с папирусите бе тихо и спокойно. Седна на тревата и се отдаде на усещането за потапяне и разтваряне в световния океан от хармония. Вече нищо не можеше да й попречи, дори не твърде дискретните погледи на появилата се наблизо групичка, впечатлена не толкова от заниманията й, колкото от нейната ексцентрична външност, привличаща винаги погледите... Всъщност тя можеше да медитира във всяка една ситуация, дори и в софийското метро, където навремето бе отишла единствено с цел да провери дали бе овладяла достатъчно добре това състояние.
Затова чуждото присъствие не й пречеше толкова, колкото самото любопитство на хората към тайнствата на Ордена, твърде простовато и наивно според нея. И глупаво възторжената им вяра, че е сравнително лесно да се приобщят към тях, стига само да усвоят краткия въвеждащ курс и да преминат през две-три инициации... На една от по-ниските степени на своето посвещаване тя също бе натоварена с досадната задача да посреща такива групи, а после бе водила и семинари с встъпителните лекции. И се бе сблъсквала с това тяхно нетърпеливо недоумение, че вместо мистерии, им се предлага усилено изучаване на една отвлечена материя, представляваща сплав от херметична философия, египетска мистична магия, кабала и теология. Повечето от курсистите бяха доверчиви и въодушевени по онзи типично американски начин, който ги караше да четат разни брошури за самоусъвършенстване и да благоговеят пред разни програми и проекти, приемайки ги за чиста монета...
И изобщо не се досещаха колко изключително малко бяха онези, които получаваха привилегията да се изкачат до върха на йерархията, защото цялата тази отвореност към публиката бе само привидна. За достъп до тайните на Ордена се изискваше и нещо повече от усърдие и лични качества... Членската маса набъбваше, наивно чакаше преминаване към по-висшите степени, докато от само себе си започваше да се прочиства. И бе наистина добре, че мнозина се отказваха още при запознанството си с терминологията.
Тя подозираше, че това бе и една от целите на този встъпителен курс...
************
Първо явление
Младият мъж изкачи върха, забързано прекоси широкото му затревено било и се спря чак при урвата. Постоя малко с лице към изгряващото слънце, после седна на най-близкия камък и зарея поглед. Откак бе пристигнал в тази чужда земя, за да дири изворите на едно стародавно учение, това бе станало любимото му място. Бе го открил случайно, при една от първите си разходки из околностите на Града.
...Пътеката, по която бе поел тогава, излизаше от южната порта и се спускаше по склона към малко селище. Оттам той пое в източна посока, към пълноводната Артанес, прорязала планината и извиваща се през тази благодатна долина. Тя влачеше водите си със същата нетърпеливост и мощ като най-голямата река по родните му места, и дори в името й долавяше прилика... Някои от местните, които говореха по-гърлено, го произнасяха дори Арданес, на техния език това означаваше просто река. Постоя малко на брега, потопил крака в прохладните струи, послуша песента й, после тръгна обратно към Двореца. И когато иззад един завой съзря вляво бялата планинска грамада, почувства се някак странно привлечен от нея и от блясъка й.
- Как се казва този връх? – обърна се той към стоящия наблизо пастир, сочейки скалите. Говореше вече доста добре тукашния език.
- Арзас дюн – гласеше отговорът.
- Арзас? Белият? – повтори младият мъж, усмихвайки се благо.
Кимна благодарно за сбогом и продължи нататък. Зад гърба му се разнесе песен. Странна, провлачена и дори малко тъжна, тя проникваше право в сърцето с някаква омагьосваща сила, а извивките й още дълго се носеха във въздуха, разперени като криле на волно кръжаща птица. А пътеката се виеше примамливо и го подканяше да не се спира, да не се колебае, да извърви пътя си...
И той я бе послушал...
Върхът бе наистина особен, различен от околните с техните преливащи се, меки очертания. Зелените му склонове бяха стръмни и осеяни с остри бели камъни, които като кости надничаха изпод тревата, а от източната страна, от която първом му се бе показал, бе като изсечен с гигантски нож. Отдалече се виждаха блесналите му скали, а и от него се виждаше надалече. Отгоре беше плосък и много широк, а сред тревата личаха останки от зидове, изветрели от дъждовете и вятъра. По-късно разбра, че преди десетина столетия тук живели хора, толкова вещи в златарския майсторлък, че славата им се разнасяла нашир и надлъж. Те не само изработвали дивни украшения и съдове, но владеели и някаква тайна, свързана със златото. И хълмът тогава се наричал не Арзас дюн, а Залдас дюн, Златният връх...
Местните вече не помнеха какво е станало с тях, говореше се, че крепостта им била нападната и разрушена от враждебни племена, но се чуваха и предположения, че може би просто са се преместили другаде. Дали поради изчерпване на рудата, която вадели от земните недра, дали по друга причина – никой не знаеше. Говореше се още, че може би именно те основали Скалния Град, защото през годините той бе известен не само с прорицалището си. Към омайното вино, което се лееше в чест на бог Дионис и ненадминатия Орфей, се прибавяше и прекрасното злато, с което тук се търгуваше. Блясъкът му и сега привличаше търговци, най-различни търсачи на печалби, а и кандидати за трудната, но добре възнаградена работа в рудниците. Градът процъфтяваше. Околностите му бяха гъсто населени и почти във всяка долина се гушеше селище. Хората гледаха добитък, окопаваха лозята, даващи чудното тракийско вино, а мнозина от тях изкарваха прехраната си в мините. Професията на рудокопача бе тачена и обвита в тайнственост, защото не всеки желаещ получаваше това право. Кандидатът трябваше първо да премине проверка за благонадеждност, да бъде съответно обучен, и чак тогава да се сдобие с честта да влезе в свещените златни рудници, в утробата на самата майка-земя... Носеше се една приказка, че специална каста от жреци, наричани тук ктистаи, успели да опазят и предадат на посветени тайната на първите златодобивници. И че все още имало хора, които с цената на живота си се грижели тя да бъде съхранена, а обетът, който давали, ги обричал на вечно мълчание за нея...
Младият мъж въздъхна няколко пъти, за да успокои дишането си. Бе се запъхтял от усилния ход, докато изкачи върха. Бе тръгнал малко преди изгрева, за да успее да се наслади на онези мигове, които най-много обичаше – в полегатите лъчи на току-що събуденото слънце сякаш изпъкваше и придобиваше божествено значение всяко едно нещо наоколо, от най-малкия храст или дребно камъче, до внушителните планински върхове. И всяко бе самоценно, и същевременно част от цялото...
Не бе дошъл в тази чужда страна нито заради златото, нито заради песните й, нито заради виното. Но всичко се бе оказало някак свързано и преплетено, с корени, пуснати в онова стародавно учение, което го бе довело тук. И той отново се питаше колко ли са дълбоки те, какво ли чудно дърво прораства от тях...
Жадуваният прохладен повей почти веднага го връхлетя, надипли късата му бяла дреха, отметна ореховите коси и обвя пламналите му страни. Той ли беше причината да се насълзят очите му, лумвайки с още по-силен блясък? Заради тях никой тук не го наричаше по име. Бяха му измислили прякор, който в превод на родния му език би звучал като „Лъчистоокия”, толкова силно впечатление създаваше синкавото им сияние...
Вятърът бе не само свеж, но и изпълнен с мирис на треви. Издигаше се отдолу, от ниското, брулейки кога по-силно, кога по-слабо, внасяйки прохлада в топлия още от сутринта летен ден. На младия мъж му харесваше да го усеща, а най-вече му харесваше гледката на ширналия се пред него простор. От хълма, където бе построен Дворецът със светилището, също имаше широк обзор, но само тук, на любимия си връх, той можеше да почувства как сърцето му напълно се отпуска и се пълни с възхита и тръпнещо предчувствие за това, което му предстоеше. Може би защото природата, погледната точно от това място, му изглеждаше някак особено близка. Напомняше му за родните хълмове... Дори успяваше да си представи, че някъде там, вляво, в далечната мараня, се синеят езерни води, тъй скъпи на сърцето му... Най-примамливото бе, че долу също проблясваше ивицата на пълноводна река, оградена отсреща от сходни заоблени възвишения. Реката, която не се виждаше от Двореца и чието име го бе привлякло към нея още през първите дни... Арданес... Но обърнеше ли глава надясно, виждаше планината да приижда като замръзнали морски вълни, и се присещаше, че е далеч, далеч от родния дом, на чужда земя...
Предстоеше му важно събитие, а той още не бе напълно уверен дали постъпва правилно и дали не бе предал народа и вярата си, идвайки в земята на идолопоклонниците, и дали изобщо бях такива... Тази нощ бе сънувал странен сън, изпълнен с толкова болка в цялото тяло и с толкова мъка...
Младият мъж зарея поглед пред себе си, смутен от нахлулите в сърцето му чувства, и търсейки отговор на въпросите си. Гледката наистина можеше да внесе умиротворение в душата на всеки, който търсеше по-близък досег до Божественото, а той се стремеше точно към това... От малък растеше със съзнанието, че пътят му е предначертан. Бе роден в семейство, водещо началото си от най-големите духовни водители на най-богоизбрания народ, затова пред него почти не стоеше въпросът дали ще поеме по техните стъпки или не, просто нямаше друг избор. Но бяха настъпили тежки времена и докато големият му брат се грижеше за прехраната след смъртта на баща им, а по-малките не искаха нищо друго, освен също да станат достойни продължители на рода, той постепенно бе обзет от някои съмнения и от един странен копнеж към нещо, което все още нямаше име...
...А всичко бе започнало толкова невинно. От няколко глинени съда, подобни на разлати вази и наричани от елините кратери*. Дори не знаеше как се бяха появили в дома им, някой ги бе купил по време на многобройните им премествания от място на място, но поради твърде смущаващите рисунки те не се използваха, а стояха забутани в един сандък. Случи се, че тогава живееха в Александрия, а бяха стигнали толкова далеч, защото бягаха от кървавите размирици, избухнали малко след неговото раждане, когато римляните разпънаха на кръст повече от две хиляди въстаници... И там, в Александрия, той за пръв път се загледа в кратерите, може би заради първия по-близък контакт с групата елини, живеещи съвсем наблизо до квартала на съплеменниците му. Шумни и приказливи, малко мързеливи, но изключително сладкодумни, те бяха горди с любвеобилността в културата си и не пропускаха случай да се похвалят с истории от техните земи, стига да имаше наоколо какъвто и да е слушател. А той беше твърде любознателен и от малък проявяваше интерес към живота на всички, не само на хората от неговата вяра. Така доста отрано научи интересни подробности за олимпийските богове и за разгулния им начин на живот, докарал поради това и самите им почитатели до окаяното положение да жалят за миналото си величие, хулейки грубата военщина на новите господари на света, римляните.
Забележка под линия: Камбановиден съд на столче във формата на голяма чаша с дръжки, висок около 40-50 см, в който се смесвало виното с вода.
Та тъй, един ден момчето изрови вазите от сандъка и се загледа в тях от чисто любопитство, търсейки доказателства за лошото влияние на тези езически божества. Видя извиващи се в танц полуголи и дори голи тела, видя свирещи на двуцевни флейти жени и дебнещи ги мъже с конски опашки отзад на телата си, видя пиршества, повече прилични на оргии... Мъже с полусмъкнати дрехи бяха полегнали върху дълги, отрупани с възглавници легла, вдигнали в ръцете си чаши, а край тях пристъпваха жени, които едва ли само им прислужваха... Червено-черният рисунък със съвършено майсторство предаваше красотата на линии и форми, порива на движението, плътското усещане за някакво първично удоволствие от живота. Знаеше вече за езическия бог на виното Дионис, наричан от римляните още Бакхус и Либер, кичен с имена като Шумният, Изстискващият сокове, Освобождаващият от грижи, Нощният... Знаеше за свитата му от менади и горски сатири, бе чувал за лудостта на вакханките, както и за разиграващите се в негова чест разюздани тържества*. Но не това го порази най-много. Беше подготвен да види и по-отвратителни сцени на разврат и на идолопоклонничество. Защото всички езичници бяха такива, така го учеха още от малък. Имаше обаче нещо странно...
Забележка под линия: Менадите и сатирите са митични последователи на Дионис, олицетворяващи оргиастичния характер на Природата, а вакханките имитират техните лудории.
Независимо от главното изображение, от обратната страна на всеки кратер бе изрисувана една и съща повтаряща се сцена – две или три плътно загърнати в мантии фигури. Приличаше на някакъв ритуал, защото те бяха уважително обърнати към мъжката фигура отдясно, като ученици към своя учител. Или може би като мисти, встъпващи в дългоочаквано тайнство?... Тук нямаше и помен от езически разврат. Представляваха младежи, понякога опрени на тояга, но по-често държащи в протегнатата си ръка някаква странна кръгла плочка с нарисуван върху нея кръст, който между раменете си имаше добавени и четири точки... Точно този кръст възбуди любопитството му, будейки смут в душата. Сякаш бе нещо отдавна забравено или предстоящо... И дали беше глинена плочка или вид обреден хляб?
Побърза да разпита елините какво означава всичко това, но те само повдигнаха рамене и поискаха да го отпратят, заявявайки, че не е дорасъл и това не е лъжица за неговата уста. Той не се отказа и продължи да настоява, но тогава доста рязко му заявиха, че никой чужденец не бил допускан до тези тайнства, както било и при Елевзинските мистерии, дето ставали открай време всяка година в Атика. А и поради даден обет никой от посветените не бивало да издава тайната. Имало преди време един философ, който дръзнал да проговори и бързо-бързо бил принуден да изпие чашата с отровния бучиниш...
Това още повече го заинтригува. Видя се принуден да потърси другаде отговора. За негово щастие през последните петдесетина години Библиотеката бе доста добре възстановена след пожара от времето на Юлий Цезар, дори бе попълнила запасите си за сметка на Пергамската. Превъзмогна наследеното си вековно подозрение към всичко чуждоземно и престъпи прага й, но бе отпратен заради невръстната си все още възраст. Горещите му молби и уверения, че от четиригодишен знае да чете, а това прави вече цели три години, че говори и гръцки, останаха напразни, дори му се изсмяха, като му заявиха, че за да разбере написаното, са му нужни много по-добри познания, и то не само на езика, който мнозина владеят*... Тогава си тръгна дълбоко разочарован, но обеща един ден да се върне. Забележка под линия: В Източната римска империя гръцкият е бил общоговорим език, както и в самия Рим, където всеки, който държал да изтъкне културата си, се изразявал предимно на гръцки.
Така и стана. От малък държеше на думата си. Когато скоро след тази случка семейството му напусна Египет и се завърна в родината, той наблегна на обучението си. Имаше дори възможността отново да общува с елини, тъй като родителите му се заселиха в Галилея, земя плодоносна и щедра на лозя и маслини, смокини и фурми, и може би именно заради тази си щедрост бе станала известна още като земя на езичниците. Тук не само живееха различни чуждоземци, намерили гостоприемство и препитание, но и мнозина от съплеменниците му проявяваха интерес към гръцките театри, а пък баните бяха любимото им място, нищо, че вътре имаше от онези езически статуи, посветени на различни техни богове. И както природата тук бе по-благодатна към хората за разлика от околните, изсушени от слънцето области, така и самите хора бяха по-жизнерадостни, откровени, и дори възторжената им религиозност се съчетаваше по най-хармоничен начин с любопитство и почит към мъдрото гръцко образование. На тези увлечения не се гледаше с лошо око, стига всеки правоверен да спазваше Тората*, да посещаваше редовно Храма и да живееше според Закона на Мойсей, както бе разтълкуван от книжниците... Забележка под линия: Тора, или още Петокнижие – първите пет книги на Стария завет: Битие, Изход, Левит, Числа, Второзаконие.
...И когато поотрасна, и щом можеше вече да напуска дома си, младежът се върна в Александрия. Намери си работа на надница при един стар дърводелец, колкото да изкарва по няколко дребни монети за храна и покрив над главата, а цялото останало време посвети на изследването си. Този път никой не го спря да влезе в Библиотеката и да се зарови в папирусите и пергаментите. Така и не разбра какво означаваше онзи кръст с четирите точки, изобразяван върху кратерите, но попадна на стари текстове, възхваляващи „блестящо известния” Орфей, онзи ненадминат певец, който омагьосвал с песните си всичко живо, но бил разкъсан от развилнели се вакханки. И чието име означавало „Онзи, който лекува със светлина”... С изненада откри, че бил още лечител, прорицател и жрец, посветен в мистерийната служба на бог Дионис. И като такъв посвещавал последователите си в безсмъртието, като ги водел по пътя на вътрешното пречистване, което се постигало след придобиване на някакво тайно познание и отказ от много неща, носещи радост за тялото, но тежест за душата... Намери и негови стихове, в които се зачете с упоение. Макар да бяха с превъзходен слог и образност, химните не го изненадаха, а пък бяха и твърде идолопоклоннически. Скоро разбра, че са по-късно творение на негови последователи. Но имаше там и едни други стихове, сътворени преди цели 12-13 столетия, от самия Орфей, наричан още син на земята и звездните небеса. Чрез тях тракиецът, живял толкова отдавна, призоваваше всеки да опознае първо себе си, за да обикне и опознае вселената и боговете, приканваше към помощ за слабите и към утешение на страдащите, изповядваше вярата си, че най-главният бог е самата любов... Но любов различна от обикновената плътска наслада... Остана поразен от близостта на тези думи до собствените му мисли. Започна да подозира, че зад онези сцени, които в началото смяташе за непристойни, всъщност се крие нещо съвсем различно... Научи, че учението му не загинало заедно с него, а било съхранено през вековете, и имало все още едно място, където много го почитали... Там, в земите на тракийското племе беси, навръх планината Родопа, имало стародавно прорицалище не на елинския, нито на римския, а на тракийския бог Дионис, както и светилище на самия Орфей...
И отново, напускайки Библиотеката, си бе дал обещание – един ден да посети мястото, където времето не бе успяло да заличи словата на боговдъхновения певец, определил сам себе си като син на Земята и на звездното Небе... И да открие смисъла на онези кръстове...
Така пътят му го бе довел до тази свещена планина, където сега седеше на любимия си връх, взирайки се в маранята над една чужда, но странно позната долина, и търсейки от Господа отговор на въпросите си...
************
Втора глава
- Алекс... Уж всичко е казано в евангелията ясно и просто, но ако се замислиш, няма как да не почнеш да си задаваш някои въпроси.
- За греховете на Мария Магдалина ли? Или за ролята й в живота на Исус? – погледна той към момичето до себе си и се усмихна. – Още ли мислиш за съня ми?
Равният шум на мотора действаше донякъде успокояващо и приспиващо, километрите по вече отеснялата за трафика магистрала Тракия се навъртаха като конец върху кълбо, набъбвайки с равно темпо, но дали заради умората от дългия път или по друга причина, Магдалена бе започнала да усеща някакво странно безпокойство. Преди да тръгнат от София двете сестри се бяха чули, бяха се наприказвали надълго и нашироко, тревогата, че с Мария се е случило нещо лошо, бе стихнала, но двамата все пак бяха решили да не променят първоначалния си план и да се разходят до Кърджали, като използват случая да видят най-сетне и древния скален град Перперикон, за когото след последните археологически разкрития се говореше много и с голяма доза приповдигнатост. Магдалена досега не се бе интересувала нито от историята на траките, нито от други исторически забележителности, но внезапното влечение на сестра й към археологията не можеше да остане без последствия и за нея. Като еднояйчни близначки, двете сестри споделяха всичко – от еднаквия вкус до еднаквите интереси, предпочитания и увлечения.
- Да, и за съня ти се сетих, но исках нещо друго да те питам – отвърна Магдалена. - Знаеш, след случката с Мари бях твърдо убедена, че тогава самата Богородица ни е помогнала. Просто беше някакво чудо! В същия момент, когато сестричката ми е била нападната, аз пък бях влязла в онази немска катедрала... И нещо ме бе подтикнало да се моля... Сякаш тя, Светата майка, ме бе водила... И трябва да ти призная, захванах се да чета Библията...
- Охо! Пък аз да не знам за това твое занимание...
- Май не ми вярваш... А напразно! – понацупи се тя. – Това беше най-малкото, което можех да направя от благодарност, че Мари оживя!... Пък и не съм я прочела цялата, а само евангелията. И има там някои неща, които определено ме смущават...
- Кажи, душице! – усмихна се пак той. – Кажи, да видим в какво си се спънала.
- Ами те, камъчетата, са доста... Ето, например, някои от тях: какъв е този младеж, дето тича гол из Гетсиманската градина, когато стражите идват да хванат Исус след Тайната вечеря?... И какво чертае на земята Исус, когато му довеждат прелюбодейката, която искат да пребият с камъни?... И защо Исус казва на самарянката при кладенеца, че трябва да доведе мъжа си, ако иска да й покаже откъде да почерпи жива вода?... И още... Защо Исус е ходил в земите на Тир и Сидон*, а? И наистина недей да ми се смееш, ако обичаш!
Забележка под линия: В този ред: Марк. 14:51; Йоан. 8:6; Йоан. 4:16; Марк. 7:24 „И като стана оттам, отиде в пределите Тирски и Сидонски; и като влезе в една къща, не желаеше никой да Го узнае; ала не можа да се укрие.”
- Не ти се смея, таралежче мое, а ти се радвам. Не очаквах, че ти, дето не беше похващала Библията, си се заровила толкова надълбоко! Все пак, кога успя, а? Не съм те виждал дори да я държиш в ръце...
- Само това оставаше – да съм с тебе, пък да чета религиозни текстове! Ха! Има си време за всичко, пък и знаеш, че не съм вярваща... Ама защо не ми отговаряш? Толкова ли маловажни ти се струват въпросите ми?
- Не, душице, дори напротив. Ама ти направо ме затрупа! С твойте камъчета...
- Добре, де. Да започнем да ги раздигаме подред. Да започнем с най-лекото. С ходенето в Тир. Какво е търсел там?
- Вярно си забелязала, тук има нещо странно... При това само Марк и Матей, и то някак мимоходом, споменават този епизод – съгласи се Александър. – Но само на пръв поглед е несъществен, права си.
- Нали?! – зарадва се тя и се позасмя. – Виж колко съм умна... Но ще ти призная, че колкото повече търсех в тази насока, толкова повече недоумявах. Никъде не се казва, че е правил там своите обиколки с цел да проповядва учението си, разбираш ли? Просто взел и отишъл в тези „предели”, както ги наричат в Библията...
- И кое толкова те смущава? Можел е да ходи, където си иска, бил е свободен човек! – подкачи я той.
- Ама защото се е криел, Алекс! – възбудено плесна с ръце и се обърна към него Магдалена. - И точно това е странното. Не е бил преследван, нито заплашван, и за разлика от другаде, където е ходил, там никой никога не го е обвинявал в нищо! Просто дошъл в Тир, влязъл в една къща и не искал никой да узнае за това... Точно тъй е написано! И когато една жена, чието дете било болно, все пак го забелязала и поискала от него помощ, той постъпил най-малкото чудно. Постъпил като човек, който върши нещо тайно и се крие!...
- Така ли възприемаш тази случка? – погледна я Александър по-внимателно и дори озадачено. – Не съм очаквал, че ще те впечатли толкова една фраза от Евангелието...
- Ами да! Само помисли колко е странно... Той, лечителят, който никога не отказвал на болните, отначало се държал доста резервирано! Не си ли съгласен? Държи се като човек, който не иска да се разчуе, че е пристигнал там, защото вече бил твърде добре познат и можел да бъде уличен в нещо… Това си е загадка, на която никой от евангелистите не дава отговор! Защо ме гледаш тъй, сякаш знаеш нещо?
- Искам първо да чуя твоето мнение...
- Ами аз просто се чудя, Алекс!... Поразходих се из разни библейски сайтове в Интернет и открих, че случката с жената станала в началото на третата година от проповедническата му дейност, а цяла година по-рано той вече бил толкова известен, че при него в Галилея идвали от всички околни области! От Тир и от Сидон също. Като изрично се споменават не други, а точно тези градове!
- Така е. Добре, нека да разсъждаваме логически... Той наистина е успял за три години да обиколи доста земи, всяка пролет се отправял към Юдея, към Йерусалим, за да присъства на техния най-голям празник Песах. Тогава евреите задължително трябвало да ходят на поклонение в Храма, за да отбележат чрез жертвоприношение избавлението си от египетското робство и извеждането от пустинята... Макар че и по този въпрос имало разногласия, самаряните, например, смятали, че могат и по родните си места да празнуват, без да ходят чак в Йерусалим.
- О, затова ли в евангелията се изразяват за тях като за втора категория хора, с които не е добре да се общува?
- Ами, щом са различни... Та при тези си пътувания, освен дето ходел редовно в Юдея и обикалял из Галилея, той посещавал още Идумея, Самария, Декаполис… Щом си задълбала тъй надълбоко, значи знаеш, че това са все области край Мъртво море. Знаеш, че са имали всяка свой наместник и заедно образували Палестина, както била наречена страната на евреите от завладелите я римляни. Така... Дотук добре. Вярно е, че Исус скоро станал известна личност навсякъде по тези земи, дори както видяхме и в съседна Финикия, където са тези два града. И значи наистина е имал основания да се крие, ако не е искал да го видят, права си...
- Ето, виждаш ли! – плесна отново с ръце Магдалена, доволна от похвалата. - Дори ги дава за пример тези градове... Когато упреква съплеменниците си, че не се вслушвали в думите му... Нещо го е свързвало с тях! Нещо е станало в Тир! Ти как мислиш?
- Ако трябва да бъда откровен, Маги, аз също съм си задавал въпроса какво е търсил Христос в Тир, щом не е ходил нито да проповядва, нито да върши изцеления и знамения. Но ако трябва да съм честен, не знам отговора...
- Жалко! – облегна се тя назад, видимо разочарована. – Аз пък се надявах, че ти ще ми кажеш... Прочетох още в едни коментари към Библията, че отишъл там да си почине и да подири усамотение, тъй като се бил изморил от тълпите, ама ми звучи някак несериозно…
- Глупости! Каква почивка може да намери в такъв голям, шумен и ужасно оживен град! Това го знам със сигурност, защото и аз направих някои справки...
- Така ли? Колко е чудно всичко това! Значи и двамата с теб горе-долу по едно и също време сме започнали да се интересуваме от едно и също нещо... Ха! – възторжено го прекъсна Магдалена. - И какво откри?
- Тир е бил тогава пристанищен център, огромна за времето си метрополия. Е, вярно, че след възхода на Александрия бил позападнал, но още бил в силата си. Не, загадката тук се крие в друго... И ти си права, най-странното в случая е споменаването на тази къща, в която той искал да пребивава инкогнито. Толкова е държал на това, че дори за малко да изневери на себе си и да не помогне на човек в беда...
- И какво е търсил там според теб?
- Ами, за да разберем, трябва първо да си представим нещата такива, каквито са били навремето – каза Александър и се замисли за миг, после продължи. - Вече ти казах, че Тир е бил мощен град, световно известен, би могъл да се сравни с такъв космополитен център, какъвто днес например е Лондон, най-големият в Европа. И има няколко интересни момента, които открих и върху които искам да ти обърна внимание. Първо, Тир е възникнал в дълбоката древност, основан като град-близнак на Сидон, но впоследствие го надминал. А пък самите финикийци имали славата на най-смелите и опитни моряци още от зората на човечеството. Плавали безстрашно покрай бреговете на Африка, която обиколили и стигнали Гибралтар някъде през ранната бронзова епоха. На пролива викали „Стълбовете на Мелкарт”, а Средиземно море наричали „Великото море на залеза”. Основали колонии из цялото Средиземноморие, техни били градовете Картаген, а също и днешните Танжер и Кадис, и остров Малта... Стигнали чак до Британия! Разработвали рудници, търгували с метал, добивали скъпоценната пурпурна боя, изнасяли изделия от стъкло, слонова кост, черно дърво, кехлибар... Изобщо, все предмети на разкоша, поради което били обвинявани, че насаждат в света греховен стремеж към охолство и разврат...
- Като ги спомена, и се сещам за най-важното им изобретение. Финикийските знаци*...
Забележка под линия: Парите
- Именно! Но докато въртели успешно търговията си, не забравяли да градят и храмове. Според тогавашното възприятие на света повече от задължително било да се принасят жертви на боговете, за да се измолва покровителство и защита от тях. Направо жизнено важно! И така, стигаме до втория момент - религията им... Като езичници, те са боготворили силите на природата, олицетворявани чрез различни божества, но най-главен е бил гръмовержецът Баал.
- Чувала съм за него. Но съм чувала и името Ваал...
- Едно и също е. Той бил владетелят на света, бог на Слънцето и оплодотворяването, често изобразяван като телец. И култът към него бил типичен за култовете към умиращия и възкръсващ бог. С него е свързана богиня Астарта, която пък е отговаряла за плодородието и сексуалността. Така възникнала и свещената храмова проституция. А главните места, където се кланяли на Баал и Астарта, били Тир и Сидон... Много може да се говори по въпроса, много сравнения да се направят – и с мита за Озирис и Изида, и с мита за Гилгамеш и Иштар, и с по-късно появилия се митраизъм... Но думата ми тук е за друго. За финикийския храм на Мелкарт, в който жреците представяли на поклонниците чудото на възкръсването и възнесението... И това е третият интересен момент.
- Кой е Мелкарт? Ти и по-рано го спомена...
- Тирският вариант на бог Баал. Покровител на града и мореплавателите. Буквално означава Цар на града, а от Стария Завет е известен като Молох. Негов символ били двете колони, които издигали в храмовете му. Колкото по-голям и впечатляващ бил храмът, толкова по-сигурно било и благоволението на боговете. А Молох бил кървав и алчен бог, дори искал човешки жертвоприношения. Така под натиска на жреците първородните деца често били хвърляни в огъня и това ставало в присъствието на майките.
- Ужасно!...
- Да... Но най-отвратителното, най-нечовешкото в този ритуал било, че те не трябвало по никакъв начин да показват мъката си. Трябвало дори да се радват... Защото ако не демонстрирали охотно даване на кръвнината, богът не приемал жертвата...
- Стига, Алекс! Цялата настръхнах!
- Така е било, Маги... Този ритуал бил спазван чак до...
- Чакай малко, запази си мисълта! – прекъсна го Магдалена. – Не ти ли звучи познато от другаде това избиване на младенците?! Та нали и раждането на Исус е свързано с такова кърваво жертвоприношение?!...
- Което, апропо, не е исторически документиран факт. Ирод, наречен Велики задето построил Храма, наистина бил тиранин, жесток и параноичен до безумие. След като с хитрост си спечелил подкрепата на Рим, трябвало да получи признание и от юдеите. За целта изградил разкошен дворец върху планина, чийто връх отрязъл...
- Отрязал цяла планина?!
- Да, много искал да изтъкне величието си... Бил обаче наясно, че като полу-юдей, дължи положението си изключително и само на своя брак с Мириам, принцеса от царския род на Хасмонеите, затова постоянно се чувствал заплашен, че властта му ще бъде оспорена. И в резултат на интриги убил дори жена си и синовете си, но не и толкова много младенци... А бягството в Египет наистина може да се е състояло, но по съвсем други причини. Малко преди смъртта на Ирод Велики през 4 г.пр.Хр. избухва поредното въстание срещу римляните, което е потушено с невиждана жестокост, хиляди са разпънати на кръст, а пък Галилея направо е удавена в кръв, логично е мнозина да са напускали родните места... Не забравяй все пак, че при митологизирането на даден образ, както е станало с Христос, се наслагват характерни за историческата ситуация възгледи, митологеми и понятийни схеми, а някои действителни събития се нагаждат според идеята, която трябва да внушават.
- Ох, Алекс, така е, знам това... Напълно съм наясно как възниква един такъв разказ. Но все пак е поразително, че е използван именно мотивът с кървавата жертва, дадена доброволно или взета насила от бога. Та нали Исус идва, за да проповядва всеобща и братска любов, и неговият бог е Отец на всички, благ и всеопрощаващ... На този ли бог са били принесени в жертва невинните дечица?!
- Наистина е странно, че вярващите не си задават въпроса кому всъщност е било нужно това избиение – на мъдрия и справедлив Отец или на отмъстителния и жесток Господ от предишните времена. Нали помниш историята с жертвата, която той искал от Авраам? И онзи бил готов да докаже вярата си, като убие своя първороден син...
- Да, винаги съм се потрисала от безумието, залегнало в нея... Чиста проба фанатизъм!
- Както виждаш, никак не е случайна появата на този мотив именно в този регион, хората там със сигурност са пазели дълго спомена за кървавите човешки жертвоприношения, макар и самите евреи да не са ги практикували. А пък и ритуалът е съществувал докъм осми-шести век преди Христа, когато асирийците и вавилонците завзели тези земи и го забранили. Само в Картаген детеубийството продължило чак до покоряването му от Рим... Когато Херодот писал за храма на Мелкарт като за нещо изключително впечатляващо, там вече не се правели такива жертвоприношения. И според него той се намирал в Тир... Както знаем обаче, „бащата на историята” в много отношения е бил и доста неточен. Защото от други исторически източници е известно, че това чудо на древния свят било изградено в Гадес, днешен Кадис. И Гадитанският храм наистина бил прочут по целия тогавашен свят.
- Ти защо каза, че на Гибралтар му викали Стълбовете на Мелкарт? Аз пък съм чувала друго име! Херкулесови стълбове...
- Да, така е бил наречен заради скалите от двете страни на пролива. Като двете колони от храма. А пък самият Мелкарт бил отъждествяван от гърците с Херкулес. Героят, който бил възнесен след смъртта си на небето, при своя баща – главния бог Зевс...
- Ох, не знам дали от тази екскурзия в миналото в главата ми почват да се подреждат нещата или става точно обратното, Алекс... Исках просто да знам защо Исус е ходил в Тир! И каква е била онази къща! Ето, преполовихме пътя, а още не сме стигнали доникъде с идеите...
- Чакай малко, че тоя е настъпил педала... Хем вижда, че го изпреварвам! Нещастник!... – ядоса се Александър, а Магдалена притихна.
Бяха слезли от магистралата и пътят към границата с Турция бе повече от натоварен. В разгара на лятото и на отпускарския сезон в двете посоки на тясното шосе се нижеха безкрайни колони от коли и тирове, между които като черни светкавици се вклиняваха мотористи, бързащи към един от традиционните си събори, и тя всеки път изтръпваше, когато край тях с гръм и трясък профучаваше поредният рокер...
Отдал цялото си внимание на сложната ситуация, Александър изостави разговора за пътуването на Исус до Тир и се съсредоточи върху тяхното собствено пътуване. Магдалена се облегна на седалката и притвори очи. Насрещните фарове се нижеха като безкрайна огнена огърлица, всеки бързаше за някъде...
...