Откъс от Трите Вещици

Трите вещици и Лабиринтът

История за любов и коварство, саможертва и… още нещо, известно само на малцината посветени във вещерското изкуство - история колкото измислена, толкова и истинска, станала някъде по земите на Свещената Римска Империя, наричана още Германия, в лето 1585-то.

ПРЕДГОВОР

Тази история е напълно измислена, но се базира на действителни факти.
Читателите, които са запознати с поредицата за близначките Мария и Магдалена, ще имат възможността да се срещнат отново с тях – тъй, както им обещах в края на романа „Заклинанието”. И преди да продължа, бързам да успокоя онези, които държат за пръв път в ръце моя книга: всяка от историите в поредицата е самостоятелна и завършена, всяка книга е самостоятелно произведение и може да се чете, без да се познават останалите.
Накратко ще припомня, че моите герои изживяват обхваналите ги бурни страсти освен в нашето съвремие („Третият или Реквием за един убиец”, „Черната котка”, „13 рози”), още и в магическата обстановка на древен Крит от ХVІ век пр.Хр. (”Заклинанието”). Те се подвизават и по време на развихрилия се лов на вещици през ХVІ век сл.Хр. – именно това е историята, с която ще се запознаете сега. Ако идеята за прераждането на душите ви звучи приемливо, можете да проследите повторяемостта на събитията и обвързващите героите ми нишки при техните различни превъплъщения, за целта дори бихте могли да прочетете съответните глави от „Заклинанието” (Критската история) и „Трите вещици” паралелно. Ако ли пък не възприемате подобна идея - нека настоящата книга бъде за вас просто едно пътуване във времето и в една друга действителност. Разказаното тук представлява една напълно самостоятелна история, без обвързващи препратки към другите книги от поредицата.
Някои странични за сюжета елементи са леко изместени във времето и пространството, но те са съвсем малко на брой и са пояснени в послеслова. Там ще намерите и кратко изследване на предпоставките, довели до описваните в книгата събития.

За улеснение на читателите прилагам списък с часовете, в които бият камбаните на манастирите и катедралните храмове за съответната молитва (тъй наречените хори, които в осъвременен вид съществуват и днес). Те са разпределени по следния начин:
Утреня – малко след полунощ;
Хвалебствие – ранна сутрин;
Първи час – 06 часа;
Трети час – 09 часа;
Шести час – по обяд;
Девети час – 15 часа;
Вечерня – 18 часа;
Повечерие – 21 часа.

Човек може през целия си живот да се измъчва от угризения,
но не защото е избрал грешния път, за което може поне да се покае,
а защото се намира в невъзможност да докаже пред себе си,
че е нямало да избере грешния път.

Умберто Еко, „Махалото на Фуко”

Първа глава
Руните или как започна Големият лов

Светкавицата блесна и разкъса нощния мрак с призрачната си светлина. Върху стените на стаята заиграха като рогати чудовища сенките на дърветата от градината. Разтресоха заплашително глави, протегнаха лапи, изригнаха от гърлата си рев заедно с тътена на гръмотевицата. Вятърът с луда сила задрънча в стъклата, не можа да влезе и заблъска гневно по крилата на прозореца, докато най-сетне не ги отвори. Дъждовни камшици зашибаха по дървения под, мирис на мокри листа и набъбнала земя изпълни спалнята, въдухът стана резлив от свежест...
Кристина скочи от леглото и се втурна към бурята. Опря гърди на перваза, подложи лице на водните струи, пое дълбоко дъх. Обичаше стихиите. С удоволствие облиза влагата, стичаща се по устните й. Загърбила уюта на стаята, плъзна поглед наоколо. В синкавата светлина на мълниите вътрешният двор изглеждаше населен с тайнствени създания, дърветата стенеха и се превиваха, люшкаха се като обезумели и се прегръщаха, вплели едно в друго клоните си. След ледената зима и дългата хладна пролет това бе първата гръмоносна вихрушка, дошла заедно с дългоочакваното лято. Тревожен възторг и предчувствие за нещо ново изпълни сърцето на девойката. Нещо огнено, едновременно примамливо и изпепеляващо. Тя протегна напред разперени длани, но дори водните струи нямаха силата да охладят този вътрешен пожар.
Трябваше да се приготвя за път, а не можеше да се откъсне от прозореца. В кратък миг на затишие дочу зад себе си шум и се обърна. В стаята бе влязла Анна, носеше свещ в едната ръка и кошница в другата. Пламъкът трепна няколко пъти и угасна, издухан от порива на втурналия се към отворената врата вятър, но Кристина успя да види, че сестра й бе напълно облечена, дори си бе сложила наметалото.
- Вратата! – изохка момичето. Ала Анна бе доста пъргава, та не й позволи да се тресне и да разбуди къщата. – Спят ли всички? Да не ни усетят?
- Спят... Ако до половин час не тръгнем, сестричке, няма да успеем да стигнем горе навреме...
- Маргарете дали е станала вече?
- Облича се. Дойде при мен да ме пита дали няма да отложим качването заради бурята.
- Ама как?! – подскочи от възмущение Кристина. – Пак ли?! Нали решихме повече да не отлагаме!
- Да, ако и този път се откажем, ще трябва наново да чакаме цял месец, докато луната се изпълни.
- Да не се страхува от горските джуджета?
- О, едва ли...
- Защо не? Казват, че някои излизали нощем, за да примамват хора в пещерите си... А лошият Ханзел най-обичал време като това, за да си избере нов стопанин... Помниш ли как Маргарете се криеше под масата, когато Берта ни разказваше нейните приказки?
- Вече не е толкова плашлива. Ама я се виж - ти нея кориш, а самата не си готова! И си още по риза! Виж, цялата си мокра! Какво си правила? Хайде, приготвяй се! Бурята скоро ще свърши и трябва да тръгваме!...
- Да, да... Ей-сега...
Кристина, затворила очи, поднесе за последно лицето си на живителната влага, после весело завъртя глава, за да изтръска водните пръски от рижите си къдри и свали от себе си мократа дреха. Блясъкът на светкавицата окъпа за миг изваяното й тяло в небесна светлина, после мракът го погълна. Бе съвършено, само високо горе на бедрото тъмнееше малък родилен белег във формата на морава роза. Докато Анна затваряше прозореца и палеше наново свещта, по-малката й сестра започна бързо да се облича. Бе вече напълно готова и завързваше връзките на наметалото си, когато вратата отново се отвори и влезе братовчедка им Маргарете.
- Видяхте ли каква светкавица падна току-що? – обърна се към сестрите с блеснали очи тя. – Май беше някъде към Хетцеровата поляна.
- Дано не е ударила стария дъб... – угрижи се Кристина. - Там наистина най-много се святкаше.
- Не мисля, че е добре да тръгваме сега, в такова време. Но щом вече сте го решили... – смръщи черните си като пиявици вежди Маргарете.
- Заедно го решихме! Или не помниш? Да не те е страх, че наистина ще срещнем някои водни никси или джуджета от приказките? У-хуу! Хо-хо-хой! – Кристина направи страшна муцунка и разпери шеговито ръце към братовчедка си.
- Глупости! – намръщи се отново тя. - Отдавна не се плаша нито от самовили, нито от зловредни горски духове! Пък и за всеки случай знам някои заклинания, дори господарка бих могла да им стана! А ако срещна джуджето Ханзел, ще направя така, че само на мен да ми служи и само на мен да показва къде има заровени съкровища!
- Сестричке, с това шега не бива! – плесна с ръце Кристина.
- Ти за мен не бери грижа! Ами я по-добре да видим как да запазим нещата от дъжда! Вижте, сложих солта в кожена торбичка. За да не се разтопи. Ето – отгърна тя наметалото си и им показа закачената на пояса й кесийка.
- Добре си се сетила, нашите са платнени – похвали я Анна. – Ние пък взехме всичко, което поръча старата Хагацуса. Че и някои други неща... Хайде, дайте да ги разпределим – измъкна тя изпод леглото на сестра си конопена торба и започна да вади от нея пакети, които и трите сложиха по равно в кошниците си. – Кристина, вземи фенера, ти ще го носиш! Е, мисля, че е време вече да потегляме, иначе наистина ще закъснеем!
Бурята бе започнала да се укротява. Както внезапно бе връхлетяла, така бързо бе и отминала. Трясъците вече громоляха някъде надалеч, но дъждовните капки продължаваха да се изцеждат от облаците като от току-що проснато пране. Вятърът бе престанал да блъска по прозореца, а призрачните рогати сенки благополучно бяха изчезнали от стените и стаята отново бе уютна и позната.
- Ако ни види някой, че в това дяволско време сме тръгнали нанякъде... – пак измърмори Маргарете, вдигайки от пода кошницата си. – Веднага ще ни нарочат за вещици...
- Ще внимаваме, сестричке! – успокои я Анна. – Но за едно си права. Като полудели са всички!... Само демони и магьосници им се привиждат!... Хайде, и не стъпвайте на последното стъпало, че скърца...
Облечени в еднакви тъмни наметала с вдигнати качулки, трите момичета тихо слязоха по дървеното стълбище, отвориха входната врата и се озърнаха. Улицата бе празна. Градът още спеше. Поеха надолу към реката, като не пропускаха да хвърлят по един поглед и към къщите, чиито спуснати кепенци охраняваха спокойния сън на обитателите им. Дъждът вече едва ръмеше. Кристина отметна качулката си, тръсна къдри и с удоволствие облиза няколко капки, стекли се по лицето й. Анна веднага я смушка с ръка да се прикрие.
- Искаш да те познаят ли? Ами ако някой ни види! - укори я тя шепнешком. – Не бъди неразумна точно сега!
Сестра й се озърна, промъмори, че няма жива душа наоколо, камо ли някой наблюдател, но послушно изпълни нареждането. Стъпвайки леко, трите се плъзгаха като безшумни сенки по тесните улички, спускащи се към реката. Успяха да стигнат до стария римски мост, без да срещнат никого. Реката лениво влачеше мътните си води, сякаш бе решила тук, в този уютен град, да си даде почивка преди да се впусне в безбройните лъкатушения сред лозята и хълмовете. На пристана светеха фенерите на няколко кораба, леко се поклащаха от вятъра и примигваха, а на Кристина й се стори, че окуражително им намигаха да не се плашат от нищо.
Оттук пътят поемаше нагоре. Трябваше да навлязат в гората, която дори денем бе пълна с тайни и заплахи. Леко притеснени, те се спряха за миг. Сякаш за да ги възпре, от манастира на доминиканците се раздаде звън. Като в отговор се обадиха и катедралните камбани, за да възвестят Хвалебствие. Вместо да ги накара да се откажат, нали на кръстени и благочестиви девойки като тях не им подобаваше да бродят нощем из гората, църковното напомняне, че скоро ще изгрее слънцето и всички Божи твари трябва да ликуват, възхвалявайки Твореца, им придаде сила. Те се устремиха навътре, в тъмното горско царство, населено освен от горски обитатели още и с тайнствени, непознати и невиждани наяве създания, предпочитащи тъмнината и мрака на нощта пред светлината на деня...
Вече бе започнало да се развиделява, ала дрезгавата светлина не проникваше под короните на гъстите дървета и кривулиците на пътеката трудно се различаваха. Трябваше да запалят фенера. Светлината му изтръгваше от мрака отделни храсти, клони и обрасли с мъх каменни късове, като им придаваше най-фантастични и причудливи образи. Страхът се стаи в очите на момичетата, но никое от тях не го пусна навън и той успя само да ги накара да ускорят крачките. Кристина проправяше пътя, Анна, която бе последна, избягваше да гледа назад, но затова пък Маргарете непрекъснато се озърташе и устните й безспир шепнеха нещо, а ръцете правеха заклинателни знаци...
Когато стигнаха разклонението, не поеха по прекия стръмен път, а единодушно се насочиха към другия, който бе дълъг, кривуличащ и се виеше като змия около хълма. Макар да правеше твърде много обиколки, той ги привличаше по странен, обсебващ начин. Бяха убедени, че точно този път трябва да ги изведе до върха, за да бъде успешно и начинанието им...
От мокрите дървета се сипеха тежки капки и с мек шепот падаха върху земята. Птиците се разбуждаха, шумоляха в гнездата и цвърченето им постепенно се засилваше, за да се превърне в многогласен хор в прослава на идващото светило. Вече нямаха нужда от фенера и с облекчение го загасиха, пътят наближаваше няколко просеки, видими от града, не беше добре някой да забележи светлика им. Тръгнаха още по-бързо – без да говорят, без да се оглеждат, без да се колебаят...
Излязоха на билото задъхани и прогизнали, но навреме, за да видят как слънцето изплува иззад хоризонта. Изправени с лице към него, те вдигнаха приветствено ръце. Първите лъчи се плъзнаха по стройните им фигури и по възторжените им лица. Широките наметала скриваха очертанията на телата им - погледнати отзад, трите бяха почти еднакви както на ръст, така и по телосложение. Бяха свалили качулките и само цветът на косите ги отличаваше една от друга. Докато Маргарете бе чернокоса, Анна бе пепеляворуса, а рижите къдри на Кристина преливаха в огнени отблясъци, прескочили сякаш от самото слънце върху неукротимите им вълни.
Отгоре върхът бе плосък и равен, оголен в средата и обрасъл с разлистени дървета по края на поляната. Застанали в най-източната му част, на самия ръб на стръмнината, момичетата плъзнаха поглед към долината. От града отново се носеше звън. Камбаните на всички църкви, а те бяха велико множество, се надпреварваха коя най-ревностно ще възвести изгрева и ще призове паството в лоното си. След нощната буря всичко искреше, реката се извиваше долу в ниското като приказен змей с искроцветни люспи, дърветата изглеждаха отгоре като късчета пръснати изумруди, сред тях лъщяха мокрите покриви на сградите, а по върховете на Божиите обители като ярки звезди блестяха кръстовете.
- Дали ще се задържи слънчево? – огледа небосвода Анна. – Все дъжд, дъжд... Ако продължи тъй, зърното пак няма да узрее навреме...
- Вижте, земята е изкъпана и чака целувките на слънцето! Като невеста!... – протегна ръце Кристина, искаше да прегърне целия свят.
- Само целувки са ти в ума – смъмри я Анна, но без укор, по-скоро като досадно задължение, като най-голяма се чувстваше отговорна за реда.
В отговор Кристина леко смушка Маргарете и двете закачливо се разсмяха.
Въпреки ранния час вече напичаше. И ето че с първите слънчеви лъчи земята започна да се забулва в изпарения, образуващи космати кълбета. Те стремително нарастваха, мъглата извираше отвсякъде като кипнало мляко. Плъзнаха и нагоре.
- Вижте! – извика отново Кристина и посочи обвитите в бяла пара близки храсти. – Ако беше жива, старата Берта щеше да каже, че джуджетата са запретнали ръкави и бързат да изпекат своите сладкиши... Помните ли? Тя винаги ни напомняше, че трябва да сме много внимателни, да не ги стреснем случайно с някаква дума или действие. Защото иначе ще избягат и няма да се върнат... А не всички са лоши, има и добре.
- Аха – кимна замислено Анна. – Трябва да внимаваме, да не я свършим като онази жена, дето искала да им направи добро, пък... Веднъж ги издебнала в кухнята си, надничала през дупка от чвор на вратата, и като видяла колко са им овехтели дрешките, решила да им се отблагодари, щото нали тези джуджета много й били помагали в стопанството. Ушила им нови, оставила ги по столовете, зачакала радостта им... Ама те като видели на другата вечер премените си, толкова се натъжили, че сълзите им закапали като есенни листа. Горката жена не знаела, че по този начин ги отпраща завинаги от дома си!... Добре би било тези джуджета да ги има повече, и да знаем как да ги привикаме...
- Ами да! – подкрепи я сестра й. – Никак не би било зле с такива помощници в къщата. Пък и не искат много, стига им само една купа с каша за благодарност! Помните ли? Берта винаги им оставяше вечер... Щото не са като джуджето Ханзел, дето само лошотии прави!
- Лошотии, ама Ханзел дава на стопанина си много злато, и много други неща от съкровищата, дето са скрити под земята!... – измърмори Маргарете. – Не бих имала нищо против наистина да го срещна...
- Ех, пък и ти! – погледна я с укор Кристина. – Не е само това, той не само дава! Казват, че Ханзел отнемал млякото от кравите, и бъркал в чорапите със спестяванията на съседите, и други лошотии... Аз не бих искала някой заради мен да краде!
- Сестрици, сестрици! – плесна с ръце Анна - Джуджетата може да вършат много добри и много лоши неща, ама няма вместо нас да ни направят руните! Хайде! Да се захващаме с това, за което дойдохме, че иначе съвсем ще окъснеем!
- Ох, да, пък и Хагацуса, милата, ни чака... Да не се бавим повече! – подкрепи сестра си Кристина.
Момичетата се върнаха в центъра на поляната, където се издигаше мощен вековен дъб. За него най-старите жители казваха, че бил стар още тогава, когато са се раждали техните родители. По клоните му висяха окачени някакви листчета, парцалчета и други дребни неща. Недалеч от дървото стърчеше забит в земята висок продълговат камък с издълбани чудновати знаци. Говореше се, че е най-малко на хиляда години, ако не и на повече. Никой не знаеше какво пише на него, нито защо е бил поставен там. Малцина бяха тези, които още пазеха предаван от прадеди спомен за някакви странни хора, наричани келти, живели много отдавна по тези места. Хора, различни от племената на германите, хора с други богове и други обичаи...
Трите едновременно пристъпиха към камъка и опряха разперени длани върху грапавата му повърхност. Затворили очи, те се оставиха на усещането, зародило се във връхчетата на пръстите. Оттам, от смълчаните му недра, към сърцата им потече древна и тайнствена сила. И трите имаха дарбата да я долавят, и трите с помощта на някакъв дълбоко стаен вътрешен глас знаеха какво трябва да правят, за да я извлекат и съхранят вътре в себе си.
Когато не след дълго разтуриха кръга и отвориха очи, видяха поляната съвършено променена. Всичко плуваше в езеро от мъгла, чиято повърхност се стелеше високо над земята, качвайки се все по-нагоре. Сякаш отделени от корените си и придобили собствен живот, клоните на дърветата се поклащаха като безплътни сенки над тази призрачна млечна пустота.
- Как да открием сега точното дърво? – съкруши се Кристина.
- Казвах ви да го отложим за друг ден! – измърмори и Маргарете.
- Спомнете си заръката на Хагацуса, сестрици! – окуражи ги Анна, като най-голяма тя се чувстваше длъжна и да се грижи за тях, да ги наставлява и да им помага. Отметна глава, примижа, и като подражаваше на старата отшелница, издекламира с леко дрезгав глас. – „Оставете се на вашите сърца да ви водят. Краката сами ще спрат там, където трябва. Ръцете сами ще докоснат подходящия клон.”
- Ами да се доверим тогава на усещанията си. Аз тръгвам в тази посока! – отсече първа Маргарете и решително закрачи в избраното направление. След няколко крачки изчезна в мъглата.
- Само внимавай с урвата, не ходи натам! – викна след нея Анна.
Сестрите си кимнаха насърчително и също се разделиха, поемайки на различни страни. Кристина се провря под шумнали храсти, подмина борове и елхи, чиито тъмни стволове изникваха като че ли направо от нищото, подмина и слелите се с бялата пелена белезникави стволове на брези, спря се за малко до един великолепно разклонен бук, чиято сребриста кора привлече погледа й, но нищо в нея не трепна. Продължи почти опипом да се придвижва в гъстата мъгла, когато внезапно се почувства хваната в капана на някакъв гъсталак. Полите на роклята й се оплетоха. Платът се раздра с неприятен съсък. Остри шипове се впиха в гърба й. Спря се. Не можеше да направи и крачка без болка, толкова плътно се бяха преплели бодливите клони край нея. Май бе сбъркала посоката още от самото начало...

- ...И така, пак ви повтарям завета Мойсеев: „Магесница жива да не оставиш”!* Защото е един извънредно справедлив закон това, че те трябва да бъдат усмъртявани! - Заканително размахал пръст от амвона, проповедникът огледа смразяващо хората, изпълнили църквата. - Защото магьосниците, или още вещиците – това са зли жени, дяволски! Те причиняват много пакости, като самите остават неразпознати! Те крадат млякото и маслото направо от дома! Предизвикват лоши ветрове, яздят кози и метли, летят върху наметала! Правят така, че хората да страдат от сецване в кръста, да окуцеят или да съхнат! Да страдат от тайнствени болести, от които тялото се изкривява или загнива! Мъчат дечица в люлките, омагьосват половите членове!... Със заклинания причиняват опустошения не само в дома, но и в душата, във вид на цярове раздават мазила и отвари, с които любовта превръщат в омраза, а омразата в любов! Принуждават хората към ласки и галене и към много други дяволски неща!... Защото и в Библията е казано, че жената по самата своя природа е изкусителка! Че тя е подвластна на всякакви съблазни, което ще рече, че е по-предразположена да върши магьоснически злодеяния. Защото не Адам, а Ева се е поддала на изкушението на змея! И го е съблазнила с ябълката, и носи вината за първородния грях!... Ето защо жената трябва вечно да изкупва този сторен от нея грях и да си знае мястото – в подчинение на мъжа, край люлката, край печката в кухнята, или още само в църквата! А всичко друго, с което се захваща, е само от Лукавия!... Ето защо всяка вещица трябва да бъде убивана, тъй както се размазва главата на змията!...
Забележка под линия: *Изход, 22:18. Всички цитати от Библията тук и по-нататък са по издание на Придворната печатница, София, 1924 г.
Гласът кънтеше над главите, възнасяйки се към купола. Някои усещаха как минава над тях като леден вихър и кара косите им да настръхват, други леко кимаха, съгласни с думите на огнената реч. От дни из целия град имаше разлепени листовки, подканящи всички да не пропускат това важно събитие. Като странстващ пратеник на Светия престол, гостът щеше да изнесе само няколко проповеди в различни църкви из града, преди да продължи другаде просветителската си и богоугодна дейност, и всички местни свещеници бяха предупредили паството си, че посещението на лекциите му ще бъде възприето като доказателство за набожност и истинско християнско подчинение, каквото трябва да имат миряните...
Себастиан се озърна и усети как го побиват тръпки от видяното. Никак не му хареса това, което забеляза в очите на хората. В някои се плискаше тъмен пламък, в други - стаен ужас. А ако някъде припламваше искрица на недоверие или неодобрение, тя бързо бе потулвана, а очите се свеждаха надолу. Дръзналите да проявят по този начин несъгласие с думите на гостуващия проповедник не бяха никак много.
- ...Дяволските изчадия, магьосниците, често пъти правят така, че добитъкът пострадва от зло време – продължаваше да громоли гласът. – Те причиняват опустошения в дома и по нивята, защото магьосническите им стрели стигат на повече от една миля! Страдат и реколтата, и къщите, и именията! Обаче не поради това, че дяволът не може да го направи сам, без магьосниците! Не! – прокънтя викът на проповедника, той замълча за малко, впивайки се с очи в лицата на хората, и продължи, размахал отново заплашително пръст. – Не! Не поради това, че е господар на света и си присвоява божествено величие, а задето той не иска да го върши сам, без човешко участие и помощ! И ако всички грехове представляват отричане от Божието дело – и като такива страшно гневят и обиждат Бога, то нека знаем, че магьосничеството заради своята отвратителност е истински бунт и най-голямо престъпление! Че е провинение срещу самото Божие величие! И когато човек, обещал и заклел се пред Бога, отиде вместо към него при дявола, с пълно право трябва да бъде наказан със смърт! Някои ще кажат, че ви повтарям вече изречени думи, но днес те са по-верни от всякога! Днес, когато във всяко село и във всеки град има баячки, врачки, билкарки, гадателки, акушерки и други жени, занимаващи се с магьосничество... И пак ще ги повтарям, докато има магьосница жива по земите ни! Защото тези дяволски жени трябва да бъдат до една разобличени и изтребени!
Себастиан се намръщи. Бе дошъл в този подреден и спретнат немски град в югозападните покрайнини на Империята, за да проектира градина към имението на Курфюрста. Напуснал съвсем млад бащиното огнище, за да учи, той дълги години бе прекарал под ведрото италианско небе. Там бе поразен от пищната и дори ненаситна в творческите си търсения жизненост на своите италиански приятели, както и от смелите идеи на мнозината новатори, възприели законите на хармонията, присъща на античната мисъл, бе срещнал интересни хора, рисуващи и говорещи по различен начин, загърбили отдавна старите схоластични правила. Усвоил тайните на четката, той постепенно бе привлечен повече от самите творения на природата, отколкото от тяхното изобразяване. Изучи растителното богатство на форми и багри, проектира няколко градини и бе признат за един от най-търсените майстори в занаята. Бе се завърнал пълен с идеи, но това, с което го посрещаше родната земя, го караше все повече да изпада в недоумение.
- Някои наричат тези жени „мъдри” или „вещи”, а те не само не са мъдри, а са зли вещици! – кънтеше гласът на проповедника. - И трябва да бъдат убивани като вещици! Защото там, където дяволът не може да стъпи, там идва жена му, магьосницата! Ако видиш такива жени, ще ги разпознаеш – те имат дяволски лица! Аз съм ги виждал! Наскоро ме извикаха да се занимая с едно семейно дело. Жената искала с отрова да убие мъжа си и той повръщаше изобилно, едва ли не змии и гущери бълваше. Когато я разпитваха с изтезания, не отрони и дума признание. Защото на такива вещици дяволът им е затворил устата и те презират наказанието. Но който има вяра, ще ги разпознае! Който иска душата му да иде в Царството Божие, ще съобщи за тях, защото те са крадци, прелюбодейци, разбойници и убийци! И за тези си богопротивни дела трябва да бъдат наказвани! Трябва да бъдат най-бързо откривани и убивани!...
Себастиан дочу някакъв шепот до себе си, обърна се и видя опнатия профил на седящия до него мъж. Устните му се мърдаха и повтаряха като припев последното послание на проповедника: ”Да бъдат убивани, да бъдат убивани!...”.
- Нека вашата нетърпимост се стовари като чук върху главите им! Нека техните злодеяния и провинения не останат ненаказани, защото те водят до гибел и на вашите души, до лишение от вечното спасение! Има една книга, и аз ви я нося - „Чукът на вещиците” . Тази книга трябва да влезе във всеки дом, там е разобличена цялата им мерзост и похотлива същност! Нека всеки, който знае да чете, да я тачи като втора след Библията! Нека я чете на слугите и съседите си, които не знаят, за да могат и те да разобличават магьосницие и да донасят за тях... Накрая ще ви припомня една простичка история, която сигурно вече сте чували. Един производител на сапун казал на един богослужител: „Христовата вяра не е направила света по-добър. Има още толкова много лоши хора!” Богослужителят посочил малко изпоцапано дете, играещо си в пясъка, и казал: „Сапунът не му е помогнал. Има още толкова много кал и мръсотия в света.” „Сапунът помага, само когато се използва!” - отвърнал производителят на сапун, на което пък богослужителят отговорил: „Така е и с вярата!”. И ето, аз ви казвам: използвайте вярата си! Защото неверието в злодеянията на магьосниците е най-голямата ерес! Оглеждайте се край себе си, бдете! Въоръжете се с „Чука на вещиците”, за да ги разпознавате и да ги удряте с него по главите! Разобличавайте магьосниците и съобщавайте имената им на комисиите! За да бъдат хванати и изтребени до крак и да бъде разплетена магьосническата им мрежа! За да не остане и една магьосница жива!...
С тежко чувство на душата Себастиан изчака края на проповедта. Посещаваше с удоволствие тази църква, привлечен от семплата й простота. Когато за първи път влезе тук, беше празна, та той успя да й се наслади и дори да я обикне. Подвластен все още на спомените от италианското си обучение, веждаше в нея не само въплътения Божи дух, но и земната й прелест. Заприлича му на млада и невинна девойка, цялата в бяло, с венец в разпуснатите коси. Без обичайната католическа помпозност и претрупаност, тя грабваше сърцето с елегантността на линиите и излъчването на някаква неземна чистота. Крилата на арките се устремяваха нагоре, срещайки се нависоко в трептящия въздух, призовавайки душата да литне. Цялото вътрешно пространство бе доверително бяло, пронизано от мека светлина, но това, което най-много му харесваше, бяха изрисуваните растителни гирлянди, опасващи изящно всички сводове. Бе впечатлен от точността на рисунъка и свежата изразителност на цветовете.
Сега имаше чувството, че е присъствал на поругаване. Невинността на девойката с гирляндите в косите бе потъпкана, тя бе изнасилена, оплюта и захвърлена... Не знаеше дали отново ще може да влезе тук, без в ушите му да не закънти този гръмовен глас, а пред очите му да не се замержелеят лицата на слушателите, възторжени и екзалтирано зачервени, уплашени или помръкнали. Макар да бе само временно посетена от един гостуващ проповедник, предоставената му трибуна задълго щеше да връща спомена за него, за речите му, за събуденото озлобление...
И кой дявол го накара да изслуша словото му! Себастиан вече горчиво съжаляваше за провалената сутрин... Беше забелязал листовката, залепена на входа, но не й бе обърнал достатъчно внимание, привлечен от любимата си църква. Винаги досега службите в йезуитската „Пресвета Троица” бяха в хармония с образа, който тя извикваше в представите му, изпълнени с някаква неземна устременост към висините.
На излизане се поослуша да чуе някоя разумна приказка, но хората вървяха като попарени. Сакатият, който седеше пред входа, напразно протягаше едната си ръка, сочейки отрязаните над коленете крака и стърчащия от другия ръкав чукан. Малцина бяха тези, които му пускаха по някоя дребна монета, а имаше и такива, които на всеослушание заявяваха, че болестта му била Божие наказание за греховете и докога честните и почтени граждани, които си изкарват хляба с пот на челото, щели да бъдат принуждавани да хранят разни недъгави мързеливци!…
Себастиан извади няколко кройцера и ги пусна в паничката на нещастника. Искаше да се махне по-бързо оттук, но малко по-надолу забеляза скупчили се хора и хвърли бегъл поглед към тях. Чинно и почтено наредени покрай църковния зид, независимо дали бяха грамотни или не, те си изчакваха реда, за да закупят от помощника на проповедника донесената книга. И веднъж сдобили се с нея, не я прибираха в някой джоб, а я държаха така, че всеки да я забележи. Какво заглавие само, зачуди се Себастиан. „Hexenhammer”! Чук, с който горките жени, обявени за вещици, трябваше да бъдат усмъртявани, както се бе изразил онзи отец!
Щеше да подмине навалицата, но внезапно размисли. Любопитството му, примесено с погнуса, надделя и той също се нареди. Докато чакаше, разгледа листовките, разлепени по каменния зид. Представляваха отпечатани гравюри, почти без текст, за да бъдат разбрани от всички. На някои от тях вещиците бяха нарисувани млади и красиви, но в повечето случаи изглеждаха сбръчкани и отвратителни като заниманията им – те вършеха магии край сложен върху огън казан, летяха из въздуха, приели полуживотински образ, оказваха почести на крилат козел, който трябваше да е самият Сатана, или приемаха от него дяволско кръщение...
Себастиан си купи книгата и още на място я разгърна напосоки някъде към средата. Зачете се в историята за вредите върху мъжката полова сила, които уж правели магьосниците, а недоумението му растеше все повече и повече. Текстът гласеше: „...И накрая, какво трябва да мислим за онези вещици, които събират такива членове в голямо количество, до двадесет или тридесет накуп, и ги крият в птиче гнездо или ги заключват в някой сандък, където те се движат като живи, и като такива приемат храна, което е от мнозина видяно и е повсеместно известно? На туй ще отговорим, че всичко се случва чрез дяволско действие и измама, тъй като чувствата на гледащите се лъжат по споменатия вече начин. Имало един, дето разказвал, че когато загубил члена си и като се бил обърнал към една вещица, за да си възстанови здравето, оная му заповядала да се качи на едно дърво и му разрешила от намиращото се там гнездо, в което лежало голямо множество членове, да си избере един. Когато онзи искал да си вземе по-голям, вещицата му казала: „Не, този не го пипай!”, като добавила, че принадлежал на един поп...”.
Себастиан се изсмя на висок глас, с което привлече към себе си неодобрителните погледи на околните. Без да им обръща внимание, продължи да разлиства книгата. Малко по-нататък попадна на текст, който прогони усмивката му: „...Ето и друг случай. В Базелската епархия една осъдена на изгаряне вещица се признала за виновна в умъртвяването на повече от четиридесет новородени. Тя си служела с игла, която забивала надълбоко в темето на децата веднага след излизането им от майчината утроба. В Страсбургската пък епархия друга вещица също си признала умъртвяването на безчислено множество деца. Тя била хваната на местопрестъплението по следния начин. Веднъж била извикана от един град в друг да бабува и след като си свършила задълженията, тръгнала обратно, но при излизането й от градската порта изпод платнения пояс, с които се била препасала, изпаднала ръката на новородения младенец. Това го забелязали седящите там. Те я вдигнали от земята, мислейки че това е парче месо. Но като я разгледали отблизо, по кокалчетата на пръстите познали, че не е месо, а ръка на новородено...”.*
Забележка под линия: *Цитатите от „Чука на вещиците” са в мой превод от изданието “DER HEXENHAMMER”, AREA Verlag, Erftstadt, 2005.
Себастиан захлопна книгата и побърза да я затъкне зад пояса си, чувствайки на мястото, където тя се опираше в тялото му, някакво парене... Свърна в най-близката уличка и се озова на малък площад, където пое с пълни гърди свежия въздух. Горчилката обаче продължаваше да го дави, и като забеляза наблизо една кръчма, упъти се натам, за да се подкрепи след чутото, видяното и прочетеното.

Кристина отхвърли всички мисли и предостави свобода на краката си. Полека излезе от грабливите пръсти на драките и не след дълго се озова на място, където под дърветата не растяха храсти и те се изправяха, наредени като колонада в огромна зала. Почувства, че мъглата дори я улеснява в стремежа й да остави сърцето само да направи своя избор. Мина покрай тях, галейки стволовете. Спря се до един ясен, препречил внезапно пътя й с наведен надолу клон. Бе доста странно, защото клоните на това гордо дърво обикновено растяха само нагоре. Протегна ръка и го докосна. По пронизалата я тръпка разбра, че е стигнала целта си.
- Намерих те! – прошепна Кристина и погали кафяво-зеленикавата кора. - Моля те, дай ми част от себе си, за да получа част от твоята мъдрост и сила. За да мога да чувам словата на Тир, Фрея и Хагал чрез теб!* Прости ми за болката, която ще ти причиня!
Забележка под линия: *Стари, дохристиянски богове на германите, отречени от Църквата като езически, но белязали много от селските обичаи.
Тя приклекна, извади назъбен нож от закачения на пояса й калъф и разрови земята околовръст край дънера. После загреба шепа морска сол от кесийката си и я поръси в браздата, шептейки научените от Хагацуса заклинания. Изправи се и отново погали клона. Отряза част от него. Коленичи и се зае да го чисти от дребните вейки, без да му наранява кората. Когато гордо изправи гръб, прегърнала резултата от усилните си действия, забеляза с изненада, че от мъглата не бе останал и помен. Ярка слънчева светлина танцуваше по дантелената зеленина, а по земята трептяха и се гонеха сенките на листата. Кристина се огледа, бързо се ориентира и тръгна в правилната посока. Учуди се, че доста бе вървяла, докато търсеше своето дърво, а не бе отишла далеч от камъка. Изглежда се бе въртяла в кръг...
Почти едновременно с нея на поляната се появи братовчедка й. Анна вече ги чакаше, седнала под дъба с изящна брезова тояжка в ръката. Изборът на Маргарете бе паднал върху тъмна елша.
- Изцапала си се – посочи наметалото й Кристина. – Ама... това прилича на кръв! Да не си се порязала?
- Не. От сока на дървото трябва да е. Ето – показа тя среза, който бе почервенял.
- Странно дърво си намерила...
- Привлече ме. Има нещо омайно в него, не намираш ли? – вдигна клона си Маргарете и погледна през необрулената му зеленина слънцето.
Тя приседна до Анна и се зае да подрязва страничните клонки.
- Намислихте ли си какво ще питате руните? Аз за себе си отдавна съм решила – усмихна се Кристина. – Искам да получа сила от Фрея, за да разбирам по-добре хората и света... И да има край мен много любов! Това искам! Ама вие, ако не желаете, не ми казвайте какво сте си наумили...
- Защо, и моето желание не е тайна. Искам да знам какво и как да правя, та да помагам по-добре на болните, да се науча така да се грижа за тях, че да оздравяват по-бързо, а тези, които умират, да не умират в мъки...
- Ух, колко си скучна, Анна! – прекъсна я Маргарете, хвърляйки листа и вейки край себе си. – Чудя се защо си подучила и Кристина да идва с тебе в болницата! Малко ли са им на болните сестрите-монахини и монасите, дето щъкат по цял ден край тях!
- Не ме е подучила, аз самата го искам! – намеси се Кристина в нейна защита.
- Май не знаеш какво точно искаш! Да не си някоя от онези беднячки, дето нямат покрив над главата си, че да ходиш да работиш там!
- Не си права, има и жени от почтени семейства – възрази Анна.
- И така да е, но ти, Кристина, не си като сестра си. Нищо, ще си говорим пак, като започнеш да сънуваш язви, гной и кръв! И да ти се струва, че не можеш да измиеш от себе си миризмата на загнила плът...
- Маргарете, престани да я плашиш!
- Не виждам да се е уплашила.
- Не е толкова ужасно в болницата – продължи да настоява Анна. - Тя е Божи дом, каквото и да говориш! И се чувствам някак изпълнена... и удовлетворена, когато виждам как милосърдието облекчава страданието.
- Уфф! Чак замириса на тамян... – разлюля няколко вейки пред лицето си Маргарете. - И обет ли ще дадеш?
- Защо не? Замислям се все по-често...
- И ако случайно те запитат, как мислиш да обясниш интереса си към руните, а? И към приказките, дето ни ги разказваше старата Берта, и които обичаш да ни повтаряш? Да не вземеш да се изповядаш за това, а? Веднага ще те нарочат за вещица...
- Стига вече, Маргарете! Стига си се заяждала! Забрави ли, че и ти слушаше милата ни бавачка с ей-такива очи! - не издържа Кристина, разперила пръсти. – И само я подпитваше как Фрея летяла като сокол с нейната вълшебна дреха! И какви песни обичала да й пеят влюбените... А забрави ли, като беше наловила котки? И искаше да ги впрегнеш в каручка, за да се возиш и ти като нея в колесница, теглена от тях! Забрави ли?
- Нищо не съм забравила и затова си знам мястото. А вие дърпате дявола за опашката! Вместо да си траете, излизате на показ... Сякаш не виждате какво става!
- Е, сестрици, стига толкова препирни! Хайде, да тръгваме вече към Хагацуса! – изправи се Анна.
Маргарете наду сърдито устни, но послушно млъкна и стана. Тояжката й отдавна вече беше готова и тя войнствено я бе размахвала, докато спореше с братовчедките си. Тропна с нея и заяви:
- Аз пък искам да си намеря мъж, който да ме обича и гледа като кралица! И ще поискам от Хагацуса най-сетне да ми помогне с някоя отвара или заклинание! Или с някой вълшебен корен...
- Може да ти помогне, а може и да откаже... Тя не на всеки дава това, за което е дошъл при нея. Но ако я помолиш добре, може и да се съгласи – миролюбиво й се усмихна Кристина.
- Денят е дълъг, сестрици, но да не се помайваме – погледна Анна към слънцето и отново ги подкани. – Хайде, че да ни остане време да наберем и малко гъби! Да не влезем в устата на хората... – въздъхна тя и тръгна надолу по стръмната пътека.
Като в отговор на думите й откъм града се донесе поредният звън на камбаните. Наближаваше обяд. Макар да бе започнал със слънчева светлина, денят постепенно се разваляше. Пак се бяха нароили облаци, които бързаха да покрият цялото небе, за кой ли път отново се канеше да завали...
Трите момичета поеха към дома на старата отшелница. Един голям черен гарван прелетя над тях и заграчи, сякаш за да им покаже посоката. Те го забелязаха и радостно се развикаха, махайки му с ръце. В отговор той се стрелна надолу, направи кръг над главите им, после отново с крясък отлетя натам, откъдето бе дошъл. Беше любимият гарван на Хагацуса, известна сред хората като билкарка и лечителка, но и шепнешком наричана от някои вещица...
Погледнати отстрани, момичетата изглеждаха заети точно с това, което бяха заявили, че ще правят - приличаха на безгрижни девойки, излезли да търсят горски дарове, и проправящи си път с по една тояжка...

Хагацуса бе седнала на прага пред колибата си и кърпеше някаква дреха. На стобора, ограждащ градинката й, бе кацнал същият черен гарван, а в краката й лежеше голямо овчарско куче, приличащо повече на вълк. Дочуло шума от стъпките на момичетата, то се изправи, наострило уши. Старицата вдигна глава. Въпреки възрастта очите й не бяха избелели като на другите синеоки хора и все още излъчваха светлина. Бялата й коса бе разпусната и обкръжаваше като нимб обветреното й лице. Сплиташе я само в редките случаи, когато слизаше сред хората - понякога все пак й се налагаше да си купи нещо от пазара, друг път бе извикана при болен или при родилка. Търсеха я, когато нито свещеник, нито лекар, нито господар можеше да помогне. Отблагодаряваха й се кога с няколко пфенига или с някой и друг кройцер, кога с храна, с парче плат или с нещо дребно, от което имаше нужда. Всички така бяха свикнали с нея, толкова отдавна се бе заселила в техния край, че я приемаха като даденост, каквато бе например гората или реката. Никой не си спомняше истинското й име, бе дошла някъде от север с прозвището си Хагацуса, но малцина знаеха какво всъщност означава. Избягваха да я питат, защото тя не обичаше подобни въпроси и се сърдеше. Но на младите си приятелки не можа да откаже и те научиха, че така навремето наричали „ездачките на стобори”. Беше стара, прастара немска дума за вещица, вече забравена и неупотребявана*. А на учудването им някак неразбрано и тайнствено бе отвърнала, че имало още хора, дето яздели между световете, но времената се променили и те били на изчезване...
Забележка под линия: *Съвременната немска дума за вещица е Hexe (хексе).
- А, моите гълъбици са долетели! – усмихна се билкарката. – Да ви дадат небесата дълъг живот и здраве!
- Бъди и ти благословена, майко Хагацуса! – в един глас я поздравиха момичетата.
- Хей, Фреки! Здравей! – помилва овчарката Кристина, в отговор кучето я лизна по лицето и леко излая. – А пък Хугин още на върха ни посрещна с поздрав! Здравей и ти още веднъж, умна птицо!
Чул името си, гарванът изпляска с криле.
- Носим ти някои неща, беше казала, че солта ти е свършила – каза Анна и бръкна в кошницата си.
- Ето ти и конци, и връв, ето ножица, восък, свещи... – започна да вади даровете си Кристина.
- А това са курабии, сухари, мед, сушена бакла... И бурканче с мас... – присъедини се към братовчедките си Маргарете.
Девойките една през друга вадеха и подаваха пакетите, доволни от радостта на старата жена, с която тя посрещаше подаръците им.
- Благодаря ви, гълъбици мои! Де да беше жива сега старата Берта, нямаше да ви се нарадва, я какви красавици сте станали!... Е-е-ех! - въздъхна старицата. - И на мен ми липсва, добра дружка ми беше. Сега само с Фреки и Хугин мога да си приказвам.
- Като майчица ни беше... – прошепна Анна. – След смъртта на мама...
- Почитайте мъртвите, ама много не се натъжавайте, гълъбици мои, че животът е за живите. Пък един ден всички там ще се срещнем... А сега – на работа! Елате да седнем тук, на полянката, и да видим всяка от вас как се е справила – разположи се на тревата Хагацуса, а гостенките й насядаха пред нея, приготвили като за изпит тояжките си.
Тя ги пое една по една, като внимателно ги оглеждаше от всичи страни.
- Добре, добре... Браво! Виждам, че всяка от вас е направила подходящ избор. Ето тази е твоята, нали така, Кристина?
Момичето кимна. Другите също не откъсваха очи от възрастната жена, целите превърнали се в слух. Знаеха, че от нейната уста ще излязат думи, които никой друг не говореше. Бе толкова завладяващо! Бе като приказките, които старата бавачка Берта им разправяше преди сън. Овчарката Фреки се бе разположила между Анна и Кристина, а Хугин от време на време изпляскваше с крила, без да напуска мястото си на стобора.
- Дървесината на ясена е твърда, но жилава – започна Хагацуса. - От нея стават добри копия. А и Световното дърво Игдрасил е огромен ясен. Берта ви е разказвала за него, нали? – Момичетата кимнаха, а старата билкарка продължи. – Значи знаете, че то свързва трите свята - подземния, нашия и на боговете - и черпи мъдрост от трите извора в корените му. На него е висял бог Один девет дни и нощи, когато се самопронизъл и подложил на мъченичество, за да получи прозрение и да открие руните... Ти, Кристина, изглеждаш крехка, но си много силна в сърцето. Както клоните на ясена са устремени гордо нагоре, тъй и ти си с непреклонен дух. Както корените му задържат влагата, тъй и ти си жизнена и любвеобилна. Бързо ли го намери?
- Не. Първо се обърках, помислих, че моето дърво е бук, но се разколебах, после попаднах в едни драки и когато вече ми се струваше, че нищо няма да стане, той сам ме откри. Това какво значи?
- Не трябва да спираш, дори когато ти се струва, че път няма. Търси и щастието самò ще те намери. А сега запомни какво казва бог Один:
Веднъж на младини вървях самичък и във миг,
измамен, сбърках пътя; ала друг срещнах и тозчас
почувствах се богат – нали човек е радост за човека*.
Забележка под линия: *Тук и по-нататък са използвани стихове от скандинавския епос „Хавамал”, който е част от Старата Еда. „Словата на бог Один”, изд. ШАМБАЛА, 2001 г., превод Светла Христова.
Хагацуса погали Кристина по косата и й върна пръчката. Момичето я пое поруменяло и доволно, а другите две бяха затаили дъх в очакване на своята присъда.
- Така, я сега да видим какво е отредила съдбата на Анна – продължи старицата. – Ти, дъще, си избрала бреза. Хубаво. Подхожда ти. Брезата е дърво, което не се бои най-първо от всички да се засели на неприветните земи и да ги облагороди, защото не се плаши нито от суша, нито от студ и влага. Ала за отплата после е изтласквано от другите... Както често става и с готовите да се раздават хора – въздъхна Хагацуса, замълча за кратко, после някак унесено и тъжно продължи: - Това е дървото на Фрея. Там, където селяните все още издигат Майско дърво, правят го от бреза. За да повикат събудената пролет и плодородието на богинята, дори и да не помнят вече за нея. Те, старите поверия, все още са жилави, гълъбици мои... Затова брезата е дърво на светлината, на сватбата между земята и небето. Ама и на жертвата, дето трябва да се принесе в името на прераждането. Не се бой, гълъбице моя! – внимателно погледна тя девойката, забелязала уплаха в очите й. - Как откри своето дърво, бързо ли?
- Да, майко Хагацуса. Краката веднага ме отведоха при него.
- Добре. Всичко ще бъде добре... Както брезата привлича пойните птички и е отвсякъде лековита, тъй и ти, Анна, си грижовна и щедра, ведра и отзивчива. Имаш дар да облекчаваш болките на хората. Не се страхуваш от новото, но не си и славолюбива. Когато се научиш един ден да яздиш през стоборите, ще разбереш и туй, дето сега ще ти кажа:
Твърде дълъг пътят е, водещ до другар неверен,
макар домът му да е близо; затуй пък до другаря верен
пътеката е пряка, къса, дори далече да живее.
Анна пое пръчката си от Хагацуса. Опитваше се да не покаже уплахата си, когато съсухрената ръка я помилва по косата, а очите на отшелницата бяха впити в нейните с някакъв странен огън. Дали само й се стори или наистина в тялото й се вля някаква плашеща и разпъваща я сякаш накръст сила, която за един кратък миг я скова и накара цялата да изтръпне до безчувственост? Какво значеха тези думи за жертвата и пътя през различните светове, разделени със стобори?!...
- Сега е твой ред, дъще! – обърна се старата към Маргарете. - Ти колеба ли се при своя избор?
- Не, защо?
- Знам аз, познавам те... Много добре си се справила! Елшата е посестрима на брезата, има същите листенца. Ама както кората й е тъмна, така и тя има две лица. Едно време - много, много отдавна! - са вярвали, че в нея живее богинята на смъртта, а сега някои я наричат дърво на дявола... И както огънят с огън се гаси, така и хората пъдят злото с клони от това, което мислят, че е негово. Не се мръщи, гълъбице моя, защото на тебе ти се е паднало най-магическото дърво! Толкова приказки има за елшата... и с право, да знаеш! Тя сама ги предизвиква. Единствена от всички дървета, дето имат шума, завъжда шишарки, макар и малки. Единствена не се бои да расне край опасни тресавища, блата и пущинаци, там, дето блуждаещи огньове подмамват пътниците...
- Няма ли и на мен да кажеш нещо хубаво? С какво съм по-лоша от другите, та ми се е паднало такова дърво! – възкликна ядосано Маргарете. – Ей-на! И роклята ми изцапа!
- Да, наистина е странно, обикновено срезът не отделя толкова сок... – бавно проговори Хагацуса, вдигна сините си очи и ги плъзна по лицето на момичето. - Не, дъще, дървото си е много хубаво! Не случайно този, който тръгва да търси загубено съкровище, си отрязва чатал точно от елша. Хубаво си е дървото! – натърти отново старата. - Толкова обича живота, че дори от стария дънер пуска жилави издънки и до последно пази листата си. И като дойде време наесен да ги хвърля, те все още са зелени. А отрежат ли му някой клон, мястото почервенява като обагрено с кръв. Заради болката от раздялата и силата на привързаността. Никое друго дърво не кърви, само то! И затова, когато избирали от какво да направят първата жена, боговете се спрели на елшата... Както от плодовете й може да се приготви любовно биле, така и ти можеш да омайваш мъжете. Както тя е едновременно лековита и отровна, така и ти имаш силата да правиш добро, но и да сториш големи поразии. От теб самата зависи, гълъбице моя! Същото е като с вълшебната пръчица от приказките. Не е толкова важно да я имаш, колкото да внимаваш какво ще си пожелаеш с нея. На теб ще ти кажа следните слова на Один, а ти добре си помисли върху тях:
Не открих сред людете никой, по сърце тъй щедър, благороден,
че подарък да не вземе с радост; нийде не видях човека, склонен
великодушно да дарява, без да чака във замяна.
Хагацуса отново втренчено погледна Маргарете и тя кимна, че е разбрала, но лицето й бе недоволно.
- Кажи сега, дъще, някое друго дърво привлече ли вниманието ти?
- Една много кичеста акация и една голяма калина, ама ги подминах.
- Да, и те ти подхождат, но не толкова. Правилно си разбрала сърцето си, това е твоето дърво! И аз направих първите си руни от елша – протегна ръка билкарката и я погали по главата. – Искаш ли още нещо да ме питаш?
- Да, майко Хагацуса. Кога ще ми покажеш любовното биле? Искам и мен да ме научиш на твоите отвари!...
- Хм-м, много бързаш, дъще...
- Време ми е вече, майко Хагацуса!
- Не, дъще. Още не му е дошло времето, щом мислиш, че по този начин можеш да спечелиш нечия любов... Е, гълъбици! – плесна внезапно с ръце старата и се обърна към другите две момичета. - Можем вече да започваме! Сега отрежете две дузини парчета, малко по-дебели от пръст. И си пазете ръцете, да не се порежете!
Девойките извадиха ножовете си и след непродължителни, но вдъхновени усилия, придружени от възклицания и приглушени охкания, всяка от тях имаше необходимия брой кръгли дървени плочки. Сложиха ги в полите си и се запътиха към колибата. Стара като стопанката си, тя бе устояла на много бури и слънчев пек. Изградена от дебели стволове и покрита със сламен покрив, къщурката на Хагацуса изглеждаше малка и схлупена, но отвътре бе просторна и примамливо уютна. Влязоха през ниската врата, над която имаше издълбана петовърха звезда. Стъпила на двата си лъча и изсечена с една непрекъсната линия, тя също носеше белезите на изтеклото време, но все още добре се виждаше. Бяха я съзрели още при първото си посещение, доведени тук от бавачката Берта, и на въпросите им какво означава бяха получили краткия отговор: „Стъпката на норните”. Тогава старата отшелница не бе пожелала нищо повече да им каже, но по-късно научиха, че трите норни били мъдри и много вещи жени, владеещи тайните на станалото, ставащото и имащото да става, като държали в ръцете си нишката на живота не само на отделния човек, но и съдбините на хората като цяло, пишейки книгата на живота. И че тази звезда се казва още пенталфа или пентаграма, а обърната надолу, когато заприличва на глава на козел, се превръща в знак на дявола...
Вътре старицата вече бе напалила огнището. Тя им връчи по едно желязо, леко закривено и заострено в единия край, омотано с насмолен парцал от другия. Нареди им да го нагреят до червено в жарта. Момичетата приклекнаха до огъня. Отблясъците му заиграха по лицата им, езиците на пламъците облизваха от време на време нечия ръка, очите се присвиваха от болка, но прехапаните устни не отронваха нито стон. Под напътствията на старата жена те започнаха с нажежения край да прогарят върху плочките си тайнствената писменост, с чиято помощ щяха да разговарят със земята, със звездите и с древните богове от приказките на старата Берта...

- Нещо става с времето!... – разпалено повтори мъжът, седнал до Себастиан.
- Право казваш, Франц – удари с юмрук по масата съседът му. - Не е на добре таз работа... Ей-го, пак ще вали!
- Брат ми се върна със стоката, беше ходил нагоре по реката, та разправя, че там тези дни невиждана градушка се била изсипала. Колкото кокоше яйце, че и по-големи парчета падали!... Всичко помлели! Покриви, прозорци, ниви...
- Ами снощната буря? Такива трясъци и светкавици бяха, каквито не помня скоро да е имало...
Себастиан си бе поръчал от тукашното вино, наслаждаваше му се и с половин ухо слушаше приказките на вече развеселената компания, с която делеше една маса - все хора, излезли заедно с него от църквата. Както винаги, бяха се опитали в началото да го подпитат кой е, откъде идва, какво го е довяло в техния град, но той им отвърна по неговия си доста сдържан начин и те бързо го оставиха на мира. Не обичаше да се сближава с непознати, затова и в града бяха малцина тези, които го познаваха малко по-добре, макар да бе пристигнал доста отдавна.
Направи му впечатление, че никой не обсъждаше проповедта, а разговорът се въртеше само около някакви техни си неща и проблеми. Притихнали и смирени в началото, те вече говореха шумно, дори се надвикваха. И ето че заедно с броя на изпитите халби взе да се покачва напрежението, че и недоволството.
- Коя година стана вече, все е хладно, все дъждовито... Пролетта дълга и студена, лятото късо и ветровито... Как няма да поскъпне всичко! Казвах ли ви аз, че зърното ще си качи цената два пъти? Казвах ли ви, а?! Ей-на, така и стана! - обади се отново съседът на Себастиан, когото другарите му наричаха Франц.
- Ами поразията, дето миналата година я направиха голите охлюви? Помните ли гадините? – размаха погнусено ръце пълен мъж от другата страна на масата.
- Как да не помним! Малко беше другото, че и те!
- Мале, мале, какво нещо беше! Невиждано множество! Здрав зеленчук не остана в цялата област! И в леглото си ги откривах!
- Как няма да се развъдят какви ли не гадини в тия дъждове! Мене слушайте, трябва да има някаква причина за това лошо време! То не може така, от само себе си... Чувал съм, че имало начини да се разваля... – продължи да се разпалва Франц.
- Има! Хората отдавна приказват, ама трябваше някой отвън да дойде, та да го каже на всеослушание! Чухте ли сега истината за козните на вещиците!... Щото и в „Чука” е казано това, ама вие не знаете да четете! – прозвуча от съседната маса един дрезгав глас.
Себастиан вдигна очи, за да види собственика му, и съзря същия онзи мъж, който в църквата шепнешком беше повтарял призива на проповедника.
- Ами да! И аз съм чувал, че го могат това, да развалят времето, де... Ама много не ми се вярва – обади се онзи, с голите охлюви.
- Могат, могат, я! Чувал съм аз... Събирали се вещиците край течаща вода и започвали да я блъскат с елшови пръти, като редели заклинания в името на дявола. Ставали такива големи облаци, че после, като излитали върху пръчките си, не се виждали през мъглата... – ококори очи един от сътрапезниците, който доскоро само надигаше чашата, без да участва в раздумката. – И днес имаше сутринта яка мъгла, май видях нещо да излита над покрива на съседа...
- Наскоро и в Грац имало буря, каквато не можете да си представите. Там пък небето преди това се било покрило с огромни черни птици! Кръжали и грозно грачели. Те донесли такъв вихър, че той повдигал хора и животни от земята и ги запращал към стените! А пък покривите направо се отпаряли и хвърчали из въздуха!
- Ами! Не думай, Франц!
- Да, вярно ви казвам! Един съдружник на брат ми дойде оттам, та той разказваше неща, от които косата ти да настръхне. Хванали вещиците и те всичко си признали. Били хвърляли осветена просфора в копаните на свинете, при помията! Размазвали я яко с чепати дървени чукала, после потапяли в тази каша метлите си, загребвали и ги размахвали към небето!... Сякаш се заканвали на Господа! – прекръсти се Франц. - Така привикали бурята! И в „Чука на вещиците” пише, че тъй правят! Имам си го аз, брат ми ми го донесе и си го чета! – обърна се той с гордо ухилена физиономия към съседната маса.
- Защо се чудите? Още в Светото писание е казано какво могат магьосниците! - намеси се пак мъжът с дрезгавия глас, вадейки от джоба си Библия. Размаха я за кратко над главите им, без да я отвори, а Себастиан успя да види, че е в превод на немски. Виж ти, каква благочестивост, помисли той, единият чете „Чука”, а другият ходи с Библията под мишница... – За втората книга на Мойсей ви говоря, там, дето египетските магьосници си наумили да низвергнат вярата в Господа и превърнали в кръв всичките води на Египет. Удряли с жезли по водата и баели! И рибите измрели, и всичко се осмърдяло!...
- А Огъня на Свети Антониус? За коя година подред идва, а? – обади се някой. – Трима от задругата умряха, а на колцина им окапаха пръстите! Само те, вещиците, са го извикали!
- Ами виното и зърното в абатството, дето го бяха съсипали? Пак е тяхна работа, да знаете!
- Правят заклинания върху кръстосани пръти и ги заравят на някой кръстопът, та чуждият добитък да измре, само техният да не се разболява!
- И по дърветата окачат разни магьоснически парцали! А ако прободат с нож нечие изображение, пращат му нелечима болест...
Подели темата, хората от масата на Себастиан се отприщиха. Всеки искаше да наприказва другия.
- Те и в стаята могат да предизвикат градушка, само трябва да имат подръка вода!
- И чуждата крава могат, без да я докосват, така да я омагьосат, че да й отнемат млякото! Ама пък в туй време вещицата може да си го надои от лакътя или от топоришка на секира!
- И пресни гробове разравят, за да режат от умрели младенци пръстите, щото с тях най-черни заклинания ставали, че и като свещ ги горели...
- А като седне на ръжена и го намаже с мехлем, ще отиде там, дето иска. Ама това наистина не го правят нито заклинанията, нито мехлемът, ами дяволът! Той сключва договор с вещицата, пак той й дава дума и знак. Направи ли тя знака, каже ли думата, дяволът изпълнява волята й, щото му е станала годеница! Ей тъй пише в „Чука”, и да ви кажа, право пише! – пак се обади Франц.
- Точно тъй! А като неин господар, взима, че я белязва с някакъв белег по тялото! Все на скришно място, да се не вижда! След като една таквази жена се е отрекла от Светия кръст, те вдигат сватба с пиршества и бесни танци. Страшно е да се каже какво става тогава! Какъв разврат и смешение пада!...
- Чух, че на Хетцеровата поляна се събирали... И най-обичали такава нощ като миналата...
- Щом каза за поляната, та се сетих! – плесна се по челото Франц. - Снощи така тресна една гръмотевица, та се събудих... Въртях се, въртях се, па станах да пусна една вода, после погледнах навън. И какво мислите, че видях на улицата? Три жени с качулки! Далечко бяха, ама видях, че май са млади, пък едната взе, че си я отметна, та още видях, че беше с рижа коса. Като на доктора щерката... Да не би пък нататък, към Хетцеровата поляна да се бяха запътили, а?
- Ами! Те са прилични момичета, какво ще търсят посреднощ в гората! – поклати глава съседът му.
- Не се заричай толкоз! Нищо не се знае! Вярно, доктор Таубенхайм е добър човек, сам си отгледа децата, след като жена му умря... Ама... що му трябваше толкоз да ги изучва, все едно са момчета!... Туй на добро не води, жената трябва да си знае мястото! Пък взе, че прибра и детето на балдъзата си, щом онуй остана сираче...
- Защо? Какво лошо има... Вярно, Маргарете си пада малко врътлива, но иначе е добре възпитана, любезна...
- Ама не знаете ли?! Брат ми беше ходил в града, дето живяла вдовицата Нибелбах, на Маргарете майка й, де - и там случайно научил... Няма да повярвате! Били я изгорили насред града, щото била вещица! Не е вярно, че умряла като сестра си от болест, както се разправя тук! Тя, сестра й... На доктора жената, де - затова може да е пипнала чумата! Като Божие наказание – прекръсти се Франц.
- Глупости говорите! Голямата дъщеря на доктора, Анна, си е направо светица! Коя друга с нейното положение ще ходи да помага там, а? В таз болница ако влезеш здрав, връщаш се в къщи болен! Господ я закриля нея!
- Или дяволът... – дочу Себастиан зад себе си тихия, но отчетлив глас на мъжа с Библията. – Щото който може така да отнема болката с ръцете си, както за нея се говори, той може и да я праща...
Някой зацъка с език, друг започна да изрежда кого още отнесли Черната смърт и Огънят на Свети Антониус, трети разпалено продължаваше да твърди, че всички бедствия се дължат на козните на вещиците и трябвало някакси да погледнат няма ли белег по тялото си Маргарете... Последва смях, дочуха се някои неприлични подмятания.
Себастиан плати и стана, усещайки в устата си горчив вкус въпреки хубавото вино. Забеляза, че имаше и други, които бързаха да излязат на чист въздух...

- ...Много, много съм доволен. Беше образцова проповед! Но защо трябваше да чакаме някой да дойде отвън, за да ни покаже как трябва да се борим с това разрастващо се зло? Защо, Ваше Преосвещенство? – обърна се към Курфюрста неговият гост. Стигнал до поредното разклонение на градинските алеи, той се чудеше накъде да продължи. - Ще ви кажа как виждам аз нещата. Макар и отскоро да имам честта да съм Генерален викарий, вече съм напълно наясно с положението в епархията. Сред тукашния клир, позволете ми да забележа, Ваше Преосвещенство, се шири престъпно, бих казал, нехайство!
- Монсеньор, съгласен съм напълно с вас! – Като добър домакин Курфюрстът направи жест с ръка, показвайки правилния път в новата градина-лабиринт, с която толкова се гордееше. Двамата свърнаха в избраната алея и продължиха бавната си разходка. - И точно затова настоях за вашата кандидатура. Трябва ни такъв човек - с принципи и високи добродетели, поддръжник на Tridentinum*.
Забележка под линия: *Събор на римо-католическата църква, проведен в Триент, който на три последователни заседания в периода 1545–1563 г. се занимава с реформи, целящи разграничаване от протестантизма и налагане на по-строги канони.
- Да, Ваше Преосвещенство, действително е нужно обновление в духа на Tridentinum! – натърти с леко дрезгав глас Главният викарий. - Грижата за душите не е на необходимото ниво! Свещениците загърбват решенията от Триент, толерантни дори към религията на юдеите, а в същото време хората от паството им тичат при билкарки и гадателки, придържат се към най-различни отживелици и суеверия! Знаете ли, например, какво се случва на Хетцеровата поляна, дето има един езически камък и един много стар дъб? Направих си труда да ида дотам - и какво, мислите, видях?! Цялото дърво е окичено с разни парцалчета!... А разбрах, че и на камъка се молят, като на някакъв идол, въпреки издълбания отгоре му кръст! Като в езическите времена, с които мислехме, че отдавна сме приключили!
- Да, Монсеньор, сред народа все още има прости жени, които вярват, че този камък щял да им помогне да имат голямо потомство и да заченат по-лесно, ако се охлузят о него. Знаете как селяните се придържат към старите си разбирания...
- Крайно, крайно наложително е час по-скоро да се вземат съответните всеобхватни мерки срещу цялото това разложение! Трябва да действаме твърдо, а спрямо магьосниците - compelle intrare!* И без никакво колебание или криворазбрано милосърдие, защото на всички трябва да им стане ясно: Бог няма да допусне наказание на невинни! – повиши дрезгав глас Главният викарий. Забележка под линия: *„Накарай ги да влязат”, означава прилагане на голяма жестокост, насилие.
- Съгласен съм. Argumentum ad hominem, Монсеньор! Argumentum ad rem!*
Забележка под линия: “Доказателството - върху човека” - в смисъл прилагане на всички средства за убеждаване, включително и насилие; доказателство, произтичащо от същината на проблема.
- И още нещо да вметна, Ваше Преосвещенство, като споменахме доказателствата. Тук незаслужено се подценява Водната проба, а тя е неоспорима проява на judicium Dei! Трябва да върнем ордалиите!* С цялата си милостива справедливост сам Бог снизхожда в този процес до нашите, земните дела, за да възтържествува правдата и да се прослави името му! Защото, както е казал още свети Томас от Аквина: “Suum quique!”... Всекиму своето! – повтори той с видимо удоволствие.
Забележка под линия: *judicium Dei - Божие правосъдие; ordalia - средновековен начин на определяне на виновността чрез „Божи съд”. Заподозреният бил подлаган на мъчения с нагорещено желязо, минаване през огън, вода и други - смятало се е, че ако е невинен, сам Бог ще го спаси.
- Знаете, Монсеньор, че сред по-просветените кръгове не се гледа с добро око на този вид доказателства за виновност, които напоследък пак почнаха да се прилагат тук-таме, въпреки забраната им на Латеранския събор...
- Но оттогава минаха почти осем века, Ваше Преосвещенство, и времената се промениха! Нека си говорим направо. Отново сме пред решителна битка и нямаме право да подбираме средствата! Judicium aquae frigidae не само е неопровержимо доказателство за дяволската обсебеност на заподозрения, но има и огромно въздействие върху народа! Всеки, който се съмнява, може с очите си да види проявите на Лукавия. Освен това по селата Водната проба дори е предпочитана от самите арестанти. Докладваха ми за доста случаи, когато задържаните искат преди разпита Баня за магьосници, както й викат!
- Естествено, подбудите им са ясни, Монсеньор! Правят го единствено с цел да избегнат изтезанията! – отсече убедено Курфюрстът. – Защото тъй, както са вързани, изпитваните най-често не могат да изплуват. Те също знаят това, но избират да се удавят, отколкото да бъдат признати за вещици и да си понесат последствията!...
- Не бива да се заблуждаваме и да ги съжаляваме, Ваше Преосвещенство! – изграчи ядно в отговор Главният викарий. – Както току-що отбелязах, това е Божие правосъдие и невинни не пострадват! Това е неоспоримо доказателство! Защото магьосниците са жени, носещи вътре в себе си част от дявола, който ги е обладал. А злият дух по своята същност на паднал ангел е господар на въздуха. Като такъв той внася в сърцето и останалите части на жената тази своя субстанция, която ги прави по-леки. И тогава, подложени на Водната проба, те изскачат нагоре като сухи парчета дърво!
- Но пък така губим част от арестантите... И възможността да получим от тях самопризнания и по-нататъшни разкрития за съучастниците им! Помислете върху това, Монсеньор!...
Двамата високопоставени служители стигнаха до ново разклонение, където Курфюрстът се спря, прекъсвайки разговора. Бърчейки чело, той се огледа озадачено. Увлечен от дискусията, май бе сбъркал пътя...

В колибата ухаеше на провесените по гредите треви и билки. Работата спореше. Преди всеки знак Хагацуса поясняваше неговото значение, караше ги със сърцата си да усетят силата му, а с душата си - неговия дух. Момичетата затваряха очи, отхвърлили всяка мисъл, съсредоточени върху поредния древен символ*.
Забележка под линия: *Читателите могат да ги видят в Приложението.
Когато приключиха, седнаха на голямата маса в центъра на стаята. Билкарката извади дъбовото буренце, в което държеше медовината. Приготвяше я по стара рецепта, която не споделяше с никого. Веднъж обаче ги извика да й помагат при варенето и те още пазеха онзи омагьосващ спомен за нещо сладко и тайнствено. Тогава едната сипваше меда във врящата вода, другата доливаше гроздовия сок, третата ръсеше смлените на брашно житни зърна. Хагацуса бъркаше сместа в котлето с голяма дървена лъжица, полугласно редеше заклинания и хвърляше вътре някакви стрити на прах билки. Накрая, вече в охладената течност, бе добавила кваса, като измърмори съвсем нечуто още нещо. Когато след доста време, почти след два месеца, пенливата течност прекипя, те първи имаха честта да я опитат. Стори им се, че самите богове не са пили нещо по-хубаво...
Сега старата билкарка им наля по чашка от вълшебното си питие, сложи на масата омесена от нея ръжена питка и ги подкани да хапнат. После почистиха трохите и наредиха руните пред себе си.
- Трябва да ги бележите с кръвта си, за да бъдете свързани с тях и да ви бъдат подвластни за вечни времена! – заяви тя на момичетата, като им подаде по една игла.
Леко пребледнели, те убодоха с нея пръстите си. С изцедените рубинени капки повториха очертанията на знаците върху плочките. Кръвта по тях засъхна бързо и те веднага пристъпиха към заздравяване на повърхността, като заляха дървените шайби с разтопен восък. От разпаленото огнище вътре бе станало непоносимо горещо. Момичетата бяха целите мокри от стичащата се пот, ръцете им бяха изранени и изгорени, но не се оплакваха. Излязоха навън, за да изчакат втвърдяването на восъка. Бе преваляло и те вдъхнаха с пълни гърди свежия въздух. Хугин се бе скрил някъде, а Фреки бурно изрази радостта си, че отново ги вижда и пак се завъртя около Кристина. Момичето погали овчарката зад ушите, в отговор отново получи кратко близване по лицето.
- Е, гълъбици мои, сега остана да ги пречистите и осветите. И пак ще слушате сърцето си кой начин да изберете. Можете да ги топнете в чиста изворна вода, да ги прекадите с билки или да ги опушите с огън. Можете девет нощи да ги оставите погребани в земята или една нощ да ги изложите на пълнолунна светлина. Направете така, както ето това тук ви подскаже – сложи ръка на гърдите си Хагацуса. – Като им дадете сила с пречистването, ще осветите руните на някое място, пак по избор, но непременно по пълнолуние. Ще кажете заклинанието и гръмко ще произнесете името на всяка руна, като накрая не забравите да благодарите Тор! Запомнихте ли?
- Запомнихме, майко Хагацуса! – в един глас отвърнаха момичетата.
- Руните ви ще се изпълнят с вашата собствена сила, затова внимавайте, не ги преотстъпвайте дори една на друга! Съхранявайте ги грижовно, почитайте ги, но не им се кланяйте като на божества. И знайте: те са ваши спътници в живота дотогава, докато се чувствате обвързани с тях. Усетите ли, че ви пречат, изгорете ги. Не ги дарявайте, нито ги захвърляйте някъде на тавана! Както достойно са ви служили, така достойно трябва да си отидат. Разбрахте ли?
- Разбрахме, майко Хагацуса!
- И помнете думите на Один, с които ни е завещал руните, защото те са дар от боговете! За тях Високия, както го наричат още, казва така:
Земята пиянството надвива, огънят надвива болестта,
житният клас – чародейството; дъбът цери червата,
с ръж счупеното се лекува, със месечината – безумие,
с билки – морът по добитък, а руните церят пък всяко зло.
Дочул гласа на стопанката си, Хугин долетя и кацна на стобора, като шумно изпляска с криле. Фреки излая.
- Запомнихте ли, гълъбици? Те са дар от любов и за любов!
- Запомнихме, майко Хагацуса! – пак в един глас се отзоваха и трите.
- Приготвила съм ви и един малък подарък. Ето, в това бурканче съм сложила от моя чудотворен мехлем – подаде тя стъкленицата на Анна. – Пази го ти, дъще. Все още не му е дошло времето, но ако е дал Бог, съвсем скоро ще се научите как да го използвате, дори да си го правите сами... Сигурна съм, че и вие един ден ще поискате да яздите. Този балсам е много повече от това, което си мислите. Ще ви помогне по-бързо да стигате там, накъдето сте тръгнали... Щото световете са много, но са разделени с огради, които не виждаме. Те са тук, край нас, наоколо, и във времето... Някои все още могат да минават през стоборите... – заприказва неразбрано Хагацуса и момичетата смутено се спогледаха. - Един ден, дори да ме няма, ще схванете за какво ви говоря, затова пазете балсама...
- Да не би някъде да заминаваш, майко Хагацуса? – разтревожиха се момичетата в един глас.
- Нямам такива намерения, но човек никога не знае... – усмихна им се окуражително тя. – Не ме мислете мен, аз своето от живота съм си го получила и знам как да се грижа за себе си. А вие трябва много да внимавате! Скътайте я сега тази стъкленица някъде и не споделяйте с никого нищо, че хората накриво ще ви разберат!
- Знаем, майко Хагацуса. Ще се пазим – отвърна Анна и скри малкото бурканче на дъното на кошницата си.
- Хайде сега, вървете, гълъбици мои, че току виж, камбаните вече били за Вечерня.
Момичетата прибраха руните в предварително ушитите от самите тях торбички, скриха ги под дрехите, махнаха за сбогом на Хагацуса и потеглиха, доволни и горди от себе си. Фреки излая и ги изпрати до края на поляната, а Хугин още доста време летя над тях. На сърцата им бе леко, песента сама се поля от гърлата им. По пътя успяха дори да напълнят кошниците си с наизлезлите след дъжда гъби. Така, весели и прегърнати, те минаха отново по стария римски мост и влязоха в града заедно с вечерния звън.

...

КУПИ