Черната котка
Предговор от автора
Тази история е напълно измислена, но в основата й стоят реални факти от нашата действителност и реални човешки съдби, като някои от образите са събирателни.
Описаните събития са не само възможни, но и стават всеки ден край нас. Трябва само да ги забележим. Съществуват дори подобни групи, наречени другаде ковъни - със сходни ритуали и обединени от идеи, близки на представеното Братство, като, разбира се, далеч не всички практикуват сексуална магия. Плод на фантазията на автора е само ясновидската дарба на героинята, но някои хора твърдят, че имат такива способности, нали?
Всички действия в тази история, колкото и да изглеждат странни, имат своята логична връзка в светлината на причинно-следствените отношения, с които сме свикнали да обясняваме реалността. Същевременно е предложен и един друг поглед върху силите, дали ход на събитията. Нима тази възможност е толкова невероятна?
И едно предупреждение. Работата с универсалната космическа енергия Кундалини /или Силата/ може да бъде опасна за здравето и изисква специална подготовка. Тази книга не е наръчник. Същото се отнася и за магическите ритуали, особено за черната магия, които са описани преднамерено непълно.
В живота има много необясними неща. Нека читателят сам прецени къде е границата между измислицата и истината.
Всяко съвпадение на имена е случайно.
Пролог
Въвеждане в Къщата
Входът бе току-що измит, но във въздуха все още се носеше слаба миризма на мухъл и котки. Стъпалата бяха каменни само до първия етаж, после започваше боядисано в кафяво вито дървено стълбище, което на всяка крачка проскърцваше с различен тон. Няколко саксии с изненадващо добре гледани мушката и бегонии се опитваха да внесат домашна атмосфера, но не успяваха да преодолеят усещането за необитаемост, а старите матови стъкла на прозореца успешно го подсилваха. Тази вечер обаче къщата не бе пуста. Група хора в бели наметала с вдигнати качулки излезе от единствения апартамент на първия етаж и се отправи нагоре към залата, до която никой чужд човек нямаше достъп. Дървените стъпала пропяха под босите им краката, леко прошумоляха полите на дрехите им и отново настъпи тишина.
За непосветените това бе една най-обикновена къща, каквито все още се срещат в лабиринта на малките улички из някои централни квартали. Сгушена между две крещящо нови кооперации в дъното на обрасъл с акации двор, старата сграда приличаше на прецъфтяла уличница сред младите си колежки. Дърветата я обгръщаха, превити в този предпролетен ден под тежестта на мокрия сняг, а тя, някога нагиздена с орнаменти и боядисана в бонбонен цвят, сега стоеше олющена и занемарена, изживявайки своите последни дни, преди да отстъпи скъпоценната си територия на напористите строителни предприемачи.
Габриела спря таксито на долната пресечка и нататък двете продължиха пеша. Новото момиче схващаше всичко от половин дума или намек и не задаваше въпроси.
- Винаги съблюдавай правилата на влизането – не пропусна случая да го инструктира, докато вървяха. – Никога не идвай със собствената си кола, не ползвай една и съща таксиметрова фирма, спирай винаги далеч от Къщата.
- Да – потвърди Маша.
- И винаги идвай сама. Пак ти напомням, контактите между нас са ограничени само тук, навън почти не се срещаме. Изключенията са редки, както в този случай. Готова ли си за Посвещаването?
- Да - отново кратко и звънко отговори новата, отмятайки дългата си лъскава коса с цвят на узрял кестен.
За разлика от ексцентричната външност на Габриела, която с гарваново черните си коси, сини очи, ярки устни и пластика на пантера много точно се вписваше в представите на непосветените за съвременна вещица, високата и стройна Маша би била подходяща по-скоро за корица на Playboy, ако не бяха миловидното й лице на ренесансова мадона и особено погледът, който издаваше интелигентна и одухотворена натура.
Бяха вече пред къщата. В лъчите на залязващото слънце тя изглеждаше още по-олющена и запустяла. Габриела бутна старата желязна порта, която висеше леко изкривена на пантите си, двете влязоха в двора, минаха по изтърканите каменни плочи и спряха пред входа. Тя натисна звънеца няколко пъти и каза по домофона името си, като прибави и фраза, която за чуждото ухо нямаше никакъв смисъл. С леко бръмчене ключалката се отвори. Маша леко подуши въздуха, но се въздържа от всякакъв коментар и тръгна по стълбите след Габриела. Чу, как вратата зад гърба й се заключи, и леко трепна от звука.
Качиха се на първия етаж и влязоха в стая, която едно време трябва да е била тъмен вестибюл, но сега бе разширена и свързана със съседното светло помещение. Маша хвърли бърз поглед наоколо. На фона на непретенциозната, но уютна мека мебел един старинен резбован шкаф с книги внасяше дух на отминали времена, контрастирайки с модерната техника и добре оборудвания кухненски бокс в дъното. Няколко големи репродукции на Макс Ешер и Йеронимус Босх привлякоха погледа й, но иначе всичко изглеждаше толкова обикновено! Само нахвърляните по креслата дрехи намекваха, че нещо предстои да се случи.
- Това тук е стаята за почивка – поясни Габриела, пристъпи към шкафа и отвори украсените с месингов обков стъклени вратички. – Ела да ти покажа с какво разполагаме. Имаме доста ценни книги, но пак ти напомням, не бива да се изнасят, нали?
- Да - кимна Маша.
- Вече съм ти говорила за най-важните, ето ги тук: Книга на сенките, Книга на духовете, имаме гримоари с магически практики от едно време... Ето книги на Гурджиев, Греъм Джеймс, Алистър Кроули... и много редки преводи на Джералд Гарднър... Можеш да идваш и да четеш. Добре ли си с английския?
- Да.
- Виж, за теб има поздравителни писма от наши приятели. Имаме връзка с ковъни по целия свят. – Габриела се приближи до компютъра на бюрото, пръстите й бързо пробягаха по клавиатурата и на монитора се появи текст. – Ще ги прочетеш по-късно, но няма да ги разпечатваш и изнасяш извън Къщата.
- Да.
- А ето там си правим чай и някои по-обикновени отвари и смеси – Габриела посочи бокса, в който над модерните уреди меко проблясваха с облите си дъна стари медни съдове. - Другите, за които е необходим ритуал, ги приготвяме горе. Носиш ли медицинските? – обърна се внезапно тя към новата.
- Да – каза Маша и подаде бележките, като помисли, че вече за пореден път отговаря само утвърдително.
- Така... Маша Йорданова... кръв, урина, Васерман - добре, тест за серопозитивност - добре... - Габриела внимателно прегледа изследванията, преди да ги прибере в голяма червена папка, после се обърна към нея. - Преди всеки сабат... апропо, помниш ли колко са?
- Да, осем основни.
- Кой беше последният?
- Имболк, на 31 януари срещу 1 февруари. Това е старо-ирландска дума, означаваща “утроба”. Празнува се началото на новия живот, пречистването и прераждането. Следващият е Остара, в нощта на пролетното равноденствие... Да кажа ли датите и на другите?
- Не. Вярвам, че ги знаеш. Та, преди деня на фестивала всеки е длъжен отново да си направи изследвания.
- Нямате ли си доверие?
- Напротив! Но всичко се случва... Знаеш, един вид застраховка.
- Лекарите не се ли усъмняват? През няколко месеца...
- Не и ако се използват частните лаборатории. А изследванията за СПИН, както знаеш, са изцяло анонимни и безплатни, така че там пък изобщо не питат нищо - нито за личен лекар, нито за осигуровки. За нас е много удобно... Сега се съблечи и вземи душ. Ето тук - посочи тя вратата към баните.
Маша, решена да върви докрай, преодоля смущението си и започна да си сваля дрехите.
- Направи ли това, което ти казах? Трябваше навсякъде да се обръснеш... Ако все пак имаш нужда, вътре ще намериш всичко необходимо. Има и хавлия за теб, а после ще облечеш ето това... – Габриела отвори един килер в преддверието към баните, откъдето извади две бели наметала. - И не се обувай. Тук ходим боси.
Маша, без да се бави, изпълни нарежданията и влезе отново в хола почти едновременно с Габриела, току-що излязла от другата баня. Тя я накара да свали хавлията, хвърли доволен поглед на стегнатото й тяло, като оцени по достойнство дългите бедра, тънката талия и големия бюст. Накара я да повдигне дългата си коса и със сръчни движения я намаза с някаква зеленикава смес, която зачерпваше от голям стъклен буркан. Приличаше на желе, миришеше приятно и бързо попиваше. На пръв допир беше леко прохладна, но впоследствие загряваше кожата и я правеше отначало изключително чувствителна, а после леко изтръпнала. Габриела подаде буркана на Маша.
- Бързичко ме намажи и да се качваме горе, че вече ни чакат! Слънцето залезе и трябва да почваме церемонията.
Маша без колебание извърши процедурата, твърдо решена да спазва инструкциите, да не се учудва на това, за което не е била предупредена, и да не показва страх. Скоро двете - облечени само с наметалата, с вдигнати върху все още влажните коси качулки и боси - се отправиха по скрибуцащата стълба към мястото, където щеше да се отпразнува Посвещаването.
- Сигурно не чуваш, тъй като изолацията е много добра, но те вече пеят – каза Габриела, спряла пред вратата.
Даде знак на момичето да се приближи и завърза очите му с превръзка. В гласа й, тържествено кънтящ на стълбището, се появиха дълбоки и твърди нотки:
- Сега аз, Герула, твоя настойница и жрица от втора степен, те въвеждам в Братството на Бялата светлина! Готова ли си?
- Да!
- Време е да свалиш наметалото!
Маша послушно го остави да се свлече на пода. Габриела върза стегнато ръцете й зад гърба, отвори вратата към осмоъгълна зала и я въведе. Сега броят на членовете най-сетне щеше да достигне магическото число 12.
Прозорците бяха затъмнени с плътни щори. Стаята се осветяваше от безброй свещи, в ъглите имаше светилници, поставени върху ковани железни пентаграми, а през остъкления куполообразен таван надничаше обагреното от залеза небе. В трепкащата, но ярка светлина девет души в бели наметала бавно обикаляха по посока на часовниковата стрелка. Те пееха и вървяха с плавни танцови стъпки от вътрешната страна на ритуалния Кръг на силата, очертан с бяла боя върху тъмния под. Между двете му концентричните линии бяха изписани магически знаци. В средата се издигаше голям дървен плот, като от източната му страна бе подреден олтарът на Великата богиня. С прострени напред и нагоре ръце пред него стоеше Върховният жрец. Носеше същото бяло наметало, а главата му бе украсена със златиста корона, завършваща с два рога отстрани.
Всеки от обикалящите държеше по една бяла свещ, чийто пламък хвърляше причудливи сенки по лицата и проблясваше по сребристите обръчи, придържащи косите им. При влизането на двете млади жени те спряха, сложиха си качулките и им направиха път. В ръката на Герула се появи нож с черна дръжка, с който тя изряза символична врата в Кръга и насочи през нея новото момиче.
Отнякъде в унисон с пеенето се носеше тиха хипнотична музика, въздухът бе напоен с ухания на билки, дим от екзотични кори и непознат тръпчив мирис...
Под превръзката Маша не виждаше нищо, но фините й ноздри се разшириха, долавяйки странните аромати. Тя пристъпи напред, усещайки с цялата си оголена кожа тръпката от предстоящата среща с неизвестното...
Две седмици по-рано
Глава 1.
Мария получава видение и взима съдбоносно решение. Сестра й Магдалена се разболява, а непредвидимата Габриела Великова се впуска в мистериозни занимания.
Мария Владова влезе в “Арките”, изтръска мокрия сняг от якето си и по навик се огледа. Нямаше познати физиономии, не както едно време, когато всеки от приятелите знаеше къде могат да се открият. Групата им бързо се разпадна след завършване на гимназията. Като немски възпитаници по-голямата част от тях замина за Германия, но се разпиля по различни градове. От малкото, които останаха в София, някои следваха и работеха, други работеха и учеха задочно и така все по-рядко наминаваха към любимото по-рано интернет-кафене. Хвърли поглед и към съседната зала, където омагьосващо просветваха екраните на мониторите с десетина хлапета пред тях. Само Веско барманът неизменно стоеше на поста си и както винаги с усмивка й кимна.
- Здрасти! Ама че време е навън! – Мария седна на високото столче пред бар-плота и разкопча якето си. – Александър тук ли е?
- Отзад е. Да го извикам ли?
- Ако може. Отдавна не съм го виждала. Ти как си?
- Аз съм добре, ама шефът нещо напоследък като че ли не е във форма... – загрижено каза Веско, остави чашите, които миеше, и отвори вратата към служебното помещение. Беше немногословен, за него това бе твърде дълго изречение и Мария си даде сметка, че наистина е обезпокоен. Почти веднага се върна с Александър - стегнат висок млад мъж с внимателен поглед, твърди устни и неуловимо излъчване на сила въпреки бледността на лицето. Мария скочи и се устреми към него.
- Алекс, да не си болен? – разтревожи се тя.
- Здравей, Мари, може би е добре да стоиш по-далеч от мен! Май съм пипнал някакъв вирус. – Той я поведе към близката маса и даде знак на Веско да донесе две кафета. - Ти ми кажи как си. Колко време беше между този и онзи свят? Почти пет дни?
- Сто и осем часа.
- Беше цяло чудо, че се върна към живота. Никой не можеше да каже дали това ще стане някой ден, можехме само да чакаме и да се надяваме.
- Наистина... Ако не беше Маги с нейната вяра и силната връзка помежду ни... Не знам. Но съм добре вече. Трябваше да замина и да не си пропускам семестъра!
- Добре изглеждаш, радвам се! Какво казват лекарите? Някакви последици от комата?
- Ами нали нищо не помня от самото нападение... И лекарите...
-Абсолютно нищо ли? – прекъсна я Александър.
- Да. Последното, което си спомням, е, как влизам във входа на блока. После - тъмнина, черна празнота... И после – лицето на майка ми, когато се свестих. Дори не помня какво съм казала, излизайки от комата! И лекарите... Като стреснаха нашите, че се налагат изследвания, рехабилитация...
- Все пак едва-едва си се закрепила след болницата, трябва да се пазиш! А и Маги ще ти помогне с материала.
- Алекс, поговори с нея! Тази идея на сестра ми да се явява вместо мен!... Ама никак не ми харесва! Видя какво стана, когато реших да се представям за нея, нали? Всички ме мислехте за Маги! И какво?... Провокирах някакъв нещастник да ми налети!...
- Ти и мен успя да заблудиш тогава, хитрушо! – шеговито размаха пръст Александър. - Какво оставаше за някой като него, с безумната му любов към Магдалена!...
- Поне сестра ми да нямаше илюзии, че би могла да го спре! Какво от това, че я обичал... Може ли да се превъзпита сериен убиец!...
- Дори да го бяха хванали, и в съда е можел да се извърти – няма свидетели, няма улики! С добър адвокат... Днес говорих с нея – смени рязко темата Александър.
- За убиеца ли? – учуди се Мария.
- Не, искаме да забравим това, което стана. Безпокоя се за здравето й...
- И на мен не ми харесва как звучи напоследък. Обаче не ми казва какво й е! Може да сме близначки, но все пак не мога от разстояние да чета мислите й! С теб не споделя ли?
- Твърди, че всичко е наред, в университета нямала проблеми, с работата също, но е все някак подтисната, изморена...
- Как бих искала да съм сега до нея! Винаги сме били заедно... Мисля, че ти й липсваш повече и от мен, Алекс! Завиждам ти, че утре заминаваш!
- Да, добре че успях да си уредя тази командировка! Клиентите ни са малко по на север, но ще свърша бързо и ще отида да я видя. А тук Веско ще движи нещата. Семестърът свършва скоро, след около две седмици, нали?
- Да.
- Мисля да се върна заедно с нея.
- Алекс, това би било направо чудесно! Само че едва ли ще стане... Тя каза, че няма да си идва. Иска през ваканцията да работи. Нали нашите се поохарчиха... покрай боледуването ми.
- Защо не сте ми казали? – ядоса се Александър. - Знаеш, че мога да помогна! Не, направо отивам и я прибирам!
- Ако можеш да излезеш на глава с нея... Добре поне, че ще бъдете заедно. Излишно е да ти казвам, ти го знаеш, но... Все пак си най-голямата любов в живота й... Пази я, моля те!
- Съмняваш ли се в мен?
- Как бих могла! Но ти наистина нещо не изглеждаш добре... – разтревожи се отново Мария, виждайки как Александър за пореден път посяга да си разтрие слепоочията. - Как си?
- Боли ме главата от няколко дни, трябва да е от настинката.
- Може ли?... – тя се пресегна и сложи пръсти от двете страни на челото му.
Имаше чувството, че я засмуква някаква тъмна яма. Затвори очи и се остави на вихъра да я повлече по спирала към дъното, където й се откри калейдоскоп от картини. Чернокоса млада жена с черна свещ... капки кръв върху нещо бяло... върху някаква бяла птица, чиято кръв изтича в меден съд... група хора в бели наметала...
- Мария! Мария!
- Добре съм, добре! – Тя отвори очи и ги прикова върху бледото лице на Александър. – Прощавай...
- Как ще си добре! Нали те виждам! Докторите разрешават ли ти нещо по-силно? Една глътка сега ще ти дойде точно на мястото! – и той даде знак на Веско за две малки.
- Може. Откога, казваш, си болен?
- От около две седмици... А-ха да се оправя, и отново ме заболява главата. Може би е от неприятностите, които ми се струпаха напоследък. Тук се проточиха някакви глупави данъчни проверки, че и претенции за реституционния акт... А всичко си е абсолютно по закона! В работата пък предстоят сливания с други дъщерни фирми на холдинга, атмосферата е изнервена...
- Нищо хубаво ли няма край тебе?! Предишния път, като се чухме, не спомена за проблемите си...
- Всъщност точно последната седмица ми беше направо кошмарна. Ако не е Магдалена... Само мисълта за нея ми връща настроението. Иначе... Ей, хлапе, знаеш ли, че от ръцете ти ми поолекна?!
- За пръв път те виждам такъв. Все едно валяк е минал отгоре ти!
- Ами ти? Какво ти стана преди малко?
- С мен стават разни странни неща, Алекс... – тя помълча, хванала с две ръце почти пълната чашка, повъртя я, поднесе я към устните си и, без да отпие, я върна обратно. - Не съм го споделяла с никого... Не искам да тревожа нашите, а само да спомена на лекарите, веднага ще решат, че имам мозъчни увреждания и ще побързат да ме затворят в болницата. Ама не съм ненормална! Знам го!
- Чакай малко, Мари! Успокой се и карай подред.
- И аз не знам къде му е началото, Алекс. Виждам разни неща...
- Искаш да кажеш, че имаш видения? – погледна я внимателно той.
- Сигурно са видения, какво друго може да бъде... Не винаги. И не мога да ги контролирам. Те сами ме намират. И не знам минало ли е или бъдеще... – тя го погледна с големите си очи, в които се бе затаила тревога.
- Сега видя ли нещо?
- Да. Някаква чернокоса жена, обикаляше в кръг със свещ в ръка. После тя... или някой друг, не знам... направиха нещо на една бяла птица. Май беше петел... И май го заклаха...
- Преди комата случвало ли ти се е нещо подобно?
- Толкова ясни картини ли? Не. Със сестра ми понякога се разбирахме без думи, като че ли мислехме едновременно. Веднъж дори, като бяхме малки, ми се привидя, че потъва под леда... Бяхме на гости при познати край Дунава и тя се беше измъкнала тайно от къщи. Реката бе замръзнала и тя искала да види докъде ще стигне...
- Знам това. Магдалена ми разказа как си я спасила, като си дошла в последния момент. Сега какво почувства?
- Отначало все едно ме засмука някакъв черен вихър, после видях картини... И през цялото време имах чувството, че и теб те е оплело нещо. Като огромен октопод, който се е скрил някъде далеч, а пипалата му като въжета са те омотали и те теглят, теглят... Сега разбираш ли защо не мога да го разкажа на никого?
Александър не отговори, въртейки замислено на свой ред чашата с уиски в ръцете си, все едно търсеше отговор на дъното й.
- Габриела...
- Моля? – стресна се Мария.
- Ходех преди време с нея. Чернокоса, с много бяла кожа и ярка красота. Типичната фатална жена.
- Кога това?
- О, трябва да има повече от година откак се разделихме. По-точно аз сложих край. Тя тогава дълго време не искаше да приеме, че между нас всичко е свършило. После изчезна някъде... После чух, че се омъжила... – той отново замълча, втренчен в чашата си.
***
Дори и в този кишав февруарски ден пазарът стряскаше непривикналия посетител с несекваща навалица, врява и миризми. Изнервени пенсионери се препираха с продавачите за нагнилата стока, която онези им пробутваха, циганки предлагаха на висок глас метли, чорапи или кърпи, уханието на цитрусови плодове се смесваше с апетитния мирис на пържена цаца. Габриела рядко идваше тук, но познаваше пътя. Мина покрай слепия продавач на камъчета за запалки и сви към сергиите за глинени съдове. Старицата беше там, в малката будка за дребни сувенири и безполезни домашни дреболии.
- Здравей, булче! Не съм те забравила! – усмихна се тя, напъхвайки кичур сива коса под забрадката си. – Донесла съм ти това, дето го заръча.
Старата жена бръкна под тезгяха и извади кафява книжна торба. Габриела надникна в нея, отчупи парче глина, разтри го между пръстите си и го помириса.
- Както се разбрахме, нали? От Искърското дефиле? Да не си изровила пръст някъде откъм Кремиковци?
- Е-еее, булче! Как ще те лъжа така! И на други булки съм носила, никоя не се е оплакала, че е лоша глината... Както си му е редно я изкопах, знам аз кое как е...
- Други?
- Амче ти да не мислиш, че си единствена? И по-млади от тебе, и по-стари идват... Знам си аз още от баба ми къде е най-доброто място с такава глина. На много булки е помогнала... Че и някои мъже идват да я искат.
- Лелче, май нещо бъркаш. На мен ми трябва за моделиране, не за друго!
- Е де! Те всички така казват, ама аз по очите ви познавам! Анджак моделиране, де! Айде, айде, не се стряскай, булче! Да даде Господ и сама да не знаеш, и другиго да не питаш! А аз клиентите си нито ги лъжа, нито говоря за тях.
- И много ли са ти... клиентите?
- Че, как да ти кажа... напоследък се увеличиха. По-рано все прости жени ме търсеха да им нося от глината, от бабите си знаели тоя чалъм... Ама сега взеха и такива като тебе да идват. Че и някои мадами, дето по телевизията ги показват...
- А ти... освен дето им я продаваш, съветваш ли ги? Казваш ли им какво да правят с нея?
- А-ааа, не! Аз само им я нося! Клиентът си плаща само за това! Който знае – знае! Който иска от мен да научи как да навреди някому, ще има да чака! Аз таквоз зло на душата си не взимам! Всеки да знай да си носи отговорността като се яви пред оня там, горе!
- И все пак, не те ли подпитват? Ето, аз от тебе разбирам, че се използва и за нещо друго... Няма ли да ми кажеш?
- Ма ти що толкоз ме питаш, а?! Моята работа е да продавам и много да не приказвам! Съвестта ми да е чиста! Ето, ти казваш, че ще майсториш нещо – и аз ти нося глина за това, дето ще го правиш. Ваза ли ще е, чиния ли ще е, стомна ли ще е - не ми влиза в работата! Питаш за какво друго – ами за каквото си поискаш! Може и за козметични маски! – косата й се бе подала отново изпод забрадката и тя ядно я натикваше обратно, стреляйки с очи минувачите край сергията. - Айде, ако ще купуваш, взимай, че една женица от доста време се навърта наблизо. И тя, види се, има зор!
Габриела плати, взе кафявия плик с глината, хвърли наоколо внимателен поглед, но не откри нищо обезпокоително. С пъргава крачка се запровира през навалицата към изхода на пазара.
***
В “Арките” беше топло, тихо звучеше музика, малкото клиенти не бързаха да излизат навън, в кишата и предвечерния сумрак. Александър се бе умислил и Мария почти го стресна с въпроса си:
- Да не съжаляваш, че си я изтървал? Казваш, че се е омъжила...
- Мари, никога не съжалявам за решенията си. А Габриела си намери доста чевръсто някакъв богаташ. Сега живеела в нещо като дворец. Право да ти кажа, отдъхнах си, като разбрах, че се е уредила.
- И защо мислиш, че има връзка с това, което става сега?
- Наскоро чух, че мъжът й починал. Само се е набъркала отново... Тя е от хората, които мислят, че на всяка цена трябва да получат това, което са си наумили. Тогава на раздяла се закани, че един ден ще съжалявам за всичко.
- А... защо скъсахте?
- Дълго е за разказване. Освен дето не си паснахме като характери, през цялото време имах чувството, че направо ме изцежда. А аз не съм слаб мъж...
- Виждам. А и от Маги знам някои неща за тебе... – погледна го с намек Мария.
- Май нямате тайни една от друга. Сега какво, да се изчервявам ли? – усмихна се Александър.
- Е, де! Недей да скромничиш! Нямаш ли някой приятел от онова време, когато си бил на стаж в Япония? Някой, който също да е овладял толкова добре изкуството на любовта? – засмя се Мария.
- Ти си намери гадже, пък аз ще му разкажа някои неща...
- Ако и с тая Габриела си бил толкова добър...
- Мари, шегите настрана, но никога не съм обиждал жена! И никога преди срещата ми с Габриела не съм късал тъй рязко.
- Каза, че може би тя се е набъркала, какво имаше предвид?
- Като спомена свещ, качулки, петел... и се сетих. Тя се увличаше по разни магьоснически щуротии. Всъщност аз съм виновен за това.
- Как така?
- Малко преди да я срещна бях започнал да се интересувам от западния окултизъм, търсех паралел с източната езотерика. Нищо специално, просто така, за обща култура.
- О, да! Маги ми спомена, че имаш такива увлечения! Да не би и Габриела да се е запалила?
- Да, за съжаление. Отначало се радвах, че проявява интерес, дори доста сме спорили... После започнах да разбирам, че не я привлича толкова идеята за хармония с природата и силите й, колкото възможността да придобие власт над другите. Започнах да усещам как ме изцежда и натоварва. Любовта й беше прекалено обсебваща...
- И какво правеше?
- Накупи разни свещи, кристали, билки... Приемах всичко като някакво забавление от нейна страна, но тя се взе на сериозно. Няколко пъти се е случвало да се събудя нощем, а тя стои надвесена над мен и шепне нещо с втренчен поглед.
- Ужас!
- Може би ако и аз я обичах, нямаше да започне да ми прилага номерата си... Но я бях харесал преди всичко като партньорка за секс, привлече ме с красотата си, някакъв огън изригваше от нея...
- Ама и вие, мъжете, сте едни...
- Не си права, тя беше наясно. Тогава бях в такъв момент, не търсех нищо сериозно, тя също показа, че е склонна да приеме едни леки, неангажирани отношения. А после пожела да превърне връзката ни в нещо повече... И огънят се оказа най-вече алчност...
- Сестра ми знае ли за тази Габриела?
- Да, разбира се. Нямам какво да крия от нея, нито да се срамувам. Нищо не съм обещавал на Габриела. Беше ни приятно заедно, после дойде време да се разделим. Но, както ти казах, тя трудно го прие...
- Мислиш ли, че има силата нещо да направи?
- Какво имаш предвид? Магии? Ами, не ми се вярва!
- Защо си толкова сигурен?
- Мари, по-скоро злобата и завистта действат като отровни стрели, насочени към нас. Точно те понякога успяват да пробият защитното поле на човека, към когото са отправени. Оттам и всякакви болести, несполуки...
- А това, което видях преди малко? И ти ли мислиш, че полудявам?
- Не. Наистина си се докоснала до нещо... Не отричам въздействието на негативната мисъл, не ме разбирай погрешно! И ритуалите са за това – да настроят и да подсилят изпращаната енергия, било за добро, било за зло. Всъщност, като се замисля, напълно е в стила й. Каза чернокоса жена, нали?
- Да - хубава, със сини очи и ярки устни...
- Странно. Няма как да си я виждала. Тя престана да идва тук много преди компанията ви да си хареса заведението ми.
- Извинявай, че ще те питам, ама като те слушам как говориш за тази Габриела... Мисля си, дали един ден няма и за Маги да кажеш, че сте били само временно, за приятно прекарване на времето...
- Питай нея! – в гласа на Александър отчетливо прозвуча обида от подозрението. - В каквото и да ти се закълна, ще повярваш повече на сестра си, нали? Така че питай нея! Тя много добре знае колко ми е скъпа и какво е отношението ми към нея! Още повече след всичко, което преживяхме около нападението над тебе...
Вратата на заведението се отвори и влезе млада жена, която хвърли бегъл поглед по масите, видя ги и се запъти към тях.
- Не! За вълка говорим, а той в кошарата... – тихо измърмори Александър, който веднага я бе забелязал.
- Здравей, Лекс! Май не си много очарован да видиш една стара приятелка!
- Здравей, Габриела – учтиво, но резервирано отговори той.
- Няма ли да ни запознаеш?
- Разбира се. Това е... – започна той, сочейки Мария.
- Маша! Маша Йорданова! – прекъсна го тя и подаде ръка.
Александър се постара да запази невъзмутимо изражението си. Едната беше последният човек, когото би искал да види, а другата май се канеше да забърка поредната каша. Спомни си какво стана при предишното й взимане на чужда самоличност. Магдалена тогава рискува живота си... Добре че сега е далече...
***
...Гората бе същинска джунгла. Магдалена се провираше в полумрака между преплетени клони и стърчащи във въздуха коренища. Как се бе озовала тук? Къде изчезна Александър? Нямаше птици. Нямаше полъх на свеж въздух. Под краката й меко шумолеше сплъстен килим от окапали разлагащи се листа, от който при всяка стъпка се издигаше мирис на гнилост и мухъл. Дрехите й се раздърпаха, ръцете й се нараниха да си проправя път. Тя не можеше нито да се върне, нито да спре. Гората зад нея се затваряше като непроходима преграда, а нейде изпод земята от време на време се разнасяше глух тътен. Изведнъж между клоните се отвори пролука и Магдалена излезе на малка поляна, огрята от пълната луна. По средата стоеше Мария, облечена в бяло наметало.
“Сестричке, чакам те отдавна. Ела, скоро тайната порта ще се затвори!”- каза тя и протегна двете си ръце.
Магдалена се хвърли към нея, прегърна я, после тръгна подире й. Пред тях се образуваше проход, по който бързо стигнаха до стара дървена врата. С тихо скрибуцане тя им откри пътека, виеща се през тучна морава, изпъстрена с цветя. Дърветата бяха ласкаво зелени, отвсякъде се носеха птичи трели, а въздухът бе напоен със свежест.
“Върви, трябва да побързаш, преди планината да се срути! Той е там, в пещерата, до която ще те изведе пътеката”- каза Мария и я побутна.
“А ти? Няма ли да дойдеш?”
“Не още. Трябва да свърша нещо”- каза Мария и отстъпи крачка назад, скривайки се в спусналата се изведнъж мъгла. Портата се хлопна с трясък. Магдалена напразно се опитваше да я отвори, викайки името на сестра си, и страхувайки се, че ще изгуби Александър...
...Тя отвори очи и се взря в тъмнината, невярваща, че си е в леглото.
- Пак тези сънища! – простена Магдалена на глас. Включи лампата и се пресегна към мобилния си телефон да види часа. Беше малко след два. Обикновено сънят й бе здрав и без кошмари, но вече бе имала един период в живота си, когато всяка нощ й се явяваха толкова странни образи, че бе невъзможно да бъдат пренебрегнати. Мария тогава бе в кома, а тя трескаво търсеше следа към нападателя й. Сякаш възпаленият от напрежение мозък подсъзнателно подбираше ключ към събитията около нея. Когато цялата история приключи, Магдалена си даде сметка колко изпълнени с дълбок смисъл са били измъчващите я кошмари.
Зачуди се, какво ли има да става пък сега...
Отметна завивките и се запъти към кухнята. Таванската квартира, която бяха намерили малко след пристигането им в Германия, беше придобила облик на дом, в който се чувстваха уютно и удобно, но сега, в тези нощни часове, изведнъж бе стаила в ъглите си скрита заплаха. Доскоро двете никога не се бяха делили за толкова дълго, свикнали от малки да живеят в своя прекрасен и споделен свят. Останала сама, Магдалена остро чувстваше липсата на сестра си. Запали всички лампи и малко се поуспокои.
Наля си студена минерална вода от хладилника и я изпи на един дъх. Почувства странен сърбеж по ръката, с която държеше чашата. Посегна да го облекчи и се стресна. По кожата й бяха избили дребни зачервени пришки, съединяващи се пред очите й. Скоро пламна и другата ръка, после обривът плъзна по краката. Магдалена стоеше по средата на стаята, разкрачена и разперила ръце, без да смее нито да мръдне, нито да почеше възпалената кожа. Стресната, тя завъртя глава. Погледът й се плъзна по картините на Мария, закачени по стените. Сестра й обичаше да рисува дървета. Причудливи и фантастични, те отразяваха нейното настроение, като издайнически въплътяваха в себе си най-съкровените й мисли. Някои размахваха радостни клони, други унило се свеждаха или се виеха като лиани, търсещи опора. Цяла гора от приказни дървета... Като в съня й...
Някъде отвън се дочу шум на кола, която спря наблизо, хлопна се врата и се разнесе тих смях. Тези толкова обикновени звуци я изтръгнаха от вцепенението. Все така изплашена, тя успя леко да се размърда. Повдигна ръба на тениската си. По корема и гърдите нямаше нищо. Погледна се в огледалото. Лицето и гърбът, доколкото го виждаше, също бяха чисти. С неимоверно усилие на волята се задържаше да не разчеше набъбналите розови плюски, приличащи на мехури като след нажулване с коприва. Беше й се случило като малка да падне веднъж в копривен буренак и ужасът бе сходен с този, който преживяваше сега. Но тогава поне беше ясна причината за страданието й. А сега? Какво й стана сега?! Какъв беше този сън? Какво, по дяволите, става с Мария и Александър?
От притеснение й се допуши, но беше отказала цигарите. Беше си обещала преди време, че ако Мария оживее, повече няма да се докосне до тях. Ако можеше сега поне веднъж да си дръпне...
Магдалена извади бучки лед от хладилника и ги допря до възпалената си кожа. Облекчението дойде почти веднага, но бе краткотрайно. Тя хвърли тениската и влезе в банята. Завъртя крана в посока на студената вода. Обичаше да стои под душа, но сега изпита странното усещане, че от водната струя не може да си поеме дъх. Излезе оттам изтръпнала и възмутена. Сега ли трябваше да й се случи! Чакаше я натоварен ден в бара на Сами индиеца, където работеше като сервитьорка, имаше и куп неотложни задачи в университета. Скоро трябваше да предава рефератите и да се яви два пъти на изпит по статистика. На своя глава бе взела решение да отмени Мария в това и в никакъв случай не биваше да се отказва. Откъде да вземе време за ходене и по лекари?!
Само по хавлия, Магдалена пусна Адажиото на Албинони и седна в огромното старомодно кресло, което бяха довлачили със съвместни усилия при едно от традиционните изхвърляния на ненужни вещи, каквито организираните германци правеха на определени дати и места. Тяхната малка сплотена групичка от няколко български студентчета не пропускаше поредния Sperrmull и, помагайки си един на друг, се снабдяваха с необходими и с не чак толкова необходими, но атрактивни предмети. Така си намериха поочукан и леко бръмчащ телевизор със залепено на капака му със скоч дистанционно, микровълнова фурна, която загряваше само на максималната степен, и още какво ли не - настолна лампа, кош за котката, която още нямаха, дори някакви бронзови купи от гимнастически състезания, от които ставаха чудесни вази. Да, бяха си създали уют в малката таванска квартира, но като родния дом нямаше никъде по света... Магдалена се разплака.
- Искам у дома... Искам си стаята с брезичката... Искам мама, искам Мария... И Алекс... - шепнеше тя, гълтайки сълзите.
***
Облечена в широка черна роба и с черна лента през челото, придържаща косите й, Габриела с доволна усмивка наблюдаваше как пламъкът на свещта подпали закаченото върху куклата листче с името на омразното момиче, заело мястото й до Александър. За съжаление не разполагаше със снимка, нито с някоя нейна вещ, но и така ставаше. Тя сложи все още суровата глинена фигурка на приготвената табла, взе голяма като шиш игла и няколко пъти я промуши, като шепнеше заклинанията. Съжаляваше, че никога не бе виждала близначките, за да може да си представи образа на съперницата. Оттук-оттам бе понаучила нещо за тях, за историята с нападението над едната и за появата в живота на Александър на другата, онази нахалница Магдалена, объркала всичките й планове…
След като бе разчистила донякъде пречките около себе си и бе решена наново да завладее Александър, използвайки придобитите си умения, някак ненадейно се оказа, че е късно. Той, силният мъж, който държеше на свободата си и избягваше да се обвързва с по-стабилна връзка, бе хлътнал наистина сериозно по някаква си двайсетгодишна хлапачка! И това бе станало толкова бързо, че тя не бе успяла да реагира. Точно по това време бе заета с проблемите около внезапната смърт на мъжа й...
Габриела си припомни онази пълна с потресения нощ няколко дни преди Коледа, когато се прибраха след пищния банкет в чест на юбилея му.
...Навършваше петдесет години и държеше да го отпразнува подобаващо, независимо, че от няколко дни не се чувстваше добре. Имаше силни болки в стомаха и под гърдите, придружени от разстройство и повръщане. Предположи, че язвата му отново се е възпалила, но неговият лекар реши, че е гастроентерит и му назначи съответно лечение. За да е във форма за юбилея си, стриктно изпълняваше предписанията, дори я помоли да му направи и чай от билките, които тя събираше през лятото по околните поляни. Преди да тръгнат Росен бе застанал пред огледалото и на Габриела й направи впечатление, че слепоочията му са покрити със ситни капчици пот. Той прекара гребен през гъстата си коса и на зъбците му остана цяло валмо...
Дали от лекарствата, дали от силата на волята, но в празничната вечер изглеждаше както обикновено - енергичен, остроумен, забавен. Ресторантът бе украсен с коледни гирлянди и много цветя, масите бяха отрупани с питиета и храни, отделно се слагаха подаръците - скъпи вази, картини, луксозни сувенири.... Сред гостите, освен съдружниците му и разни бизнес-партньори, се открояваха и двама-трима европейски посланика, някакво висше духовно лице и неколцина известни политици. Цялата вечер Росен беше във вихъра си. Ръсеше остроумия и оригинални тостове, подари на по-изтъкнатите гости мускалчета с пръст от Божи гроб, където бе ходил наскоро, танцуваше с всички по-засукани жени, дори пя с оркестъра любимата си македонска песен "Назад, назад, моме Калино". Към нея бе учудващо мил, както по времето, когато я ухажваше. Тя дори предположи, че може би е размислил за развода, с който я бе заплашил.
Когато късно след полунощ шофьорът ги докара в дома им в полите на Витоша, той отпрати целия персонал и с широка усмивка заяви, че празненството тепърва започва, запали всички лампи, усили музиката докрай и я погна из стаите така, както майка го е родила. Фигурата му отдавна бе загубила младежката си стройност и ако облечен вдъхваше респект с елегантните си дрехи, то без тях губеше цялата си представителност. С биреното си коремче беше по-скоро карикатура на бог Пан, въпреки това много обичаше да се вживява в ролята на преследващ нимфата сатир и тя трябваше да отговаря на очакванията му, да играе невинна девойка, бягаща от прелъстителя. Още преди сватбата Габриела нямаше никакви илюзии и отдавна се бе отегчила от претенциите му на мъжкар, който далеч не е това, което си въобразява, но се стараеше да ласкае мъжкото му самочувствие. Възможностите му бяха доста скромни и, след като докопваше "нимфата", се изразяваха в десетина минутно пъшкане, говорене на изтънчени “комплименти” и накрая доволно потупване по задника. Винаги беше убеден, че си е свършил добре работата и тя го оставяше да си вярва. Друга на нейно място може би щеше да се примири, но Габриела го сравняваше с Александър, а това определено не беше в негова полза.
...През онази нощ Росен надмина себе си. Сякаш някакъв бяс се бе вселил в него. Първо я настигна в кухнята, където я облада набързо върху плота, после я събори върху обширната им спалня.
“Покажи ми някои от твоите номера, онези, магьосническите...”, властно заповяда той и добави: “Ако ми хареса, може и да се спогодим за развода! Може да ти дам нещичко!”
Габриела беше цялата само нерви, не искаше да я докосва, но се насили да бъде мила с него... Той все така пъшкаше и сумтеше като друг път, но в страстта му се усещаше изгладняла неистовост, любеше се като за последно, с напориста издръжливост. Когато вече приключваше, тя дочу някакви хрипливи звуци в дишането му. Без да я тупне по меките части с обичайното задоволство, той се катурна настрани и започна да лови въздуха с отворена уста. Габриела скочи, заобиколи леглото и видя уплашените му очи, втренчени безмълвно в нея.
"Какво направи с мен? Вещица…", размърда той посинели устни и изгуби съзнание. Тя хвана китката му и премери пулса. Препускаше с луда скорост. Веднага се обади на "Бърза помощ", а до идването й направи всичко, което я бяха посъветвали. Още на банкета бе забелязала, че лицето му е по-червено от обикновено, а по слепоочията му постоянно избиваше пот. Видя как няколко пъти спираше насред танците, за да се избърше с кърпичка и да си поеме дъх, но, въпреки предупрежденията й, несломимият му дух не му позволяваше да седне и да бъде само наблюдател на празника. Неговият празник. И нейният...
Няколко дни по-късно Росен почина в болницата, без да дойде в съзнание. Диагнозата бе масивен инфаркт.
Погребението бе пищно. Съдружниците му бяха поели разноските, за да "облекчат мъката на младата вдовица", както се изрази един от тях. И май с този жест се откупваха, защото още на другия ден й предложиха направо смехотворни суми за дяловете на мъжа й в съвместния им бизнес. Но тогава, в онзи снежен ден, вървяха с опечалени лица подир ковчега, говореха хвалебствени слова за живота му, обещаваха й подкрепата си. На гробището дойде и група мъже, които не бе виждала дотогава. Облечени в черни дрехи, с фигури, напомпани във фитнес-залите и криещи очите си зад черни очила, те заедно пристигнаха и като един си тръгнаха с мощните черни коли, ауди последен модел. Габриела знаеше, че в миналото на Росен има факти, за които той не желаеше да говори, но дали връзките му с тези загадъчни личности са продължили и след разрастването на легалния му бизнес? Поне засега нямаше как да разбере. Прие съболезнованията на всички, дори покани дъщеря му от първия брак в дома си. Бе пристигнала от Щатите със съпруга си - някакъв преуспяващ бизнесмен, и двамата бяха отседнали в "Радисън". Габриела не си правеше илюзии за отношението им към нея, затова си отдъхна с облекчение, когато отказаха поканата.
Донякъде съжаляваше за смъртта му - все пак имаха и добри моменти, но поне пред себе си трябваше да признае, че бе очаквала този ден с нетърпение. Изигра добре ролята си на съкрушената вдовица и се прибра в празния дом, изнервена до крайност. Бе освободила цялата прислуга, не й трябваха нито чистачка и готвачка, нито градинар, нито шофьор да й се мотаят наоколо. Бодигардовете сами си тръгнаха, тъй като бяха на служба при мъжа й, а към нея нямаха никакви ангажименти.
Габриела бе прегледала цялата документация на Росен още в нощта, когато го закараха в болницата. Рови се до сутринта в компютъра му, но освен някакви файлове, чието съдържание не разбра, нищо съществено не откри. Отвори дори и секретния сейф, вграден в панел на задната страна на библиотеката. Това, което намери, я вбеси. Докато беше негова секретарка, бе успяла да си състави определена представа за финансовото му състояние и да установи, че е стабилно и законно. Но от откритите документите, които внимателно изчете, разбра, че положението й никак не бе за завиждане, каквото и да си мислеха драскачите от жълтата преса. В яда си строши двете двуметрови китайски вази, които той обожаваше. Имотите му наскоро бяха ипотекирани, а претенциите на кредиторите криеха реална заплаха да остане и без покрив. Мизерникът я бе оставил с пръст в устата. Къде бяха отишли парите му?!
...
Тази история е напълно измислена, но в основата й стоят реални факти от нашата действителност и реални човешки съдби, като някои от образите са събирателни.
Описаните събития са не само възможни, но и стават всеки ден край нас. Трябва само да ги забележим. Съществуват дори подобни групи, наречени другаде ковъни - със сходни ритуали и обединени от идеи, близки на представеното Братство, като, разбира се, далеч не всички практикуват сексуална магия. Плод на фантазията на автора е само ясновидската дарба на героинята, но някои хора твърдят, че имат такива способности, нали?
Всички действия в тази история, колкото и да изглеждат странни, имат своята логична връзка в светлината на причинно-следствените отношения, с които сме свикнали да обясняваме реалността. Същевременно е предложен и един друг поглед върху силите, дали ход на събитията. Нима тази възможност е толкова невероятна?
И едно предупреждение. Работата с универсалната космическа енергия Кундалини /или Силата/ може да бъде опасна за здравето и изисква специална подготовка. Тази книга не е наръчник. Същото се отнася и за магическите ритуали, особено за черната магия, които са описани преднамерено непълно.
В живота има много необясними неща. Нека читателят сам прецени къде е границата между измислицата и истината.
Всяко съвпадение на имена е случайно.
Пролог
Въвеждане в Къщата
Входът бе току-що измит, но във въздуха все още се носеше слаба миризма на мухъл и котки. Стъпалата бяха каменни само до първия етаж, после започваше боядисано в кафяво вито дървено стълбище, което на всяка крачка проскърцваше с различен тон. Няколко саксии с изненадващо добре гледани мушката и бегонии се опитваха да внесат домашна атмосфера, но не успяваха да преодолеят усещането за необитаемост, а старите матови стъкла на прозореца успешно го подсилваха. Тази вечер обаче къщата не бе пуста. Група хора в бели наметала с вдигнати качулки излезе от единствения апартамент на първия етаж и се отправи нагоре към залата, до която никой чужд човек нямаше достъп. Дървените стъпала пропяха под босите им краката, леко прошумоляха полите на дрехите им и отново настъпи тишина.
За непосветените това бе една най-обикновена къща, каквито все още се срещат в лабиринта на малките улички из някои централни квартали. Сгушена между две крещящо нови кооперации в дъното на обрасъл с акации двор, старата сграда приличаше на прецъфтяла уличница сред младите си колежки. Дърветата я обгръщаха, превити в този предпролетен ден под тежестта на мокрия сняг, а тя, някога нагиздена с орнаменти и боядисана в бонбонен цвят, сега стоеше олющена и занемарена, изживявайки своите последни дни, преди да отстъпи скъпоценната си територия на напористите строителни предприемачи.
Габриела спря таксито на долната пресечка и нататък двете продължиха пеша. Новото момиче схващаше всичко от половин дума или намек и не задаваше въпроси.
- Винаги съблюдавай правилата на влизането – не пропусна случая да го инструктира, докато вървяха. – Никога не идвай със собствената си кола, не ползвай една и съща таксиметрова фирма, спирай винаги далеч от Къщата.
- Да – потвърди Маша.
- И винаги идвай сама. Пак ти напомням, контактите между нас са ограничени само тук, навън почти не се срещаме. Изключенията са редки, както в този случай. Готова ли си за Посвещаването?
- Да - отново кратко и звънко отговори новата, отмятайки дългата си лъскава коса с цвят на узрял кестен.
За разлика от ексцентричната външност на Габриела, която с гарваново черните си коси, сини очи, ярки устни и пластика на пантера много точно се вписваше в представите на непосветените за съвременна вещица, високата и стройна Маша би била подходяща по-скоро за корица на Playboy, ако не бяха миловидното й лице на ренесансова мадона и особено погледът, който издаваше интелигентна и одухотворена натура.
Бяха вече пред къщата. В лъчите на залязващото слънце тя изглеждаше още по-олющена и запустяла. Габриела бутна старата желязна порта, която висеше леко изкривена на пантите си, двете влязоха в двора, минаха по изтърканите каменни плочи и спряха пред входа. Тя натисна звънеца няколко пъти и каза по домофона името си, като прибави и фраза, която за чуждото ухо нямаше никакъв смисъл. С леко бръмчене ключалката се отвори. Маша леко подуши въздуха, но се въздържа от всякакъв коментар и тръгна по стълбите след Габриела. Чу, как вратата зад гърба й се заключи, и леко трепна от звука.
Качиха се на първия етаж и влязоха в стая, която едно време трябва да е била тъмен вестибюл, но сега бе разширена и свързана със съседното светло помещение. Маша хвърли бърз поглед наоколо. На фона на непретенциозната, но уютна мека мебел един старинен резбован шкаф с книги внасяше дух на отминали времена, контрастирайки с модерната техника и добре оборудвания кухненски бокс в дъното. Няколко големи репродукции на Макс Ешер и Йеронимус Босх привлякоха погледа й, но иначе всичко изглеждаше толкова обикновено! Само нахвърляните по креслата дрехи намекваха, че нещо предстои да се случи.
- Това тук е стаята за почивка – поясни Габриела, пристъпи към шкафа и отвори украсените с месингов обков стъклени вратички. – Ела да ти покажа с какво разполагаме. Имаме доста ценни книги, но пак ти напомням, не бива да се изнасят, нали?
- Да - кимна Маша.
- Вече съм ти говорила за най-важните, ето ги тук: Книга на сенките, Книга на духовете, имаме гримоари с магически практики от едно време... Ето книги на Гурджиев, Греъм Джеймс, Алистър Кроули... и много редки преводи на Джералд Гарднър... Можеш да идваш и да четеш. Добре ли си с английския?
- Да.
- Виж, за теб има поздравителни писма от наши приятели. Имаме връзка с ковъни по целия свят. – Габриела се приближи до компютъра на бюрото, пръстите й бързо пробягаха по клавиатурата и на монитора се появи текст. – Ще ги прочетеш по-късно, но няма да ги разпечатваш и изнасяш извън Къщата.
- Да.
- А ето там си правим чай и някои по-обикновени отвари и смеси – Габриела посочи бокса, в който над модерните уреди меко проблясваха с облите си дъна стари медни съдове. - Другите, за които е необходим ритуал, ги приготвяме горе. Носиш ли медицинските? – обърна се внезапно тя към новата.
- Да – каза Маша и подаде бележките, като помисли, че вече за пореден път отговаря само утвърдително.
- Така... Маша Йорданова... кръв, урина, Васерман - добре, тест за серопозитивност - добре... - Габриела внимателно прегледа изследванията, преди да ги прибере в голяма червена папка, после се обърна към нея. - Преди всеки сабат... апропо, помниш ли колко са?
- Да, осем основни.
- Кой беше последният?
- Имболк, на 31 януари срещу 1 февруари. Това е старо-ирландска дума, означаваща “утроба”. Празнува се началото на новия живот, пречистването и прераждането. Следващият е Остара, в нощта на пролетното равноденствие... Да кажа ли датите и на другите?
- Не. Вярвам, че ги знаеш. Та, преди деня на фестивала всеки е длъжен отново да си направи изследвания.
- Нямате ли си доверие?
- Напротив! Но всичко се случва... Знаеш, един вид застраховка.
- Лекарите не се ли усъмняват? През няколко месеца...
- Не и ако се използват частните лаборатории. А изследванията за СПИН, както знаеш, са изцяло анонимни и безплатни, така че там пък изобщо не питат нищо - нито за личен лекар, нито за осигуровки. За нас е много удобно... Сега се съблечи и вземи душ. Ето тук - посочи тя вратата към баните.
Маша, решена да върви докрай, преодоля смущението си и започна да си сваля дрехите.
- Направи ли това, което ти казах? Трябваше навсякъде да се обръснеш... Ако все пак имаш нужда, вътре ще намериш всичко необходимо. Има и хавлия за теб, а после ще облечеш ето това... – Габриела отвори един килер в преддверието към баните, откъдето извади две бели наметала. - И не се обувай. Тук ходим боси.
Маша, без да се бави, изпълни нарежданията и влезе отново в хола почти едновременно с Габриела, току-що излязла от другата баня. Тя я накара да свали хавлията, хвърли доволен поглед на стегнатото й тяло, като оцени по достойнство дългите бедра, тънката талия и големия бюст. Накара я да повдигне дългата си коса и със сръчни движения я намаза с някаква зеленикава смес, която зачерпваше от голям стъклен буркан. Приличаше на желе, миришеше приятно и бързо попиваше. На пръв допир беше леко прохладна, но впоследствие загряваше кожата и я правеше отначало изключително чувствителна, а после леко изтръпнала. Габриела подаде буркана на Маша.
- Бързичко ме намажи и да се качваме горе, че вече ни чакат! Слънцето залезе и трябва да почваме церемонията.
Маша без колебание извърши процедурата, твърдо решена да спазва инструкциите, да не се учудва на това, за което не е била предупредена, и да не показва страх. Скоро двете - облечени само с наметалата, с вдигнати върху все още влажните коси качулки и боси - се отправиха по скрибуцащата стълба към мястото, където щеше да се отпразнува Посвещаването.
- Сигурно не чуваш, тъй като изолацията е много добра, но те вече пеят – каза Габриела, спряла пред вратата.
Даде знак на момичето да се приближи и завърза очите му с превръзка. В гласа й, тържествено кънтящ на стълбището, се появиха дълбоки и твърди нотки:
- Сега аз, Герула, твоя настойница и жрица от втора степен, те въвеждам в Братството на Бялата светлина! Готова ли си?
- Да!
- Време е да свалиш наметалото!
Маша послушно го остави да се свлече на пода. Габриела върза стегнато ръцете й зад гърба, отвори вратата към осмоъгълна зала и я въведе. Сега броят на членовете най-сетне щеше да достигне магическото число 12.
Прозорците бяха затъмнени с плътни щори. Стаята се осветяваше от безброй свещи, в ъглите имаше светилници, поставени върху ковани железни пентаграми, а през остъкления куполообразен таван надничаше обагреното от залеза небе. В трепкащата, но ярка светлина девет души в бели наметала бавно обикаляха по посока на часовниковата стрелка. Те пееха и вървяха с плавни танцови стъпки от вътрешната страна на ритуалния Кръг на силата, очертан с бяла боя върху тъмния под. Между двете му концентричните линии бяха изписани магически знаци. В средата се издигаше голям дървен плот, като от източната му страна бе подреден олтарът на Великата богиня. С прострени напред и нагоре ръце пред него стоеше Върховният жрец. Носеше същото бяло наметало, а главата му бе украсена със златиста корона, завършваща с два рога отстрани.
Всеки от обикалящите държеше по една бяла свещ, чийто пламък хвърляше причудливи сенки по лицата и проблясваше по сребристите обръчи, придържащи косите им. При влизането на двете млади жени те спряха, сложиха си качулките и им направиха път. В ръката на Герула се появи нож с черна дръжка, с който тя изряза символична врата в Кръга и насочи през нея новото момиче.
Отнякъде в унисон с пеенето се носеше тиха хипнотична музика, въздухът бе напоен с ухания на билки, дим от екзотични кори и непознат тръпчив мирис...
Под превръзката Маша не виждаше нищо, но фините й ноздри се разшириха, долавяйки странните аромати. Тя пристъпи напред, усещайки с цялата си оголена кожа тръпката от предстоящата среща с неизвестното...
Две седмици по-рано
Глава 1.
Мария получава видение и взима съдбоносно решение. Сестра й Магдалена се разболява, а непредвидимата Габриела Великова се впуска в мистериозни занимания.
Мария Владова влезе в “Арките”, изтръска мокрия сняг от якето си и по навик се огледа. Нямаше познати физиономии, не както едно време, когато всеки от приятелите знаеше къде могат да се открият. Групата им бързо се разпадна след завършване на гимназията. Като немски възпитаници по-голямата част от тях замина за Германия, но се разпиля по различни градове. От малкото, които останаха в София, някои следваха и работеха, други работеха и учеха задочно и така все по-рядко наминаваха към любимото по-рано интернет-кафене. Хвърли поглед и към съседната зала, където омагьосващо просветваха екраните на мониторите с десетина хлапета пред тях. Само Веско барманът неизменно стоеше на поста си и както винаги с усмивка й кимна.
- Здрасти! Ама че време е навън! – Мария седна на високото столче пред бар-плота и разкопча якето си. – Александър тук ли е?
- Отзад е. Да го извикам ли?
- Ако може. Отдавна не съм го виждала. Ти как си?
- Аз съм добре, ама шефът нещо напоследък като че ли не е във форма... – загрижено каза Веско, остави чашите, които миеше, и отвори вратата към служебното помещение. Беше немногословен, за него това бе твърде дълго изречение и Мария си даде сметка, че наистина е обезпокоен. Почти веднага се върна с Александър - стегнат висок млад мъж с внимателен поглед, твърди устни и неуловимо излъчване на сила въпреки бледността на лицето. Мария скочи и се устреми към него.
- Алекс, да не си болен? – разтревожи се тя.
- Здравей, Мари, може би е добре да стоиш по-далеч от мен! Май съм пипнал някакъв вирус. – Той я поведе към близката маса и даде знак на Веско да донесе две кафета. - Ти ми кажи как си. Колко време беше между този и онзи свят? Почти пет дни?
- Сто и осем часа.
- Беше цяло чудо, че се върна към живота. Никой не можеше да каже дали това ще стане някой ден, можехме само да чакаме и да се надяваме.
- Наистина... Ако не беше Маги с нейната вяра и силната връзка помежду ни... Не знам. Но съм добре вече. Трябваше да замина и да не си пропускам семестъра!
- Добре изглеждаш, радвам се! Какво казват лекарите? Някакви последици от комата?
- Ами нали нищо не помня от самото нападение... И лекарите...
-Абсолютно нищо ли? – прекъсна я Александър.
- Да. Последното, което си спомням, е, как влизам във входа на блока. После - тъмнина, черна празнота... И после – лицето на майка ми, когато се свестих. Дори не помня какво съм казала, излизайки от комата! И лекарите... Като стреснаха нашите, че се налагат изследвания, рехабилитация...
- Все пак едва-едва си се закрепила след болницата, трябва да се пазиш! А и Маги ще ти помогне с материала.
- Алекс, поговори с нея! Тази идея на сестра ми да се явява вместо мен!... Ама никак не ми харесва! Видя какво стана, когато реших да се представям за нея, нали? Всички ме мислехте за Маги! И какво?... Провокирах някакъв нещастник да ми налети!...
- Ти и мен успя да заблудиш тогава, хитрушо! – шеговито размаха пръст Александър. - Какво оставаше за някой като него, с безумната му любов към Магдалена!...
- Поне сестра ми да нямаше илюзии, че би могла да го спре! Какво от това, че я обичал... Може ли да се превъзпита сериен убиец!...
- Дори да го бяха хванали, и в съда е можел да се извърти – няма свидетели, няма улики! С добър адвокат... Днес говорих с нея – смени рязко темата Александър.
- За убиеца ли? – учуди се Мария.
- Не, искаме да забравим това, което стана. Безпокоя се за здравето й...
- И на мен не ми харесва как звучи напоследък. Обаче не ми казва какво й е! Може да сме близначки, но все пак не мога от разстояние да чета мислите й! С теб не споделя ли?
- Твърди, че всичко е наред, в университета нямала проблеми, с работата също, но е все някак подтисната, изморена...
- Как бих искала да съм сега до нея! Винаги сме били заедно... Мисля, че ти й липсваш повече и от мен, Алекс! Завиждам ти, че утре заминаваш!
- Да, добре че успях да си уредя тази командировка! Клиентите ни са малко по на север, но ще свърша бързо и ще отида да я видя. А тук Веско ще движи нещата. Семестърът свършва скоро, след около две седмици, нали?
- Да.
- Мисля да се върна заедно с нея.
- Алекс, това би било направо чудесно! Само че едва ли ще стане... Тя каза, че няма да си идва. Иска през ваканцията да работи. Нали нашите се поохарчиха... покрай боледуването ми.
- Защо не сте ми казали? – ядоса се Александър. - Знаеш, че мога да помогна! Не, направо отивам и я прибирам!
- Ако можеш да излезеш на глава с нея... Добре поне, че ще бъдете заедно. Излишно е да ти казвам, ти го знаеш, но... Все пак си най-голямата любов в живота й... Пази я, моля те!
- Съмняваш ли се в мен?
- Как бих могла! Но ти наистина нещо не изглеждаш добре... – разтревожи се отново Мария, виждайки как Александър за пореден път посяга да си разтрие слепоочията. - Как си?
- Боли ме главата от няколко дни, трябва да е от настинката.
- Може ли?... – тя се пресегна и сложи пръсти от двете страни на челото му.
Имаше чувството, че я засмуква някаква тъмна яма. Затвори очи и се остави на вихъра да я повлече по спирала към дъното, където й се откри калейдоскоп от картини. Чернокоса млада жена с черна свещ... капки кръв върху нещо бяло... върху някаква бяла птица, чиято кръв изтича в меден съд... група хора в бели наметала...
- Мария! Мария!
- Добре съм, добре! – Тя отвори очи и ги прикова върху бледото лице на Александър. – Прощавай...
- Как ще си добре! Нали те виждам! Докторите разрешават ли ти нещо по-силно? Една глътка сега ще ти дойде точно на мястото! – и той даде знак на Веско за две малки.
- Може. Откога, казваш, си болен?
- От около две седмици... А-ха да се оправя, и отново ме заболява главата. Може би е от неприятностите, които ми се струпаха напоследък. Тук се проточиха някакви глупави данъчни проверки, че и претенции за реституционния акт... А всичко си е абсолютно по закона! В работата пък предстоят сливания с други дъщерни фирми на холдинга, атмосферата е изнервена...
- Нищо хубаво ли няма край тебе?! Предишния път, като се чухме, не спомена за проблемите си...
- Всъщност точно последната седмица ми беше направо кошмарна. Ако не е Магдалена... Само мисълта за нея ми връща настроението. Иначе... Ей, хлапе, знаеш ли, че от ръцете ти ми поолекна?!
- За пръв път те виждам такъв. Все едно валяк е минал отгоре ти!
- Ами ти? Какво ти стана преди малко?
- С мен стават разни странни неща, Алекс... – тя помълча, хванала с две ръце почти пълната чашка, повъртя я, поднесе я към устните си и, без да отпие, я върна обратно. - Не съм го споделяла с никого... Не искам да тревожа нашите, а само да спомена на лекарите, веднага ще решат, че имам мозъчни увреждания и ще побързат да ме затворят в болницата. Ама не съм ненормална! Знам го!
- Чакай малко, Мари! Успокой се и карай подред.
- И аз не знам къде му е началото, Алекс. Виждам разни неща...
- Искаш да кажеш, че имаш видения? – погледна я внимателно той.
- Сигурно са видения, какво друго може да бъде... Не винаги. И не мога да ги контролирам. Те сами ме намират. И не знам минало ли е или бъдеще... – тя го погледна с големите си очи, в които се бе затаила тревога.
- Сега видя ли нещо?
- Да. Някаква чернокоса жена, обикаляше в кръг със свещ в ръка. После тя... или някой друг, не знам... направиха нещо на една бяла птица. Май беше петел... И май го заклаха...
- Преди комата случвало ли ти се е нещо подобно?
- Толкова ясни картини ли? Не. Със сестра ми понякога се разбирахме без думи, като че ли мислехме едновременно. Веднъж дори, като бяхме малки, ми се привидя, че потъва под леда... Бяхме на гости при познати край Дунава и тя се беше измъкнала тайно от къщи. Реката бе замръзнала и тя искала да види докъде ще стигне...
- Знам това. Магдалена ми разказа как си я спасила, като си дошла в последния момент. Сега какво почувства?
- Отначало все едно ме засмука някакъв черен вихър, после видях картини... И през цялото време имах чувството, че и теб те е оплело нещо. Като огромен октопод, който се е скрил някъде далеч, а пипалата му като въжета са те омотали и те теглят, теглят... Сега разбираш ли защо не мога да го разкажа на никого?
Александър не отговори, въртейки замислено на свой ред чашата с уиски в ръцете си, все едно търсеше отговор на дъното й.
- Габриела...
- Моля? – стресна се Мария.
- Ходех преди време с нея. Чернокоса, с много бяла кожа и ярка красота. Типичната фатална жена.
- Кога това?
- О, трябва да има повече от година откак се разделихме. По-точно аз сложих край. Тя тогава дълго време не искаше да приеме, че между нас всичко е свършило. После изчезна някъде... После чух, че се омъжила... – той отново замълча, втренчен в чашата си.
***
Дори и в този кишав февруарски ден пазарът стряскаше непривикналия посетител с несекваща навалица, врява и миризми. Изнервени пенсионери се препираха с продавачите за нагнилата стока, която онези им пробутваха, циганки предлагаха на висок глас метли, чорапи или кърпи, уханието на цитрусови плодове се смесваше с апетитния мирис на пържена цаца. Габриела рядко идваше тук, но познаваше пътя. Мина покрай слепия продавач на камъчета за запалки и сви към сергиите за глинени съдове. Старицата беше там, в малката будка за дребни сувенири и безполезни домашни дреболии.
- Здравей, булче! Не съм те забравила! – усмихна се тя, напъхвайки кичур сива коса под забрадката си. – Донесла съм ти това, дето го заръча.
Старата жена бръкна под тезгяха и извади кафява книжна торба. Габриела надникна в нея, отчупи парче глина, разтри го между пръстите си и го помириса.
- Както се разбрахме, нали? От Искърското дефиле? Да не си изровила пръст някъде откъм Кремиковци?
- Е-еее, булче! Как ще те лъжа така! И на други булки съм носила, никоя не се е оплакала, че е лоша глината... Както си му е редно я изкопах, знам аз кое как е...
- Други?
- Амче ти да не мислиш, че си единствена? И по-млади от тебе, и по-стари идват... Знам си аз още от баба ми къде е най-доброто място с такава глина. На много булки е помогнала... Че и някои мъже идват да я искат.
- Лелче, май нещо бъркаш. На мен ми трябва за моделиране, не за друго!
- Е де! Те всички така казват, ама аз по очите ви познавам! Анджак моделиране, де! Айде, айде, не се стряскай, булче! Да даде Господ и сама да не знаеш, и другиго да не питаш! А аз клиентите си нито ги лъжа, нито говоря за тях.
- И много ли са ти... клиентите?
- Че, как да ти кажа... напоследък се увеличиха. По-рано все прости жени ме търсеха да им нося от глината, от бабите си знаели тоя чалъм... Ама сега взеха и такива като тебе да идват. Че и някои мадами, дето по телевизията ги показват...
- А ти... освен дето им я продаваш, съветваш ли ги? Казваш ли им какво да правят с нея?
- А-ааа, не! Аз само им я нося! Клиентът си плаща само за това! Който знае – знае! Който иска от мен да научи как да навреди някому, ще има да чака! Аз таквоз зло на душата си не взимам! Всеки да знай да си носи отговорността като се яви пред оня там, горе!
- И все пак, не те ли подпитват? Ето, аз от тебе разбирам, че се използва и за нещо друго... Няма ли да ми кажеш?
- Ма ти що толкоз ме питаш, а?! Моята работа е да продавам и много да не приказвам! Съвестта ми да е чиста! Ето, ти казваш, че ще майсториш нещо – и аз ти нося глина за това, дето ще го правиш. Ваза ли ще е, чиния ли ще е, стомна ли ще е - не ми влиза в работата! Питаш за какво друго – ами за каквото си поискаш! Може и за козметични маски! – косата й се бе подала отново изпод забрадката и тя ядно я натикваше обратно, стреляйки с очи минувачите край сергията. - Айде, ако ще купуваш, взимай, че една женица от доста време се навърта наблизо. И тя, види се, има зор!
Габриела плати, взе кафявия плик с глината, хвърли наоколо внимателен поглед, но не откри нищо обезпокоително. С пъргава крачка се запровира през навалицата към изхода на пазара.
***
В “Арките” беше топло, тихо звучеше музика, малкото клиенти не бързаха да излизат навън, в кишата и предвечерния сумрак. Александър се бе умислил и Мария почти го стресна с въпроса си:
- Да не съжаляваш, че си я изтървал? Казваш, че се е омъжила...
- Мари, никога не съжалявам за решенията си. А Габриела си намери доста чевръсто някакъв богаташ. Сега живеела в нещо като дворец. Право да ти кажа, отдъхнах си, като разбрах, че се е уредила.
- И защо мислиш, че има връзка с това, което става сега?
- Наскоро чух, че мъжът й починал. Само се е набъркала отново... Тя е от хората, които мислят, че на всяка цена трябва да получат това, което са си наумили. Тогава на раздяла се закани, че един ден ще съжалявам за всичко.
- А... защо скъсахте?
- Дълго е за разказване. Освен дето не си паснахме като характери, през цялото време имах чувството, че направо ме изцежда. А аз не съм слаб мъж...
- Виждам. А и от Маги знам някои неща за тебе... – погледна го с намек Мария.
- Май нямате тайни една от друга. Сега какво, да се изчервявам ли? – усмихна се Александър.
- Е, де! Недей да скромничиш! Нямаш ли някой приятел от онова време, когато си бил на стаж в Япония? Някой, който също да е овладял толкова добре изкуството на любовта? – засмя се Мария.
- Ти си намери гадже, пък аз ще му разкажа някои неща...
- Ако и с тая Габриела си бил толкова добър...
- Мари, шегите настрана, но никога не съм обиждал жена! И никога преди срещата ми с Габриела не съм късал тъй рязко.
- Каза, че може би тя се е набъркала, какво имаше предвид?
- Като спомена свещ, качулки, петел... и се сетих. Тя се увличаше по разни магьоснически щуротии. Всъщност аз съм виновен за това.
- Как така?
- Малко преди да я срещна бях започнал да се интересувам от западния окултизъм, търсех паралел с източната езотерика. Нищо специално, просто така, за обща култура.
- О, да! Маги ми спомена, че имаш такива увлечения! Да не би и Габриела да се е запалила?
- Да, за съжаление. Отначало се радвах, че проявява интерес, дори доста сме спорили... После започнах да разбирам, че не я привлича толкова идеята за хармония с природата и силите й, колкото възможността да придобие власт над другите. Започнах да усещам как ме изцежда и натоварва. Любовта й беше прекалено обсебваща...
- И какво правеше?
- Накупи разни свещи, кристали, билки... Приемах всичко като някакво забавление от нейна страна, но тя се взе на сериозно. Няколко пъти се е случвало да се събудя нощем, а тя стои надвесена над мен и шепне нещо с втренчен поглед.
- Ужас!
- Може би ако и аз я обичах, нямаше да започне да ми прилага номерата си... Но я бях харесал преди всичко като партньорка за секс, привлече ме с красотата си, някакъв огън изригваше от нея...
- Ама и вие, мъжете, сте едни...
- Не си права, тя беше наясно. Тогава бях в такъв момент, не търсех нищо сериозно, тя също показа, че е склонна да приеме едни леки, неангажирани отношения. А после пожела да превърне връзката ни в нещо повече... И огънят се оказа най-вече алчност...
- Сестра ми знае ли за тази Габриела?
- Да, разбира се. Нямам какво да крия от нея, нито да се срамувам. Нищо не съм обещавал на Габриела. Беше ни приятно заедно, после дойде време да се разделим. Но, както ти казах, тя трудно го прие...
- Мислиш ли, че има силата нещо да направи?
- Какво имаш предвид? Магии? Ами, не ми се вярва!
- Защо си толкова сигурен?
- Мари, по-скоро злобата и завистта действат като отровни стрели, насочени към нас. Точно те понякога успяват да пробият защитното поле на човека, към когото са отправени. Оттам и всякакви болести, несполуки...
- А това, което видях преди малко? И ти ли мислиш, че полудявам?
- Не. Наистина си се докоснала до нещо... Не отричам въздействието на негативната мисъл, не ме разбирай погрешно! И ритуалите са за това – да настроят и да подсилят изпращаната енергия, било за добро, било за зло. Всъщност, като се замисля, напълно е в стила й. Каза чернокоса жена, нали?
- Да - хубава, със сини очи и ярки устни...
- Странно. Няма как да си я виждала. Тя престана да идва тук много преди компанията ви да си хареса заведението ми.
- Извинявай, че ще те питам, ама като те слушам как говориш за тази Габриела... Мисля си, дали един ден няма и за Маги да кажеш, че сте били само временно, за приятно прекарване на времето...
- Питай нея! – в гласа на Александър отчетливо прозвуча обида от подозрението. - В каквото и да ти се закълна, ще повярваш повече на сестра си, нали? Така че питай нея! Тя много добре знае колко ми е скъпа и какво е отношението ми към нея! Още повече след всичко, което преживяхме около нападението над тебе...
Вратата на заведението се отвори и влезе млада жена, която хвърли бегъл поглед по масите, видя ги и се запъти към тях.
- Не! За вълка говорим, а той в кошарата... – тихо измърмори Александър, който веднага я бе забелязал.
- Здравей, Лекс! Май не си много очарован да видиш една стара приятелка!
- Здравей, Габриела – учтиво, но резервирано отговори той.
- Няма ли да ни запознаеш?
- Разбира се. Това е... – започна той, сочейки Мария.
- Маша! Маша Йорданова! – прекъсна го тя и подаде ръка.
Александър се постара да запази невъзмутимо изражението си. Едната беше последният човек, когото би искал да види, а другата май се канеше да забърка поредната каша. Спомни си какво стана при предишното й взимане на чужда самоличност. Магдалена тогава рискува живота си... Добре че сега е далече...
***
...Гората бе същинска джунгла. Магдалена се провираше в полумрака между преплетени клони и стърчащи във въздуха коренища. Как се бе озовала тук? Къде изчезна Александър? Нямаше птици. Нямаше полъх на свеж въздух. Под краката й меко шумолеше сплъстен килим от окапали разлагащи се листа, от който при всяка стъпка се издигаше мирис на гнилост и мухъл. Дрехите й се раздърпаха, ръцете й се нараниха да си проправя път. Тя не можеше нито да се върне, нито да спре. Гората зад нея се затваряше като непроходима преграда, а нейде изпод земята от време на време се разнасяше глух тътен. Изведнъж между клоните се отвори пролука и Магдалена излезе на малка поляна, огрята от пълната луна. По средата стоеше Мария, облечена в бяло наметало.
“Сестричке, чакам те отдавна. Ела, скоро тайната порта ще се затвори!”- каза тя и протегна двете си ръце.
Магдалена се хвърли към нея, прегърна я, после тръгна подире й. Пред тях се образуваше проход, по който бързо стигнаха до стара дървена врата. С тихо скрибуцане тя им откри пътека, виеща се през тучна морава, изпъстрена с цветя. Дърветата бяха ласкаво зелени, отвсякъде се носеха птичи трели, а въздухът бе напоен със свежест.
“Върви, трябва да побързаш, преди планината да се срути! Той е там, в пещерата, до която ще те изведе пътеката”- каза Мария и я побутна.
“А ти? Няма ли да дойдеш?”
“Не още. Трябва да свърша нещо”- каза Мария и отстъпи крачка назад, скривайки се в спусналата се изведнъж мъгла. Портата се хлопна с трясък. Магдалена напразно се опитваше да я отвори, викайки името на сестра си, и страхувайки се, че ще изгуби Александър...
...Тя отвори очи и се взря в тъмнината, невярваща, че си е в леглото.
- Пак тези сънища! – простена Магдалена на глас. Включи лампата и се пресегна към мобилния си телефон да види часа. Беше малко след два. Обикновено сънят й бе здрав и без кошмари, но вече бе имала един период в живота си, когато всяка нощ й се явяваха толкова странни образи, че бе невъзможно да бъдат пренебрегнати. Мария тогава бе в кома, а тя трескаво търсеше следа към нападателя й. Сякаш възпаленият от напрежение мозък подсъзнателно подбираше ключ към събитията около нея. Когато цялата история приключи, Магдалена си даде сметка колко изпълнени с дълбок смисъл са били измъчващите я кошмари.
Зачуди се, какво ли има да става пък сега...
Отметна завивките и се запъти към кухнята. Таванската квартира, която бяха намерили малко след пристигането им в Германия, беше придобила облик на дом, в който се чувстваха уютно и удобно, но сега, в тези нощни часове, изведнъж бе стаила в ъглите си скрита заплаха. Доскоро двете никога не се бяха делили за толкова дълго, свикнали от малки да живеят в своя прекрасен и споделен свят. Останала сама, Магдалена остро чувстваше липсата на сестра си. Запали всички лампи и малко се поуспокои.
Наля си студена минерална вода от хладилника и я изпи на един дъх. Почувства странен сърбеж по ръката, с която държеше чашата. Посегна да го облекчи и се стресна. По кожата й бяха избили дребни зачервени пришки, съединяващи се пред очите й. Скоро пламна и другата ръка, после обривът плъзна по краката. Магдалена стоеше по средата на стаята, разкрачена и разперила ръце, без да смее нито да мръдне, нито да почеше възпалената кожа. Стресната, тя завъртя глава. Погледът й се плъзна по картините на Мария, закачени по стените. Сестра й обичаше да рисува дървета. Причудливи и фантастични, те отразяваха нейното настроение, като издайнически въплътяваха в себе си най-съкровените й мисли. Някои размахваха радостни клони, други унило се свеждаха или се виеха като лиани, търсещи опора. Цяла гора от приказни дървета... Като в съня й...
Някъде отвън се дочу шум на кола, която спря наблизо, хлопна се врата и се разнесе тих смях. Тези толкова обикновени звуци я изтръгнаха от вцепенението. Все така изплашена, тя успя леко да се размърда. Повдигна ръба на тениската си. По корема и гърдите нямаше нищо. Погледна се в огледалото. Лицето и гърбът, доколкото го виждаше, също бяха чисти. С неимоверно усилие на волята се задържаше да не разчеше набъбналите розови плюски, приличащи на мехури като след нажулване с коприва. Беше й се случило като малка да падне веднъж в копривен буренак и ужасът бе сходен с този, който преживяваше сега. Но тогава поне беше ясна причината за страданието й. А сега? Какво й стана сега?! Какъв беше този сън? Какво, по дяволите, става с Мария и Александър?
От притеснение й се допуши, но беше отказала цигарите. Беше си обещала преди време, че ако Мария оживее, повече няма да се докосне до тях. Ако можеше сега поне веднъж да си дръпне...
Магдалена извади бучки лед от хладилника и ги допря до възпалената си кожа. Облекчението дойде почти веднага, но бе краткотрайно. Тя хвърли тениската и влезе в банята. Завъртя крана в посока на студената вода. Обичаше да стои под душа, но сега изпита странното усещане, че от водната струя не може да си поеме дъх. Излезе оттам изтръпнала и възмутена. Сега ли трябваше да й се случи! Чакаше я натоварен ден в бара на Сами индиеца, където работеше като сервитьорка, имаше и куп неотложни задачи в университета. Скоро трябваше да предава рефератите и да се яви два пъти на изпит по статистика. На своя глава бе взела решение да отмени Мария в това и в никакъв случай не биваше да се отказва. Откъде да вземе време за ходене и по лекари?!
Само по хавлия, Магдалена пусна Адажиото на Албинони и седна в огромното старомодно кресло, което бяха довлачили със съвместни усилия при едно от традиционните изхвърляния на ненужни вещи, каквито организираните германци правеха на определени дати и места. Тяхната малка сплотена групичка от няколко български студентчета не пропускаше поредния Sperrmull и, помагайки си един на друг, се снабдяваха с необходими и с не чак толкова необходими, но атрактивни предмети. Така си намериха поочукан и леко бръмчащ телевизор със залепено на капака му със скоч дистанционно, микровълнова фурна, която загряваше само на максималната степен, и още какво ли не - настолна лампа, кош за котката, която още нямаха, дори някакви бронзови купи от гимнастически състезания, от които ставаха чудесни вази. Да, бяха си създали уют в малката таванска квартира, но като родния дом нямаше никъде по света... Магдалена се разплака.
- Искам у дома... Искам си стаята с брезичката... Искам мама, искам Мария... И Алекс... - шепнеше тя, гълтайки сълзите.
***
Облечена в широка черна роба и с черна лента през челото, придържаща косите й, Габриела с доволна усмивка наблюдаваше как пламъкът на свещта подпали закаченото върху куклата листче с името на омразното момиче, заело мястото й до Александър. За съжаление не разполагаше със снимка, нито с някоя нейна вещ, но и така ставаше. Тя сложи все още суровата глинена фигурка на приготвената табла, взе голяма като шиш игла и няколко пъти я промуши, като шепнеше заклинанията. Съжаляваше, че никога не бе виждала близначките, за да може да си представи образа на съперницата. Оттук-оттам бе понаучила нещо за тях, за историята с нападението над едната и за появата в живота на Александър на другата, онази нахалница Магдалена, объркала всичките й планове…
След като бе разчистила донякъде пречките около себе си и бе решена наново да завладее Александър, използвайки придобитите си умения, някак ненадейно се оказа, че е късно. Той, силният мъж, който държеше на свободата си и избягваше да се обвързва с по-стабилна връзка, бе хлътнал наистина сериозно по някаква си двайсетгодишна хлапачка! И това бе станало толкова бързо, че тя не бе успяла да реагира. Точно по това време бе заета с проблемите около внезапната смърт на мъжа й...
Габриела си припомни онази пълна с потресения нощ няколко дни преди Коледа, когато се прибраха след пищния банкет в чест на юбилея му.
...Навършваше петдесет години и държеше да го отпразнува подобаващо, независимо, че от няколко дни не се чувстваше добре. Имаше силни болки в стомаха и под гърдите, придружени от разстройство и повръщане. Предположи, че язвата му отново се е възпалила, но неговият лекар реши, че е гастроентерит и му назначи съответно лечение. За да е във форма за юбилея си, стриктно изпълняваше предписанията, дори я помоли да му направи и чай от билките, които тя събираше през лятото по околните поляни. Преди да тръгнат Росен бе застанал пред огледалото и на Габриела й направи впечатление, че слепоочията му са покрити със ситни капчици пот. Той прекара гребен през гъстата си коса и на зъбците му остана цяло валмо...
Дали от лекарствата, дали от силата на волята, но в празничната вечер изглеждаше както обикновено - енергичен, остроумен, забавен. Ресторантът бе украсен с коледни гирлянди и много цветя, масите бяха отрупани с питиета и храни, отделно се слагаха подаръците - скъпи вази, картини, луксозни сувенири.... Сред гостите, освен съдружниците му и разни бизнес-партньори, се открояваха и двама-трима европейски посланика, някакво висше духовно лице и неколцина известни политици. Цялата вечер Росен беше във вихъра си. Ръсеше остроумия и оригинални тостове, подари на по-изтъкнатите гости мускалчета с пръст от Божи гроб, където бе ходил наскоро, танцуваше с всички по-засукани жени, дори пя с оркестъра любимата си македонска песен "Назад, назад, моме Калино". Към нея бе учудващо мил, както по времето, когато я ухажваше. Тя дори предположи, че може би е размислил за развода, с който я бе заплашил.
Когато късно след полунощ шофьорът ги докара в дома им в полите на Витоша, той отпрати целия персонал и с широка усмивка заяви, че празненството тепърва започва, запали всички лампи, усили музиката докрай и я погна из стаите така, както майка го е родила. Фигурата му отдавна бе загубила младежката си стройност и ако облечен вдъхваше респект с елегантните си дрехи, то без тях губеше цялата си представителност. С биреното си коремче беше по-скоро карикатура на бог Пан, въпреки това много обичаше да се вживява в ролята на преследващ нимфата сатир и тя трябваше да отговаря на очакванията му, да играе невинна девойка, бягаща от прелъстителя. Още преди сватбата Габриела нямаше никакви илюзии и отдавна се бе отегчила от претенциите му на мъжкар, който далеч не е това, което си въобразява, но се стараеше да ласкае мъжкото му самочувствие. Възможностите му бяха доста скромни и, след като докопваше "нимфата", се изразяваха в десетина минутно пъшкане, говорене на изтънчени “комплименти” и накрая доволно потупване по задника. Винаги беше убеден, че си е свършил добре работата и тя го оставяше да си вярва. Друга на нейно място може би щеше да се примири, но Габриела го сравняваше с Александър, а това определено не беше в негова полза.
...През онази нощ Росен надмина себе си. Сякаш някакъв бяс се бе вселил в него. Първо я настигна в кухнята, където я облада набързо върху плота, после я събори върху обширната им спалня.
“Покажи ми някои от твоите номера, онези, магьосническите...”, властно заповяда той и добави: “Ако ми хареса, може и да се спогодим за развода! Може да ти дам нещичко!”
Габриела беше цялата само нерви, не искаше да я докосва, но се насили да бъде мила с него... Той все така пъшкаше и сумтеше като друг път, но в страстта му се усещаше изгладняла неистовост, любеше се като за последно, с напориста издръжливост. Когато вече приключваше, тя дочу някакви хрипливи звуци в дишането му. Без да я тупне по меките части с обичайното задоволство, той се катурна настрани и започна да лови въздуха с отворена уста. Габриела скочи, заобиколи леглото и видя уплашените му очи, втренчени безмълвно в нея.
"Какво направи с мен? Вещица…", размърда той посинели устни и изгуби съзнание. Тя хвана китката му и премери пулса. Препускаше с луда скорост. Веднага се обади на "Бърза помощ", а до идването й направи всичко, което я бяха посъветвали. Още на банкета бе забелязала, че лицето му е по-червено от обикновено, а по слепоочията му постоянно избиваше пот. Видя как няколко пъти спираше насред танците, за да се избърше с кърпичка и да си поеме дъх, но, въпреки предупрежденията й, несломимият му дух не му позволяваше да седне и да бъде само наблюдател на празника. Неговият празник. И нейният...
Няколко дни по-късно Росен почина в болницата, без да дойде в съзнание. Диагнозата бе масивен инфаркт.
Погребението бе пищно. Съдружниците му бяха поели разноските, за да "облекчат мъката на младата вдовица", както се изрази един от тях. И май с този жест се откупваха, защото още на другия ден й предложиха направо смехотворни суми за дяловете на мъжа й в съвместния им бизнес. Но тогава, в онзи снежен ден, вървяха с опечалени лица подир ковчега, говореха хвалебствени слова за живота му, обещаваха й подкрепата си. На гробището дойде и група мъже, които не бе виждала дотогава. Облечени в черни дрехи, с фигури, напомпани във фитнес-залите и криещи очите си зад черни очила, те заедно пристигнаха и като един си тръгнаха с мощните черни коли, ауди последен модел. Габриела знаеше, че в миналото на Росен има факти, за които той не желаеше да говори, но дали връзките му с тези загадъчни личности са продължили и след разрастването на легалния му бизнес? Поне засега нямаше как да разбере. Прие съболезнованията на всички, дори покани дъщеря му от първия брак в дома си. Бе пристигнала от Щатите със съпруга си - някакъв преуспяващ бизнесмен, и двамата бяха отседнали в "Радисън". Габриела не си правеше илюзии за отношението им към нея, затова си отдъхна с облекчение, когато отказаха поканата.
Донякъде съжаляваше за смъртта му - все пак имаха и добри моменти, но поне пред себе си трябваше да признае, че бе очаквала този ден с нетърпение. Изигра добре ролята си на съкрушената вдовица и се прибра в празния дом, изнервена до крайност. Бе освободила цялата прислуга, не й трябваха нито чистачка и готвачка, нито градинар, нито шофьор да й се мотаят наоколо. Бодигардовете сами си тръгнаха, тъй като бяха на служба при мъжа й, а към нея нямаха никакви ангажименти.
Габриела бе прегледала цялата документация на Росен още в нощта, когато го закараха в болницата. Рови се до сутринта в компютъра му, но освен някакви файлове, чието съдържание не разбра, нищо съществено не откри. Отвори дори и секретния сейф, вграден в панел на задната страна на библиотеката. Това, което намери, я вбеси. Докато беше негова секретарка, бе успяла да си състави определена представа за финансовото му състояние и да установи, че е стабилно и законно. Но от откритите документите, които внимателно изчете, разбра, че положението й никак не бе за завиждане, каквото и да си мислеха драскачите от жълтата преса. В яда си строши двете двуметрови китайски вази, които той обожаваше. Имотите му наскоро бяха ипотекирани, а претенциите на кредиторите криеха реална заплаха да остане и без покрив. Мизерникът я бе оставил с пръст в устата. Къде бяха отишли парите му?!
...
