Откъс от Картината

КАРТИНАТА. УБИЙСТВО ПО БОТИЧЕЛИ

Никол Данева

Героите и събитията в тази книга са инспирирани от нашата действителност, но са плод на авторска фантазия. Всички прилики с реални лица са случайни и непреднамерени. Истински са само фактите, свързани с живота и творчеството на великия ренесансов художник Сандро Ботичели.

Художникът

...Знаех си аз!...
Още от самото начало си знаех, че в цялата тази работа има нещо гнило, нещо измамно. Още от първия миг го усетих. И не трябваше да приемам предложението. Като дявол от тамян трябваше да бягам от онези новобогаташи!
Ала умът ми дойде в главата чак сега, чак след... Хм, да, признавам. Чак след убийството.
А тогава аз бях... аз мислех...
Какво мислех тогава ли? Да, това е въпросът.
Като най-последния глупак на света, аз бях убеден, че мен никой не може да ме изпързаля, че най-сетне съм сграбчил шанса на живота си, че птичето на успеха е кацнало на рамото ми. Ето какво си въобразявах...
Главата ми ще се пръсне от мисли, прескачат се една друга... а нямам какво да изтъкна в своя защита. Самият аз не разбирам как при цялото мое огромно желание да живея като достоен, почтен, отдаден на изкуството си човек, в един миг се озовах на дъното, жив погребан в тази дупка.
И сега не знам нито какво ме очаква, нито дали изобщо ще оцелея. Сигурен съм само в едно - освен полицията, още някой ме издирва. При това не за да ме спаси, а точно обратното. За да ми види сметката. За да не проговоря, за да не се разбере кой и как беше замесен. И никой никога няма да научи какво всъщност стана, как се забърках в цялата тази история!...
Но все още мога да говоря, пък и дните ми не са запълнени с нищо, освен с напразни напъни да намеря изход от задънената улица, в която съм се натикал... сам ли, с чужда помощ ли - и това не знам. Затова ще се опитам да осмисля станалото, да разбера как стигнах дотук, може би тогава ще открия и верния път към спасението.
А за целта трябва да разкажа истината. Цялата истина. Без да крия нищо.
И за да няма недоразумения, веднага заявявам, че осъзнавам и признавам своята вина. Да, точно така. Виновен съм за станалото, много виновен. И си го признавам.
Само че... всъщност...
Каква точно е тя, моята вина? Как стана тъй, че аз, човек мирен и сговорчив, отдаден до захлас на изкуството си, само за месец се превърнах в издирван из цялата страна престъпник? Къде сбърках?
Или може би не съм сбъркал? И всичко е било предопределено... или планирано от някого? Да, и за това се чудя.
Но къде тогава остава свободната воля?! Моята воля, по дяволите! Или всички сме пионки в нечия игра? Всички ние сме актьори, а светът е театър, както бе казал геният. А геният никога не бърка, Шекспир и сега е актуален. Но чия тогава е пиесата, в която не друг, а аз изиграх ролята на убиец? Кой дърпаше конците?
Нима бе... тя?!... Моята божествена, единствена... моята муза?!
Искам да открия отговорите. А за да стане това, трябва да започна от самото начало, от завръзката, такава има и в моята… хм, пиеса. От момента, когато преди около месец получих онази поръчка. И я приех.
Тук вероятно ще кажете, че сам съм си виновен, че не е трябвало да се захващам с подобна работа, с подобни хора. И ще бъдете абсолютно прави.
Но... като се замисля, май трябва да се върна още по-назад. Защото тази история всъщност започна не преди месец, когато пристигнах във вилата на Златеви, за да изготвя онова злощастно копие по картината на Ботичели, а доста по-рано, още миналото лято. Ако трябва да бъда честен, точно тогава за пръв път усетих, че има да става нещо. Шестото ми чувство започна да се обажда още от онзи първи миг, когато случайността ме сблъска на крайбрежната улица със Златеви, но аз правех всичко възможно да го игнорирам. Напразно се мъчеше горкото да ме спре, да ме предпази - аз бях глух и сляп!
Да, точно така беше…
Дори нещо повече: знаците на Съдбата ми се струваха тогава не друго, а белези на невероятния успех, който ми се привиждаше…
Какъв глупак съм бил!
Още щом спря до статива ми онази двойка, вътре в мен всичко изтръпна, сякаш някаква струна се скъса. И причината съвсем не бе, че ми замириса на печалба от богати клиенти, тогава още не знаех какво предложение ще ми направи Богдан Златев, „бизнесмен, меценат и предан почитател на изкуствата”, както сам обичаше да се представя. О, не, тогава изобщо не мислех ни за пари, ни за слава.
Тя беше причината!
Тя, единствената, неповторимата, жената на моите мечти...
Сякаш свежият морски бриз нахлу тогава през всичките ми пори. Издуха всичките ми тревоги заради хилавите продажби, изпълни ме с предусещане за нещо сладостно-омайно, вдигна ме като вихър над тясната калдъръмена уличка с нейната пъстроцветната гълчава и мирис на пържена цаца, гарниран с натрапливите йодни изпарения от съхнещи по крайбрежните камъни водорасли. И ме пренесе сред един свят на ренесансова красота и одухотвореност.
Поне така възприех ставащото с мен тогава... Много хубава беше новата ми клиентка, много! Истинска богиня. И не просто хубава, а нещо повече... Тя беше досущ Венера от картината на Ботичели. Да, да, от същата онази известна ренесансова картина „Раждането на Венера”, заради която и цялата история стана.
...Не знам как да продължа...
Гърлото ми се е свило, та едвам говоря... И раните ми започнаха отново да кървят, особено много ме боли тази на крака.
...Но не колкото сърцето...
Ще направя кратка пауза, дано се успокоя...

Глава 1

Поздрави от оня свят
16 май, петък

            Дишайки тежко, Мария взе с усилие последните стъпала и задъхана спря на площадката пред апартамента. Всичко му беше хубаво на новото им жилище, всичко! И спретнатият, уютен почти като фамилна къща малък блок, и разбраните съседи, и спокойният, уреден, потънал в зеленина квартал, и близостта до центъра. Но едно му липсваше - нямаше асансьор. И катеренето по стълбите чак до четвъртия етаж, още повече в нейното състояние, я затрудняваше неимоверно. „Сякаш не се прибирам вкъщи, а изкачвам Еверест”, промърмори младата жена. Изобщо не съобразиха последствията от подобно неудобство, когато скоро след сватбата успяха изгодно да продадат ергенския апартамент на Николай, и, търсейки нещо в близост до родителите на Мария, откриха тази мансарда. Тогава просто се радваха на сполучливата придобивка. Едно е да живееш в двустайна панелка в Младост на осмия етаж (дори с асансьор!), и съвсем друго – в качествено построен тухлен апартамент, че и в близост както до метрото, така и до парка, че и в един от най-скъпарските райони на столицата, където и цените бяха съответни. Ако не им се беше усмихнал късметът, никога нямаше да могат да си го позволят, никога!
Отвътре се разнасяше звън, беше от нейния мобилен телефон. Бе го оставила на шкафчето под огледалото, когато преди близо два часа се отправи на задължителната разходка в парка, бе се сресала и бе тръгнала, без да го вземе – и което бе по-лошо, чак сега се сети, че го бе забравила.
Мария прехапа виновно устни, навярно Николай се е побъркал от притеснение...
Но в пролетната гора бе тъй хубаво, че липсата на телефона напълно бе изхвърчала от главата ѝ, напълно!
...Бе преминала оттатък зле осветения, издраскан с графити тунел, разделящ по-дивата гориста част на парка от градинската, бе поседяла малко на полукръглата пейка зад университетската обсерватория, дишайки с пълни гърди тръпчивия вкусен боров въздух, бе се спуснала към езерото с лилиите и под цъфналите кестени бе стигнала чак до голямата, весело-шарена детска площадка. Присетила се бе как със сестра ѝ се гонеха и пързаляха по гърба на каменното слонче, и как се надпреварваха коя да язди първа голямата костенурка, която отвътре изглеждаше толкова огромна... „Боже мили, сякаш бе вчера!”, бе въздъхнала Мария, заслушана в гълчавата на малките.
На връщане се бе почувствала поизморена и дълго си бе почивала на една от кестеновите алеи, хрупайки от любимите си солети. Точно срещу нейната пейка, направо върху тревата, се бяха разположили четири млади майки. Две от тях бяха оголили гърдите си и кърмеха, без да се прикриват и без да се смущават. Дали се чувстват горди от приликата си с Мадоната, такава, каквато са я виждали някои ренесансови художници, или пък просто не им пука, зачуди се Мария. Тя доста се позабавлява, наблюдавайки реакцията на околните. Младо момче изненадано преплете крака и се спъна на равно място, но побърза да отмине, хвърляйки крадливи погледи към живописната групичка на майките, две прекалено изтупани мацки с вид на провинциални „златотърсачки” презрително коментираха „онези крави”, възрастен господин осъдително клатеше глава, без обаче да откъсва поглед от гледката. Всъщност повечето минувачи деликатно извръщаха очи, но лицата им ставаха някак по-добри. Мария се засмя и реши, че този начин на отглеждане на бебета ѝ харесва – колкото по-естествено, толкова по-добре!
Заради топлото пролетно слънце в парка имаше много хора, а едно шумно ято от абитуриенти я накара да изпита лека тъга. Спомни си как само преди четири години по същия начин бе кръстосвала със съучениците си същите тези алеи, крещейки цифрите от едно до дванайсет. Всичко изглеждаше възможно тогава. Дори момчето, към което бе имала несподелени чувства, бе проявило внимание към нея в онзи ден, бе откъснало чепка бухнал кестенов цвят и бе обсипало косите ѝ с бели листенца. Доста време бе продължило това нейно увлечение тогава, бе страдала жестоко почти през целия гимназиален курс, в един момент се бе озовала дори на границата на нервен срив...
И колко бе права майка ѝ, когато сравняваше любовта с болест, чието единствено лекарство се нарича взаимност! Но какво да прави човек, когато не го намира, поклати глава Мария, потънала в мислите си. Цял късмет бе, че едно друго преживяване бе успяло навреме да я изтръгне от безперспективното увлечение, отваряйки пред нея нови хоризонти и възможност да срещне по-късно истинския и единствения човек, любовта на живота ѝ, нейния Николай...
Споменът бе раздвижил душата ѝ. Проследявайки с поглед поредната група абитуриенти, тя се отнесе назад, към онези безгрижни дни, когато всички мечти изглеждаха постижими, а дългоочакваният „истински” живот, животът на възрастните, бе изглеждал завладяващ, изпълнен с всякакви удоволствия и свободи, без досадните ограничения и наставления на родители и учители.
Действителността обаче се бе оказала по-различна. Новият живот бе дошъл не само с множество нови задължения, но бе наложил и ново чувство за отговорност. Точно както ги предупреждаваше майка им, когато със сестра ѝ в един глас заявяваха, че искат час по-скоро да станат самостоятелни. Ето, вече всяка от двете имаше свое собствено семейство, свой дом, своите отговорности. А отговорността, както вече бе разбрала Мария, изискваше не само да преценяваш правилно последствията от своите действия, но най-вече бе умение да се справяш с онези от тях, които не бяха желани.
...Телефонният звън зад затворената врата набираше сила, изпълвайки пространството с все по-високи децибели. Тя припряно започна да рови в чантата за ключовете, като отново прехапа устна. Пролетта ѝ действаше разсейващо. А не биваше да става така, бе постъпила, меко казано, безотговорно. По мелодията позна, че се обажда Николай, сигурно отдавна я търсеше и сигурно се бе притеснил за нея, до термина ѝ оставаха само две седмици. Работата му е толкова напрегната, не биваше да му създава излишно напрежение, не биваше!...
В бързината да влезе изпусна връзката с ключовете. „Станала съм цял слон, ама и той е по-пъргав от мен”, продължи да се укорява тя, докато с усилие се навеждаше да ги вдигне.
Звънът отвътре спря, но Мария знаеше, че мъжът ѝ няма да се откаже, докато не я чуе. Насочи се с тромава походка към шкафчето, където сиротно лежеше замлъкналият за кратко джиесем. И докато протягаше ръка към апаратчето, екранът му отново светна, отново прозвуча любимата мелодия - рефренът I Will Always Love You, тяхната песен.
В същото време от вътрешността на дома се раздаде още един звън, от стационарния телефон.
- Ама че паника! – изпъшка гузната Мария, натисна бутона за отговор и се заклатушка към хола. - Здрасти, Ники! Бях си забравила джиесема вкъщи, извинявай... Поизлязох, уж за малко, пък...
            - Марѝ! Къде ходиш?! Цяла сутрин те търся! Как си? Добре ли си?
            - Супер съм! Бях в парка. Извинявай още веднъж, ама нали трябва повечко да ходя, и докторът тъй каза, ох... Чакай, че някой звъни на другия.
            - Сигурно е сестра ти. Питаше къде си.
- Да, на Маги номерът е – каза тя, като погледна светналия екран на домашния телефон и с тежка въздишка се отпусна в близкото кресло. – Уф, как можах да го забравя! Ще ѝ се обадя след малко. Ох, че се изморих!
- Ама наистина, Мари, може ли да си толкова отвеяна?! Телефонът трябва да е винаги с теб! Особено сега. Добре ли си, душко? Дишаш тежко...
            - Няма нищо, само стълбите ми дойдоха в повече. Не се притеснявай, слънчице! Няма още да раждам! – разсмя се Мария.
            - А аз откъде да знам?! Цял час те издирвам! Вече щях да те търся по болниците! Наистина ли си добре?
- Да, всичко е наред.
- Е, хубаво тогава – въздъхна с облекчение Николай. – Ами... хайде, че Питона ме извика преди малко, вече трябваше да съм там. Пак ще ми трие сол на главата.
- Чакай, чакай! Защо се обаждаш?
- Ама как защо?! Исках просто да те чуя, да видя как си. Добре, щом всичко е наред, ти сега си почивай, душко, пък аз ще гледам да не закъснявам довечера. Нещо да поръчаш?
            Тя бързо изреди няколко продукта, липсващи в околните магазинчета. Николай можеше да ги вземе на връщане от работа, пътят му удобно минаваше покрай голям денонощен супермаркет. Бе ѝ се прищяло нещо от морските дарове, или най-добре някаква рибка, желателно сьомга или поне пъстърва. Утре е събота, ще приготви любимата и на Ники печена риба, завита във фолио с малко масълце и специални подправки, ще сложи в тавичката още и дребни пресни картофки с копър, корицата им е толкова приятно хрупкава, когато са млади. Ще хапнат двамата, после ще се разходят заедно в парка, ще поседят край езерото или в някое открито кафене, ще си прекарат добре, с него винаги е интересно.
Дано наистина не се задържи в службата до късно, както често се случваше. Ама щом така спешно го вика шефът, трябва пак нещо да е станало...
Мария въздъхна. Май и тази вечер ще бъде сама, ослушвайки се за хлопването на вратата и стъпките на Николай. Но нищо, нали пред тях е уикендът, а Ники толкова се старае да ѝ достави удоволствие, когато са заедно, дано всичко се нареди добре...
            По необходимост беше приела честите отсъствия на мъжа си и почти ежедневните му закъснения, нямаше друг избор. Николай работеше в Криминалната полиция, беше инспектор в отдел „Убийства”, а Питона бе прекият му началник. Беше ѝ говорил много за него, тя самата го бе виждала, така че впечатленията ѝ напълно се покриваха с чутото. Споделяше и разпространеното сред колегите мнение, че този прякор му подхожда по-добре от рожденото име. Всъщност шефът им се казваше Панайот Панайотов, той знаеше как му викат зад гърба подчинените, но не възразяваше срещу екзотичното си прозвище и дори си го харесваше. Бяха го нарекли така не толкова заради звуковото сходство, колкото заради характера. Външно бавен, спокоен и невъзмутим, Питона никога не повишаваше глас, а когато беше ядосан, започваше да говори още по-тихо, по-бавно и отчетливо. Зад тази привидна флегматичност обаче се криеше бърз и комбинативен ум, внимание да се вслушва във всяка дума на своите „момчета” и с инстинкта си на дългогодишен оперативен работник да напипва именно онази нишка в кълбото от различните версии, която водеше към разплитане на случая. А набележеше ли жертвата, не я пускаше, досущ като своя „тотем” от животинския свят – с такава убийствена хватка се вкопчваше в противника, че на онзи не му оставаше нищо друго освен или да си признае престъплението, или да търси незаконни начини да се откопчи от хвърлената върху него мрежа от доказателства. И не беше вината в „момчетата” на Питона, ако се случеше успешно приключило при тях дело за оперативна разработка да не стигне до съд или обвиняемият да не получи присъда - корупцията в съдебната система бе обществена тайна. Николай тогава ходеше като черен облак и мърмореше известната и втръснала на всички вече фраза „ние ги хващаме, те ги пускат!”.
            При едно такова разследване Мария се бе запознала с бъдещия си мъж. По-точно той пръв бе привлечен от наранената красота на задушеното почти до смърт момиче, чийто нападател издирваше. Както сам по-късно сподели, сърцето му се свило от болка при вида на нейната безпомощност. Тогава тя лежеше в интензивното, изпаднала в кома, а лекарите не даваха гаранция за живота ѝ. Бе станала жертва на сериен убиец, който бе объркал Мария с нейната близначка Магдалена, в която, оказа се, бил влюбен до смърт. Но не своята смърт, а чуждата. Капитан Николай Стоев (както бе званието му тогава) бе поразен от съвършената прилика между двете сестри. Прилика, заради която бе станало и нападението, и нейното оцеляване при домогванията на маниака, чиято ръка в последния миг бе трепнала.
След като Мария се съвзе и даде показания, пътищата им се разделиха, но споменът за младия оперативен работник с проницателните и някак тъжни пъстро-зелени очи още дълго време я преследваше. И когато няколко месеца по-късно случайно го срещна отново, между двамата пламна любов.*
*Тези истории са разказани в романите на Никол Данева „Третият или реквием за един убиец” („Захарий Стоянов”, 2006) и „Черната котка” (КК „Труд”, 2007). Настоящата книга е с напълно самостоятелен сюжет.
            Стационарният телефон междувременно бе замлъкнал, но пък отново зазвъня мобилният. Сестра ѝ не се отказваше. Уговориха се след малко да се видят по Скайпа и Мария се запъти към кухнята да си вземе нещо за ядене, но преди още да отвори хладилника, джиесемът пак се обади. Беше майка ѝ, също разтревожена. Трябваше и нея да успокои, да я увери, че всичко е наред, че занапред няма да си забравя телефона, че да, ще се нахрани добре, ще яде и от пилешката супичка, която майка ѝ бе донесла още рано-рано сутринта, и да, ще си почива повече и непременно ще ѝ се обади, ако има нужда от нещо, и да, съжалявала много, че им била причинила такова безпокойство...
Докато отговаряше полуавтоматично на редовните съвети, които отдавна вече знаеше наизуст, Мария зареди една табла с два пакета от любимите си пълнозърнести солети, прибави към тях две крехки краставички, сложи купа с почистени от по-рано сочни репички, както и опаковка топено сирене. Точно това ѝ се ядеше в момента, а не питателната супа. Чашата шейк, която набързо си приготви, допълваше обедното меню и представляваше компромис към диетата на бременните, беше някаква „супер-рецепта”, която бе свалила от сайт, поддържан от млади майки. Към прясно изцеден ябълков сок, разбъркан с пасиран банан и кисело мляко, се добавяше по лъжичка медицинска мая, пчелен мед и счукано ленено семе – не само полезно, както гласеше коментар от някакъв дипломиран специалист диетолог, но и толкова приятно на вкус, че Мария не пропускаше ден, без да изпие своята доза от тази наистина вълшебна смес.
Върна се в хола заедно с обяда си, настани се удобно пред компютъра и въздъхна дълбоко, предвкусвайки приятното задоволяване както на физическия, така и на душевния глад.
Магдалена много ѝ липсваше.
Двете сестри трудно понасяха раздялата. От малки бяха все заедно, разбираха се без думи, можеха едва ли не телепатично да си прехвърлят мисли и като повечето еднояйчни близнаци не само говореха, но и правеха почти всичко едновременно. Заедно и с еднакъв успех завършиха Немската гимназия в София, заминаха да учат психология в Германия и почти едновременно всяка от тях срещна голямата си любов. Дори се бяха омъжили в един и същи ден. След това щастливо събитие обаче животът им коренно се промени, пътищата им се разделиха. Скоро след сватбата Магдалена продължи обучението си в Берлин, където мъжът ѝ си бе намерил работа - инженер Александър Милев беше утвърден, висококвалифициран IT-специалист и когато реши да се премести в Германия при младата си съпруга, не му беше трудно да получи няколко предложения за работа, от които да избере най-изгодното. Мария остана сама в южния немски градец, бе решила да не сменя като сестра си университета. Вече беше бременна и предвид предстоящото дългосрочно отсъствие нямаше смисъл да предприема големи промени, пък и с познатите преподаватели щеше по-лесно да се договори за някои отсрочки или дистанционни изпити. За разлика от мъжа на сестра ѝ, нейният си остана в България. Николай беше затрупан с работа, бяха го налегнали и служебни проблеми, заради които не успя да изпълни намерението си да отскача до Германия по-честичко. И Мария в един момент не издържа на раздялата. Самотата и напредващата бременност все повече ѝ тежаха, след края на зимния семестър тя прекъсна следването и се върна в София. Нека се роди бебето живо и здраво, пък нататък ще видим, казваше тя.
            На екрана се появи усмихнатото лице на Магдалена. Мария весело ѝ помаха за поздрав и надигна за наздравица чашата с шейка.

            - Това са данните, които са събрали колегите от Районното, както виждаш, достатъчни са за образуване на предварително следствие – завърши изложението си Питона. - Според тях случаят е ясен. Вече разполагат и със заподозрян.
- Кой е той?
- Някакъв гостуващ столичен художник. Имало достатъчно улики да се повдигне обвинение срещу него, мотивът бил ревност. В момента е в неизвестност, скрил се е веднага след убийството, но вече е обявен за издирване. Въпрос на време е да бъде заловен.
            - Защо тогава е необходимо и ние да се включваме? Обикновена битова свада.
            - Комисарят лично ми възложи случая. Изглежда работата е по-дебела, отколкото си мислят колегите там. След убития се влачи шлейф от престъпления, пръснати из цялата страна. Твоят стар познайник Златев никак не е бил обикновен човек. Ерго, убийството му не може с лека ръка да бъде квалифицирано като битово. Преди време този тип ни се изплъзна, но сега, след смъртта му, ръцете ни са развързани. Възобновяваме разследването за предишни негови далавери, трябва да разръчкаме това змийско гнездо. Както знаеш, бяхме на крачка да докажем, че е имал вземане-даване с „Палачите”, които са изпълнявали негови поръчки, но ни спряха. Виждаш какво стана и с прокурорката по случая, вестниците я затрупаха с каква ли не помия. Сега трябва да използваме всяка възможност да ги заковем с нови доказателства. А покрай Златев все ще излезе нещо, сигурен съм. В тези среди е обичайна практика „приятелите” да ти забиват нож в гърба и нещо ми подсказва, че ако дръпнем сега нишката, ще се разплете целият чорап. Задължително трябва да се потърсят и други субекти, имащи изгода от премахването на Златев. Хора като него рядко стават жертва на битови престъпления, обикновено мотивът е нечий финансов интерес. Така че на местно ниво колегите май няма да се справят, особено ако е замесена силова групировка като „Палачите”. Твоята задача е да се разровиш отново около него и обкръжението му, да изчислиш всички заинтересовани от смъртта му. Ще работиш в строга конфиденциалност. Всичко да минава единствено през мен.
            Николай машинално извади цигара, повъртя кутията в ръце и отново я прибра. В кабинета на шефа не се пушеше. Както и в цялата сграда. В своята стая обаче той скришом припалваше, макар и в нарушение на правилника. Все се канеше да ги откаже, а покрай бременността на жена му бе настъпил и подходящият момент, но силата на навика бе станала негова втора природа. Сам си внушаваше, че не мисли добре без припламващото между пръстите му огънче и всеки път, когато удряше ключа на вратата, за да всмукне необезпокоявано и тайно малко тютюнев дим, се заричаше това да му е последното нарушение на закона.
            - Сам ли поемам случая?
            - Не, ще ти дам помощник, но не разчитай на повече. Още сега се грабвате с Гаврилов, той всеки миг ще се върне от задание, и заминавате на местопрестъплението. Първо ще проверите тяхната версия. Не че колегите не са си свършили работата, но сам знаеш как е по места... Днес е петък, ако тръгнете веднага, ще ги сварите в работно време. После имаш още два дни да се огледаш там, да поразпиташ, сам знаеш какво трябва да търсиш. И не забравяй – за тях не си колега от столицата. Никакви явно професионални въпроси. Всичко, което са събрали като улики, аз ще го получа по нашия канал. Твоята цел е да се запознаеш с обстановката. Затова отиваш като журналист.
            - Ама... Не е ли твърде... традиционно? – подмени в последния момент думата Николай.
            - Или банално? Това искаше да кажеш, нали? Да. Изтъркано, шаблонно, или както щеш още го наречи, колега Стоев – подсмихна се Питона, а Николай за пореден път си помисли, че освен Мария, май и шефът може да чете мислите му. – Но все още никой не го е отменил като удобно прикритие. Ти филми не гледаш ли? Дори и сценаристите го знаят. Няма по-добър начин да се задават неудобни въпроси, без да бъде издадена самоличността и истинската цел на проучването. Ето ти картата. Другата е за Гаврилов, той ще те придружава като фотограф.
            - Хм. Ама... не можахте ли от някой... хм, по-сериозен вестник да ни пратите? Кой ще разговаря с мен, като види за какъв жълт парцал се каня да пиша? – недоволно поклати глава Николай, като се взря в пластмасовия правоъгълник със собствената му физиономия и името на клюкарски седмичник, чиято жълтизна често понамирисваше на нещо мръсно-миризливо.
            - Грешиш. Хората го четат този вестник. И така е по-добре. За жълтата преса е нормално явление да не се подписват статиите или да им слагат измислени имена. Ако някой все пак реши да рови, можеш да минеш за дописник на хонорар, пишещ под псевдоним.
            - Ами жената на Златев? Тоест, вдовицата. Пред нея номерът няма да мине, познава ме добре. Още от миналото лято.
- Засега няма да установявате контакт с нея. Пък и тя едва ли ще тръгне сред хората да разправя кои сте. Ако е замесена, не е в неин интерес да ви разобличава. Дори ще ви избягва. Сега играе роля на опечалена вдовица, затворила се е в имението и с никого не контактува. Само някакъв тамошен репортер успял да я издебне. Пристигнал едва ли не преди полицията и, както разбрах, още в първите часове взел от нея интервю. Било е излъчено единствено по местната кабеларка, при това само веднъж, в обедните новини. После Златева май е направила преоценка на поведението си. Или, което е по-вероятно, някой я е посъветвал как да се държи, защото веднага след излъчването се обадила лично в телевизията и настояла да го свалят от ефир. Била жестоко стресирана от загубата, пък те се били възползвали от нейната слабост, така казала. Дори намекнала, че ако не го направят доброволно, тя имала приятели, на които тяхната неуслужливост никак не би се харесала.
- А пък този начин на мислене и изразяване никак не ѝ е присъщ – вметна Николай. – Тя спи и сънува как да стане известна. Този тип хора не се спират пред нищо, за да се видят по медиите, а скандалът е най-често използваната им тактика.
- Точно така. С Гаврилов ще трябва да изчислите съветника ѝ. Но с вдовицата ще поработим по-късно, на базата на допълнителни сведения. Засега можете спокойно да използвате прикритието си, то е за пред местните, целта ви е да сондирате обстановката. Улеснява ви да задавате всякакви, дори най-неудобните въпроси. Като „жълти” журналисти имате това предимство – можете да нахалствате с въпросите си, да се ровите в мръсното бельо, в пикантериите... Там май наистина е имало някаква любовна история. А и хората ще бъдат по-разговорливи пред вас, ако сте „журналисти”, а не полицаи.
            - Няма що, голяма чест ми оказахте, шефе! Доживях да съм представител на един от най-долнопробните вестници, да събирам клюки. Мария ще е очарована – саркастично се подсмихна Николай, представяйки си огорчената ѝ физиономия като разбере, че вместо да се прибере по-рано, нейният мъж отново заминава в командировка за целия уикенд.
Реакцията му не остана незабелязана от Питона, който впери в него немигащ поглед.
            - Да, лошо се получава с жена ти. Знам, че скоро ще ражда. Кога очаквате щастливото събитие?
- Терминът ѝ е 28-ми май.
- М-да... Съвсем скоро.
- Няма проблем, господин Панайотов. Родителите ѝ живеят наблизо, в един квартал сме, ще се обадя на майка ѝ да я наглежда. Или направо ще я закарам при тях.
- Хубаво. Съжалявам, но това е положението, Стоев. Работата не търпи отлагане – разпери ръце Питона. – Разчитам на теб. И на Гаврилов. Поне във вас съм сигурен.
- Е, шефе! Сред нас няма... къртица!
- Знам, Стоев, знам. Момчетата от отдела са стабилни. Но трябва да сме по-внимателни този път. Никой няма да знае освен мен и Комисаря, че сме поели случая. Така трябва. Не мога да бъда на сто процента сигурен, че някой някъде междувременно не е минал от другата страна и няма да търси начин да ви спре – на местно ниво ли, от по-горе ли... Все пак това са „Палачите”, а техните покровители са пуснали пипала из цялата система. Трябва да довършим започнатото, ти си най-запознат от всички с материала, а имаш и стари... хм, недовършени сметки със Златев. Така. Свършихме. Искам ви в понеделник сутринта с доклад при мен.
- Разбрано, господин Панайотов!
- И да предадеш много поздрави на жена си от мен.
- Ще бъде изпълнено, господин полковник!
Николай изкозирува преднамерено официално. Обръщението и този жест на уважение не бяха по правилника, бяха си чисто своеволие. Разследващите полицаи не носеха униформи, пък и званията им бяха преди време отнети в резултат на поредната реорганизация в структурите на МВР, но знаеше, че и двамата продължаваха да чувстват пагоните върху раменете си. И това чувство им придаваше една особена, споделяна само помежду им, сила.
Щом се прибра в кабинета, той веднага набра номера на Мария. Даваше заето, вероятно разговаряше с майка си или сестра си. Реши да я потърси малко по-късно, а междувременно трябваше спешно да въведе Гаврилов в заданието. Беше доволен, че изборът на Питона се бе спрял върху него.
Младият му колега, криминалният разузнавач Димитър Гаврилов, бе дошъл в отдела преди три години, веднага след завършването на Академията - с много теория в главата, но без никакъв опит. Затова пък бе смел, съобразителен и схващаше бързо ситуацията. Бе прикрепен още от първия си работен ден към инспектор Николай Стоев и смяташе, че е научил много от своя по-опитен колега. Двамата заедно разследваха случая със серийния убиец, нападнал Мария, имаха зад гърба си не едно и две разкрити тежки престъпления, а при едно от мероприятията Гаврилов дори бе зле ранен и дължеше живота си единствено на бързата реакция на инспектор Стоев.
Наистина не би могъл да желае по-добър помощник.

Доскоро всеки поглед към сестра ѝ беше като надзъртане в огледалото –приличаха си като две капки вода. Но от това подобие сега бе останало само приблизително сходство, вече не можеха да бъдат сбъркани една с друга, както често се случваше по-рано. И то не само заради наедрелите форми на Мария. От промените в организма косата ѝ се бе изтощила, налагаше се да вземе мерки за укрепване на косъма, затова бе отрязала буйните си тъмно кестеняви коси и от два-три месеца носеше къса прическа, каквато имаше в детските години - а това по един странен начин я правеше да изглежда нежно-уязвима, дори по-малка на възраст. Магдалена пък се бе леко изрусила, избирайки медено-пшеничен оттенък, който подчертаваше бистрия тен на кожата и правеше големите ѝ бляскави очи още по-тъмни. В лице също вече не бяха толкова еднакви, но това по-скоро се отнасяше за изражението. Докато едната бе очарователно екзалтирана и енергична, от другата при цялата ѝ детинска миловидност струеше умиротворение, нетипична за годините помъдрялост и някакво тихо вглъбяване в себе си, сякаш непрекъснато се прислушваше към новия живот, който носеше под сърцето. Връзката между тях обаче оставаше все така силна.
            - Хей, как си, слонче?
            - Уф, Маги, пак ми четеш мислите! Слон... Хм...
- Не се обиждай, де! Добре изглеждаш. Изобщо не си напълняла много.
- Аха! Виж ме на какво приличам! Че и петна ми се появиха – посочи тя челото си. - И каква е тази паника, скъсахте се да звъните! И Ники, и мама. Ти също. Още ми е рано, нали знаеш? Още цели две седмици имам.
            - Аз не за това, сестричке. Исках да те питам нещо... хм... Ти новините гледа ли?
            - Не, бях на разходка. Защо?
            - Аха-а. Ами-и-и... Николай нещо да ти е казвал?
            - Не. Каза само, че шефът го вика.
- Нищо ли не си разбрала?
- Не. Ама нали ти също си говорила с него. Той какво... Да не ти е казал нещо? Маги, какво е станало?
            - Само не се тревожи излишно. Мислех, че знаеш. Все пак и нас някак ни... засяга... Иначе добре ли си?
            - Ако още малко го поусукваш, наистина ще ми стане нещо! Да не искаш да получа контракции и още сега да почна да ти раждам племенницата?! Казвай какво е станало! – извика Мария и сложи ръка върху корема си. Усетило тревогата ѝ, детето вътре в нея се раздвижи.
            - Е, добре. Тази нощ са убили Златев. Богдан Златев.
            - Ха! Уф-ф-ф! Сестричке... Бива ли тъй да ме стряскаш? Аз пък помислих, че кой знае какво е станало! Трябваше да се очаква. На зло куче – зъл прът, такива като него така свършват.
            - Да, де, ама аз му го предрекох това, когато ме замъкна в онази пещера да му търся съкровището*. Помниш ли? Казах му го! В прав текст му заявих, че няма да се измъкне сух от водата!
*Историята с отвличането на Магдалена и търсенето на имането е описана в романа на Никол Данева „Заклинанието” (КК „Труд”, 2010).
            - Да, де... Ама всъщност не си му предрекла убийство, ти имаше предвид нещо съвсем друго тогава. Все пак „гледачката” в това семейство съм аз, забрави ли? – възрази Мария.
Имаше право да се гордее с тази своя репутация. След комата бе придобила неочаквана дарба - получаваше понякога внезапни проблясъци в съзнанието, странни ярки картини, които при правилно разчитане даваха информация за отминали или бъдещи събития. Николай знаеше за тези нейни състояния и макар отначало да реагираше като Тома Неверни, скоро сам се убеди в способностите ѝ. Тя не злоупотребяваше с тях и страхът му, че само с едно докосване неговата съпруга ще може да го контролира, постепенно изчезна. Продължаваше обаче да подмята, че не било лесно да се живее с магьосница, често се случвало жена му да казва нещо, за което в момента си мислел, и къде оставала личната свобода... Мария тогава със смях заявяваше, че всички жени по природа са магьосници и да почакал да се роди дъщеря им, щял сам да се убеди в това. А той отвръщаше, че природата е несправедлива и че в неговата работа този дар би бил неоценим и още по-полезен. В отговор тя неведнъж бе предлагала услугите си, но Николай всеки път категорично бе отказвал. Не било полезно за младо момиче като нея, особено в нейното състояние, да се докосва до такива мрачни дълбини на човешкото съзнание, изживяването дори за професионалистите било като слизане в ада.
            - Така, де. Ама нали сме близначки, значи съм същата като теб, значи и в мен дреме неизявена все още ясновидка – засмя се Магдалена. – Току-виж съм се халосала по главата... или поради нещо друго... и съм почнала и аз да виждам!
- Не ти трябва, не е лесно. Всъщност, донякъде си права, всички мислехме тогава, че Златев ще си го отнесе. И ще го осъдят. Поне за едно-две от престъпленията му. Но нещата не винаги стават тъй, както ни се иска. И какво от туй, че всичко тайно, ставало някога явно!… Истината често не излиза наяве, когато е наложително. Просто някой няма изгода от нея. Пък и Златев нали ни заплаши много-много да не говорим, че имал добри адвокати. И връзки. И добри пари да си купи каквото поиска, дори свободата, нали помниш? Така че, наистина нищо ново под слънцето.
- Радвам се, че възприемаш философски нещата, Мари, ама... Вярно, Златев се отърва по... нашия случай. Ама нали се канеха поне за очевадните му престъпления да го закопчаят? Нали уж имаше стабилни доказателства, че е замесен поне в едно убийство?! На медицинската сестра, онази, дето се грижеше в клиниката за баща му.
- Имаше. И после всички улики мистериозно изчезнаха. Златев пък си имаше стабилно алиби, не можаха да го изобличат дори като поръчител. Изглежда онази му е била любовница и го била притискала с някаква информация, така смяташе Ники – но нямаше никакви доказателства. И сведоха нещата до битово ниво. Нейната катастрофа била обикновен инцидент, обикновено ПТП на опасен участък от пътя, при усложнена обстановка заради лошото време.
- Ха, как ли пък не!
- Така стана. Николай много се ядосваше, според него имало подмяна на улики, колата ѝ всъщност била силово изблъскана от пътя. Но доказателствата изчезнали, някак странно взели, че се изпарили от делото. И случая го закрили, нямало данни за криминално престъпление.
- А това, че Златев наистина ме отвлече, а? И му се размина! Точно както заявяваше, че ще стане! – все по-разпалено говореше Магдалена. - Нямало насилие, нямало искане за откуп! Да се пръсне човек от яд! Изкараха ме някаква ненормалница, която не може да оцени гостоприемството на такъв широко скроен човек като небезизвестния „меценат и стълб на обществото” Богдан Златев!... Ха! Имаше нахалството сам да се нарича така, моля ти се! С ушите си съм го чувала! И на всичкото отгоре да твърди, че „тази ненормалница”, тоест аз, си била въобразила, че била объркана със сестра си, тоест с теб, заради някакви измислени ясновидски способности! Докато всъщност и двете сме били гола вода и чиста проба шарлатанки, защото се видяло колко струваме, никакво съкровище не сме успели да открием, само сме го били подвели! Накрая ние излязохме виновни, че бил тръгнал с нас в планината, на мно-о-о-го опасна екскурзия, моля ти се! Бил рискувал заради нас живота си! Ха! Бясна съм, като се сетя, бясна! И накрая стана точно тъй, както още тогава казваше моят Алекс: такива като Златев законите не ги ловят. Онзи затова ни се хилеше такъв, когато Ники го „закова” там, в пещерата. И затова имаше нахалството да ни заяви, че дори от оня свят щял да намери начин да прецака системата. И да прати поздрав на някои хора...
- А кой го е убил? Някой от конкуренцията ли? Ники беше споменал, че Златев май се бил забъркал с „Палачите”.
- Не знам повече подробности, исках теб да питам дали Николай не ти е казал нещо по-съществено. В новините само накратко съобщиха, че снощи бизнесменът Богдан Златев бил смъртоносно нападнат, намерили го рано тази сутрин мъртъв в гората над вилата му.
- Къде това?
- В някакво родопско село, близо до някакъв язовир. Някъде край Доспат. Бил застрелян, но имало следи и от сбиване. Полицията имала версия за извършителя, вече го издирвала, било разчистване на лични сметки, не било свързано с бизнеса му. Вероятно някаква семейна история, убийство от ревност, така казаха. Мислех, че ще те зарадвам. Все пак има справедливост. Има възмездие!
- Е, да. В крайна сметка Златев си получи заслуженото.
- Аха. Само че... Слушай, сестриче... Имам някакво усещане, че там нещо е станало, което... Мене слушай, Златев не може да си отиде тъй банално! Има нещо... прецакано, както се заричаше Златев. Да знаеш, там не всичко е било наред!
- Е, как ще е наред, щом има убийство! Дори на такъв тип като Златев. И... сестриче, какво значение има как е бил убит, какво ни засяга това?
- Ммм-м... не знам, не знам!... Той беше много сериозен, когато се закани, че не само от ареста, но дори от оня свят ще ни гледа сеира. Така че... ти... дали не би могла по твоя си начин да погледнеш какво и как е станало?
- А трябва ли? Там е имало убийство, смърт... насилствена смърт... Това винаги е лошо – проговори с някак внезапно паднал глас Мария, прехапа устна и сложи ръка върху корема си. Детето пак се бе раздвижило и тя с леки движения започна да го поглажда. - Ох, как рита! Тихо, миличко, тихо. Това е гласът на леля ти Маги, тя с нетърпение те чака. И ще ти се радва. И всичко ще бъде наред...
- Всъщност... Не, нищо не прави! Сбърках! – извика Магдалена и прехапа на свой ред долна устна. Направи го по същия начин като сестра си, в долния ляв ъгъл на устата. - Извинявай, Мари, не съобразих. По-добре не се замесвай! Май не е добра идея в твоето състояние да се натоварваш с такива... неща! Забрави! Има си хора за тази работа, те да разнищват тази история.
- Да, има... – угрижено кимна Мария.
Питона бе извикал Николай спешно в кабинета си - дали няма да го натовари точно с този случай? Инспектор Стоев бе най-вътре в нещата. Но това означаваше нови отсъствия и закъснения. И тогава прощавайте запечена рибка, бавни разходки с любимия, спокоен уикенд...
За да си възвърне настроението, тя тръсна глава и насила се усмихна:
- Дори и да искам, не мисля, че бих могла да го направя. Сама знаеш, Маги, необходимо ми е специално настроение и физически контакт, за да видя нещо. Трябва да докосна човека, особено ако не ми е близък. Или поне някакъв предмет, който му е принадлежал. В случая няма как да стане. И... ти си права, наистина не знам как би се отразило това на детенцето ми. Понякога е доста изтощително, а усещанията не са никак приятни. И Ники ще възрази, не иска да се правя на… на гадателка точно сега, когато нося детето му.
За да заглади неуместното си предложение и да развесели сестра си, чието скършено настроение не ѝ убягна, Магдалена се впусна в някакъв дълъг и екзалтиран разказ за премеждия с изтърван полет, пропаднала важна среща, щастлива развръзка и други перипетии, станали с техни общи познати. Скоро двете безгрижно се смееха. И точно в разгара на веселието в долния ъгъл на екрана се появи съобщение за ново повикване. Беше от Николай. Смехът на Мария секна.
Знаеше какво може да очаква от разговора с мъжа си – най-вероятно щеше да ѝ съобщи, че пак му се налага да закъснее...
Художникът и плажната богиня

И така, продължавам. Това повече няма да се повтори. Ще се постарая да разкажа историята си стегнато, без сълзливи отклонения.
А тя наистина приличаше на богиня. Да!...
С тези нейни разпилени по раменете тежки къдри, с кожа, блестяща някак отвътре, покрита със съвсем лек загар (въпреки жежкото слънце!), с перфектен овал на лицето - сякаш направо бе слязла от картината на Ботичели...
И тези съвършено изваяни крака, нито кльощави, нито набити, изцяло оголени от оскъдния минижуп!... Да не говорим пък за трепкащите под тънкия плат гърди, освободени от прегръдката на сутиена и достатъчно изложени на показ, за да отбележа, че не бяха натъпкани със силикон. Не съм от онези, дето си падат по пищните „балкони”, а пък изкуствената им плънка направо ме отвращава, имам набито око и веднага различавам фалшивите от истинските. Нейните бяха напълно естествени, с най-любимия ми размер, нито прекалено големи, нито малки, а с онази приятна закръгленост, която подсказва мека, жива еластичност на плътта, и която ляга най-добре в ръката, изпълвайки я по най-съвършения начин.
И буйните къдри с медено-пшеничен оттенък...
И млечно-перлената кожа...
И очите, които имаха форма на бадем и цвят на светъл сапфир...
И устните с цвят на корал, или по-скоро на руйно вино. Какви ли са на вкус...
Ей такива „вкусни” картинки започнаха да се оформят в главата ми, докато с очи галех лицето ѝ, а ръката ми запечатваше видяното върху листа. Правя моментните портрети чернобели, а нейната фактура изискваше цвят. Сочен, плътно-топъл, апетитно-възбуждащ цвят. Вярно, мина ми мисълта, че и коралът, и сапфирът са камъни на Венера, но кой да ми напомни, че тези шаблонни определения прилягаха не на ренесансовата ѝ красота, а по-скоро на нещо друго! Бяха като взети от някой розов булеварден роман, пълен със сладникави илюзии, бутафорни убийства, изгаряща омраза, коварни отмъщения, интриги и любов до гроб. Кой да ми напомни, че има една известна отрова с дъх на бадеми, че изтичащата кръв също е винено-коралова на цвят, а скъпоценният сапфир също като диаманта може лесно да пореже плътта с острия си ръб!...
Как не се осъзнах навреме, как не забелязах фалша!
Злото се бе стаило някъде в потайните глъбини на красивите ѝ форми и ме бе накарало да забравя колко прелъстително може да бъде. В свое оправдание ще кажа, че винаги съм възприемал женското тяло като най-великото творение на природата. За мен то преди всичко е обект на възхита и творческо изследване, одухотворено и неповторимо съчетание от линии, форми и цветове, а не някакъв си там... сексуален обект под формата на плътски деликатес!
И като започнах да ги редя тогава такива едни коралово-бадемово-сапфирени, трябваше веднага да ми светне, че нещо става с мен: аз никога не оценявам една жена по начин, сякаш правя инвентаризация на женските ѝ прелести, при това с изтъркани клишета! Дори само от този простичък факт трябваше да се досетя, че нещо наистина не е наред - както с клиентите ми, така и с мен...
И да не приемам предложението.
Макар че кой друг на мое място би устоял! Всичко ми изглеждаше като сбъдната мечта, така би го възприел всеки уважаващ себе си художник, получил подобна поръчка. И всеки нормален мъж. Още повече, когато до умопобъркване е бил обхванат от страст...
Но нека карам поред.
Има истории, които започват зле. Те завършват понякога добре, а понякога още по-зле, но тогава човек още от самото начало е подготвен за край с неприятни изненади. Моята не е от тях, тя започна като вълшебна приказка, всичко говореше, че и краят ще е добър, дори прекалено добър. Животът обаче не се развива по холивудски сценарий със задължителния хепиенд. И от седмото небе, където лекомислено се реех, аз внезапно се провалих в най-кошмарен сън. Време е да се събудя и да си дам сметка за действителността, за погрешните мои ходове, за пропуснатите възможности – току-виж съм налучкал изхода от този объркан лабиринт.
Ще се постарая да бъда максимално достоверен, ще си припомня всичко, което се разигра с моя помощ - и хората, които бяха замесени, и репликите, които си разменихме, и чувствата, които ме обсебиха.
И така, захващам най-сетне моя разказ, пък да видим какво ще излезе.

Всичко започна някъде към средата на миналото лято. Аз съм художник без някакви по-сериозни ангажименти, нещо като волна птица. И летата обикновено ги прекарвам на морето, та от юни докъм края на септември можете да ме намерите най-често в Созопол. Имам си местенце там, на една от крайбрежните улици в Стария град. Не се оплаквам, стратегически пункт е, хем близо до панорамна гледка, хем до заведенията - тълпата там почти денонощно не спира. Още от рани зори разпъвам дървената стойка, нареждам върху нея готовите картини, сядам пред статива и в очакване на евентуални клиенти нахвърлям по някой и друг ескиз, правя етюди или работя върху някоя нова идея. И докато се трудя така по цял ден, продавам чат-пат по някоя от по-евтините картини, дето най-много се харчат. Най-вече печеля от моментните портрети, там нямам равен на себе си, мога да го кажа без излишна скромност. Клиентът сяда на стола, а аз за десетина минути му правя портрет с въглен върху специална плътна хартия, после може да се рамкира и се получава доста добре. Един мил сувенир, спомен от ваканцията.
Да, съзнавам, че това, което с такава бърза рутина нахвърлям върху листа, не е шедьовър. Чисто занаятчийство си е. Но тези мои скици все пак са творчески, авторски произведения, те са несравнимо по-добри, смея да заявя, от всичките онези изготвени с помощта на компютър псевдо-портрети по снимка, с които мои „колеги” заливат пазара. Иначе съм добър професионалист и ако през лятото си позволявам известни компромиси заради масовия вкус, то през останалото време се отдавам изключително на сериозна работа. Имам участия в изложби, дори една-две собствени, като не губя надежда, че един ден ще излагам и в световни галерии...
Поне доскоро не губех. Обичам да рисувам, само това умея да правя, в това е смисълът на живота ми. Не знам как бих живял оттук нататък, ако ми попречат да се занимавам с любимата ми работа. Отнемат ли ми свободата, ще прекършат и вдъхновението ми – никак, ама никак не се виждам като художник, творящ от затвора.
Всъщност рисувам от съвсем малък, още преди да проговоря, а аз доста късно съм започнал да редя изречения, може би защото съм комуникирал със света по друг, сетивен начин. И още от ранна възраст най-много ми се отдаваше да правя копия. Бях във втори клас, когато за домашно трябваше да изобразим сценка от приказката за болния вълк и хитрата лисица, която го накарала да я носи, че и риба да ѝ лови. Спомням си как разгърнах книжката, вперих поглед в клекналия край замръзналото езеро вълк и без да гледам моя лист, започнах да движа молива върху него така, сякаш върхът му чрез невидима нишка директно бе свързан с очите, които проследяваха линиите от картинката. Нанесох контурите, после внимателно ги оцветих – получи се толкова добре, че вечерта, като показах рисунката на родителите ми, те започнаха да ме корят, че съм я бил прекопирал на прозореца! За да им докажа, повторих номера с рисуването, без да гледам хартията - и бях много горд от себе си и от похвалите, които получих. Същото правех по-нататък с други картинки от учебниците, така запомнях и материала, като отпечатан в мозъка ми ставаше... Всъщност от книжките най-вече помнех илюстрациите.
После, вече в Академията, интересът ми се насочи към портретите, там бях... направо факир! Някой, май Бодлер, беше казал, че добрият портрет е драматизирана биография, или не, по-скоро вродена драма, неделима от самия човек. Е, на мен ми се отдаваше интуитивно да разчитам тази отразена в чертите на човека история, да представям нейното проявление чрез невидими в огледалото детайли, незрими за взора, неуловими за фотообектива - някоя почти незабележима гънчица край устата, някоя полусянка под скулите, която само аз виждах, сияние, излъчвано от косите, очите или друга игра на светлосенките, линиите и формите. Предричаха ми голямо бъдеще, а ето че вече минах трийсетте, пък все още не съм си направил кой знае какво име...
Но да не се отплесвам, май ме тегли към спомени, тъй като донякъде ме е страх да се впусна в анализ на настоящето. Макар че и това е важно, тези мои качества по някакъв начин също спомогнаха да се озова сега тук, в това затънтено и забравено от бога място.
Та да се върна на онзи ден. Бях подредил върху стойката традиционния набор от разнообразни платна – за разлика от профилираните ми колеги аз не се ограничавам само в един жанр, предпочитам да се изявявам в различни насоки, така и повече клиенти привличам. Имаше там няколко пейзажа и селски къщи - от тия, дето най-много се харесват, особено от чужденците. Имаше и флорално-плодови натюрморти, които също вървят, евтини са и ги взимат за трапезарии или кухни например, имаше и едно-две копия на известни ренесансови майстори, тях пък ги слагат понякога в спалните, така че и тия вървят, макар по-слабо, а за демонстрация на майсторлъка ми имаше и два-три портрета на известни актьори.
Сега, като се замисля, струва ми се, че май тя беше тази, която първа заахка възторжено пред портретите на Брад Пит и Том Круз.
- Феноменално! Забележително! Виж, мечо, колко е хубаво! - бе извикала тогава тя, хвърляйки ми крадешком многозначителна усмивка.
Да, не се лъжа, усмихна ми се... по особен начин. Сега ми се струва, че май още от първия миг бе имала нещо наум относно моята скромна персона. Но пък може и да си въобразявам, кой знае...
А вече след нея и Златев се спря, като се позагледа в изложеното. Тогава дори не знаех името му. Едва впоследствие разбрах, че този „мастит” наш бизнесмен от новия ни „елит” не само имал проспериращ бизнес в областта на хотелиерството, но и се увличал от иманярство, бил колекционер на антики, събирал и картини. Започна да ръси коментари, опитвайки се да покаже някакви познания пред жена си. Като „познавач”, за какъвто се имаше, той пък се бе впечатлил най-много от ренесансовите ми копия, които бях представил – те обаче бяха халтура, която смятам за свой професионален срам.
Ще поясня защо. В обичайната си работа аз не използвам компютърни програми, но точно за тези мои „шедьоври” бях допуснал компромис, колкото и да отричам подобен вид халтура. Това са дигитални фалшификати, с които напълно съзнателно бях изневерил на себе си и на изкуството. За свое оправдание ще кажа, че ги излагам като препратка към типа картини, които изготвям единствено по поръчка. Истинските копия са много скъпи и трудоемки, когато се изработват по традиционния начин, бих могъл да го нарека аналогов - за разлика от другия, компютъризирания, който сега е най-широко разпространен. Единственото помагало, което си позволявам, е баналният растер. Не използвам никаква модерна техника, да не говорим пък за някакви специализирани програми. Отнема ми много време, затова пък ценителите веднага схващат разликата. Но понякога, признавам си, прибягвам и аз до услугите на компютъра - да не остана по-назад от „колегите”, нали трябва и аз да припечеля нещо! Така копията се изготвят изключително бързо, цялото „творчество” на изпълнителя се състои в занаятчийско нанасяне на слоеве боя върху разложеното от компютъра изображение, защото програмата сама диференцира колорита и услужливо определя реда на работа. Целият процес е проследен в упътващата програма стъпка по стъпка, като за пълни лаици. Изключително нагледно и подробно е посочено кои елементи от картината трябва да се оцветят първи, кои след тях, в какъв ред да се нанесат боите при съответните фрагменти, в каква тоналност, и тъй нататък. Нищо чудно, че интернет пространството е задръстено с оферти за подобни репродукции.
А понякога се ограничавам с нещо още по-просто: върху отпечатаната по дигитален начин репродукция налагам с фини движения на четката единствено слой лак, трябва само да следя оригиналните мазки. Готовият продукт изглежда като истинска картина заради релефността си. Масовият клиент, търсещ някакъв евтин сувенир, не усеща много-много разликата, не придиря, така че подобни лакирани компютърни копия вървят добре, те са с приемлива цена, пък и ловят окото.
Точно такъв един сурогат бе грабнал вниманието на Златев.
Сещам се, че пак тя беше тази, която даде идеята да й бъде направен моментен портрет. След като се възхити още веднъж от изложеното и прочете на глас рекламата ми, с която гарантирах бързина и прилика с оригинала, тя започна да се умилква на мъжа си - искала също да бъде нарисувана, да имала спомен от лятото, толкова хубаво си прекарвали! Специално бях представил автопортрет, та клиентите да се убедят с очите си в умението ми с няколко щрихи да предавам поразително сходство. Тогава видях колко убедителна можеше да бъде - не си пестеше милите думи, настойчиво и възторжено настояваше да получи именно от мен свое изображение, другите художници на алеята не били толкова добри...
Като я чух, постарах се да укротя емоциите, които бе възбудила у мен. Превърнах се в самата любезност, надушвайки потенциални клиенти и с широк жест ги подканих да се възползват от услугите ми. Не исках да ги изпусна, личеше си, че са паралии. Той бе малко под петдесетте, а тя бе с двайсетина години по-млада, своенравна и разглезена. Още тогава забелязах, че изключително много обича вниманието – има такива хора, особено сред днешния ни „елит”, освен себе си, нищо друго не виждат. Един мой приятел, за Ангел ми е думата, той доста се върти из тези среди, та ги нарича „хора на двойното завъртане”. Те изцяло са заети със себе си и не само са въртят около своята собствена персона, но искат и целият свят да се върти около тях. Все пак при нея това се получаваше по един очарователен начин, който в последвалите ни контакти ме караше да ѝ се радвам като на малко дете.
И същевременно неистово да я желая...
След като още малко се помотаха пред стойката, мъжът ме попита колко време ще отнеме цялата тая работа с рисуването на Бубето, неговото съкровище, така я нарече. Уверих го, че няма да трае повече от една бира, бях видял жадния поглед, който бе хвърлил към отсрещното заведение. Той прекара длан по избръснатата си глава, погледна си часовника, оригинален Rado между впрочем, доволно кимна към придружаващия ги телохранител, когото едва тогава забелязах, и двамата се отправиха натам. Впоследствие разбрах, че младежът с вид на ММА боец се казва Йосиф и е негов доверен бодигард, дори ми се наложи да се запозная с него по-отблизо... но за това ще разказвам, когато му дойде времето.
И тъй, Златев се отправи към близкото заведение с клатушкаща походка на бивш борец, като преди това собственически целуна жена си, сякаш им предстоеше дълга раздяла, а към мен хвърли оценяващ и дори заплашителен поглед – един вид, върши си това, за което ти се плаща, и не пипай чуждото, аз съм отсреща и всичко виждам. Не пропусна обаче да ми заръча да не претупвам работата, да не бързам, да изрисувам добре жена му. Аз пък, още по-доволен, останах насаме с модела, много мразя, когато ми висят над главата. Още повече, когато моделът ми е толкова благодатен за рисуване. А такива самодоволни типове като този новобогаташ направо не мога да ги понасям, ще вземе и съвети да ми дава как да рисувам!
Тя май също се бе зарадвала на свободата си, защото не само разчетох досада в погледа, с който изпрати леко тромавата фигура на мъжа си, но и към мен долових отправено ясно изразено предизвикателство, дори обещание за бъдещи контакти. Или поне така ми се стори... Протегна ръка и се представи, повечето клиенти не го правят. Бях поласкан. Името ѝ, произнесено с нейния топъл, плътен глас, прозвуча в ушите ми като песен на сирените.
Моника...
Моника, Моника!... Най-хубавото име, което бях чувал. И толкова ѝ прилягаше! Означава „единствена”. Една-единствена!... Моята единствена, единствена любов...
Но да не се размеквам.
Моника отговори с многозначителна усмивка на молбата ми да свали диадемата с леопардова шарка и като повдигна ръце, с няколко грациозни движения разпиля косите си по раменете. Лъхна ме упойващ аромат.
След като се настани на стола, наложи се леко да коригирам позата ѝ. От докосването до нея сякаш ме удари ток, толкова мощни флуиди излъчваше. И съвсем определено изпращаше към мен сигнали, не, не се лъжа!... Самият аз не изглеждам зле. Малко съм слаб, но пък строен, много стегнат, с жилава мускулатура и пропорционална конструкция. Признавам, посрещнах със задоволство интереса на Моника към собствената ми персона, но не бях изненадан, жените обикновено ме харесват. И докато нахвърлях върху платното контурите на лицето, мислех за всичко друго, но не и за бъдещо убийство, кълна се!
Да, никак не преувеличавам, самата Моника ми даваше аванси. Ако се интересувате обаче дали съм я свалял още от онзи първи миг, ще отговоря с едно категорично не. Можете да ми вярвате – аз никога не смесвам работата с удоволствието, имам такова правило. И ако изпитвам сексуално влечение към модела, не го афиширам, не предприемам никакви стъпки към физическа интимност. Сближаването е по-скоро платонично, на духовно ниво. Независимо кого рисувам, аз обичам да предразположа обекта, да вникна в мислите и чувствата му, да стана него, да се усетя в кожата му, да видя душата му отвътре. Жените понякога разчитат неправилно този мой поглед, с който прониквам в същността им, и нерядко се налага да ги разочаровам, когато не правя следващата, чест очаквана от тях крачка.
Всъщност аз рядко преспивам с моделите си, не бива да оставате с впечатлението, че съм някакъв разгонен Дон Жуан със списък за стотици завоевания, изготвен от верния Лепорело. С либидото ми всичко е наред, просто смятам, че сдържаното влечение и незадоволеният копнеж към дадено тяло са по-креативни, отколкото опознаването му в леглото. Доста съм емоционален, а тъй като след половия акт върху образа се наслагват и моите субективни преживявания, смятам, че подобно прекрачване на границата пренася картината в друго измерение. Когато се случва да рисувам актова поза на жена, с която съм бил интимен, към нейното физическо разголване се прибавя и моят... как да го нарека... душевен ексхибиционизъм – а това е нещо, което се стремя да избягвам.
Е, при моментните портрети подобно цялостно вникване в образа няма как да се получи. Нямам време за задълбочаване, там търся преди всичко моментната прилика: каквото виждат очите ми, това излиза изпод ръката ми. Все пак в тях понякога се промъква и още нещо. Този процес протича някак от само себе си, интуитивно схващам в чертите на човека отсреща частици от скритата му история, а те се отразяват и върху скицата.
С бодигарда зад гърба си, Златев се върна от заведението в момента, когато нанасях последните щрихи, а бях доста попроточил работата. Изглежда съдбата бе решила така – да не ми остави време да проумея какво точно се случва.
А определено нещо се мътеше, да, още тогава започна всичко! По едно време Моника сякаш се готвеше да ми каже нещо, но пък точно тогава край статива ми спря някаква възрастна двойка. Сянка на недоволство прелетя по лицето ѝ...
А Златев изглеждаше доста доволен, беше като котарак, преял с карначета. И май точно това беше похапнал заедно с бирата. Застана зад гърба ми и изкряка:
- Браво! Мяза на себе си! Малко по-отворена ми изглежда, малко перделия си я направил, но... става, бива!
Не се удържах и го репликирах троснато:
- Красотата на съпругата ви е достойна за четката на велик майстор, господине! Тя има чертите на Ботичелиевата Венера!
Онзи само изсумтя. Не знам дали ме разбра, затова с леко злорадство от собственото ми интелектуално превъзходство поясних:
- Има такава картина. От един велик ренесансов художник, Ботичели. Казва се „Раждането на Венера”. Вашата съпруга сякаш е слязла от нея.
Той като че ли изобщо не вдяна какво му говорех, защото махна с ръка и каза:
- А, да, Бочели. Чувал съм за него. Не беше ли сляп?
Е, какво да възразиш на такава „свещена” простота! Замълчах си. Само го предупредих да изчака няколко минути, за да направя фиксажа, иначе въгленът щеше да се размаже още при първо докосване. И докато финализирах рисунката, погледнах свършеното с нови очи. В чертите на скицираната от мен Моника наистина прозираше някакво нахално предизвикателство, неприсъщо на успокоената и уравновесена ренесансова Венера. Отдадох го на плажната суматоха и нервността на клиентката, която видимо се беше отегчила от горещината, шума и... май от мъжа си.
А пък Златев се повъртя още малко наоколо, попита дали може вече да си получи поръчката и като му кимнах утвърдително, бръкна се в задния джоб, откъдето извади топка банкноти. Не контактувах за пръв път с богаташи, хора всякакви съм срещал – разплащаха се и с чекове, и кеш, та веднага разбрах, че новият ми клиент отдаваше яко предпочитание на веществената страна от живота, за него бяха от значение мирисът, осезаването на парите, както и завистливите искрици в погледите на околните при вида на дебелата пачка в ръцете му – така наличността им бе къде по-внушителна, отколкото ако се криеха в сгъвките на някой портфейл. Отброи бавно и показно банкнотите, при което се видя, че повечето бяха столевки, взе портрета и прекара пръст по изображението, за да се убеди сам, че не се размазва. Доволен от резултата, нави небрежно листа на руло и двамата продължиха бавно разходката си, следвани от верния бодигард.
Гледах след тях докато не се скриха зад ъгъла. Малко преди да завият Моника ми хвърли поглед през рамо. И... лекичко ми кимна.
Признавам си: в този момент бях с пълното съзнание за вероятна, дори нещо повече - за пожелана от мен любовна интрижка. Може би заради резултата от моментния портрет, който ми бе подсказал, че Моника е твърде далеч от ренесансовата целомъдреност на митологичната си двойничка от знаменитата картина. Или заради знака, който ми направи на прощаване... Или заради арогантността на мъжа ѝ, знам ли...
Пожелах си да я срещна отново. Насаме и в по-интимна обстановка. Де да знаех, че ще дойде ден, когато горчиво ще съжалявам за сбъдването на това мое желание!...
Ще кажете, че не се връзва, че в един момент говоря за ренесансова чистота и одухотвореност, за някакви принципи, а в следващия миг вече си мисля как да преспя с чуждата жена. Какво да се прави, французите много добре са го казали: „се ла ви” и „шерше ла фам”! Тази леко мръснишка мисъл се бе промъкнала в мен след бадемово-коралово-сапфирените ми умствени упражнения в изящна словесност, бе укрепнала към края на сеанса и бе абсолютно осъзната в момента, когато записвах на обратната страна на портретния лист телефонния си номер и адреса на моя блог. При всеки удобен случай оставям своите координати, правя това винаги, когато връчвам на клиентите свое произведение. Все пак една картина се губи по-трудно от визитна картичка. В блога си съм качил снимки на „шедьоврите” ми със съответния ценоразпис и малко информация за себе си. Така клиентите могат да се запознаят с най-доброто от творчеството ми, да ме препоръчат на свои познати, да ме потърсят отново. Не че често се случва, но нали човек все се надява рекламата му да проработи.
Не крия, в случая разчитах най-вече на друг вид повикване. От самата Моника.
Като се занизаха обаче дните, и тази моя надежда постепенно закрея и угасна. Понесена от светската суматоха, Моника или ме бе забравила, или не ѝ бях направил достатъчно силно впечатление, така си мислех понякога, щом се сещах за нея.
Повикването обаче дойде, макар и след доста време, когато вече никак не го очаквах. И не от нея. От мъжа ѝ.
Получих предложение, което само глупак би пренебрегнал. Всеки художник на мое място би го приел. Е, и аз го приех. Приех го веднага, без да отдавам нужното значение на смъденето под лъжичката, дори го припознах като проява на силната ми интуиция. Мислех тогава само за божествената Моника, която ми се бе явила като видение от плажа подобно на родената от морето Венера. А самото смъдене приех за предчувствие, породено от привиждащите ми се промени, от очакванията за слава и добри печалби, но най-вече го отдадох на предусещането за някаква невероятна, фантастична, неземна любов...
Какъв глупак съм бил, че не чух нито „подсказките” на шестото ми чувство, нито се вслушах в гласа на разума! Ето докъде се докарах!...
И сега, вместо да се къпя в море от горещи страсти, вместо да се наслаждавам на златни лаври и популярност, каквито екстри ми се привиждаха след предложението на Златев, седя като отшелник в една планинска колиба, припомням си станалото с помощта на един рекордер, който изрових из вехториите, и между другото се опитвам да надраскам върху тях нещо с въглен…
Защото като хукнах да бягам, не успях да събера всичките си такъми, грабнах само лаптопа, а заварените тук материали на Ангел, моя любезен домакин, са много оскъдни. Не бях на себе си след бягството, имах нужда да излея насъбралата се в мен горчилка, та бях приятно изненадан, като намерих тук две-три опънати вече платна, само чакат да легнат върху тях боите. Да ме прощава моят приятел, ще му ги приватизирам…
Не знам докога ще изкарам така - без възможност да рисувам, което за мен е като да дишам… Без пари, без връзка с външния свят, защото тук, в това забравено от бога място няма нищо. Нямам Интернет, не смея да ползвам и телефона. Дори и него „убих”, за да не ме засекат по сигнала. Не знам и докога Ачо ще ме остави да поживея в „чифлика”, както нарича вилата си, сигурно вече е научил в каква каша съм се забъркал.
Но и в нещастието човек има щастие. Главното предимство на моето убежище е, че е далеч от хорските погледи, скрито в усойките над една родопска махала. Между другото, тя точно тъй се нарича, Усойките, и в нея живеят само няколко възрастни хорица. Въпреки гръмкото си име, „чифликът” на Ачо е с доста скромни размери и вид. Вилата му всъщност е един стар каменен градеж, вероятно бивш овчарник. Луксът е в това, че има сравнително удобно обзаведена стаичка за спане и нещо като просторна дневна-кухня с течаща вода и ток, при тези условия това си е чист разкош. Цялото дворно място пък е заобиколено със здрава каменна ограда, та се чувствам в относителна безопасност, дори като в истински чифлик. В махалата няма нищо, ни кафене, ни телефон, ни магазин, та не знам откъде тукашните хора пазаруват. Аз засега имам храна, оправям се някак със запасите от картофи, боб, консерви и малкото скромни продукти, които закупих с последните си пари в началото на моето отшелничество. Още с пристигането ми тук направих кратко и рисковано отбиване до магазина и кафенето в най-близкото по-голямо село, сторих го най-вече заради изгарящата нужда от информация. Все пак трябваше да знам какво ми се готви, нали вече съм убиец...
При това, както разбрах, издирван из цялата страна!
Но по-добре да не бях го сторил!... И да не бях чувал какви думи изрече Моника по телевизията по мой адрес... Поне щях да се радвам на илюзията, че съм имал любов и станалото си е заслужавало!
Оттогава нямам никакви вести от околния свят. А до седмица и продуктите ми най-вероятно ще свършат. Ще се наложи да подработвам някъде за храна, но как ще го сторя с тази моя рана на крака, не знам. Пък и хората наоколо са бедни, едва имат за себе си, камо ли да отделят залък и за мен. Може би ще потърся помощ отново от Ачо, моя ангел-хранител...
Но това май не е добра идея, веднага ще ме засекат по джиесема. А тогава и приятеля си ще изложа на неприятности, кой знае, може дори в съучастие да го обвинят!
Както и да е... По-нататък ще го мисля.
Засега съм доволен, че няма как да ме проследят чрез сателита. Нито чрез телефона могат да ме намерят, щото нали съм го „убил” и него, нито чрез компютъра, нали не съм в Мрежата, нито чрез колата, щото нали нямам джипиес, така и не се наканих да си сложа.
И какво излиза? Като се замисля, липсата на телекомуникации май е в моя полза, май не всичко е толкова зле.
А на Ангел му имам пълно доверие, никога не би ме издал. С него се знаем още от Академията, услужвал ми е и друг път с ключовете от вилата, когато съм искал да нахвърлям няколко пейзажа. Веднъж дори прекарах тук една чудна седмица с едно момиче, беше ми модел за известно време, че и нещо повече от модел...
Ачо на всичките си приятели услужва, дано не му навлека неприятности. А край него освен нашего брата от художническата гилдия се въртят и писатели, и журналисти, и какви ли още не. Тоя рекордер сигурно е останал от някого от пишещите, имаше върху него някакви словесни упражнения. Доста е добър, с възможност за над 800 часа запис, ще мога спокойно да си разкажа всичко.
И като го намерих вчера, сякаш знак от Съдбата получих, всъщност затова ми хрумна да споделя историята си. Така и така, нямам никакви други занимания, дори не мога да рисувам… Е, бих могъл да използвам моя плейър вместо чуждия диктофон, но защо пък на целия този хал да не си доставя малко удоволствие? За късмет имам зарядно, имам и батерии - винаги нося резервен комплект, щото нали често се налага да скитам из страната, докато работя. А всичко това съхранявам в чантата на лаптопа, който, като хукнах да бягам, успях да хвърля в колата...
Наистина и в нещастието човек има щастие!
И тъй, от днес започвам моя разказ, денят е петък, 16-ти май, по-скоро вече е 17-ти, защото минава полунощ... А кога ще го свърша – един бог знае…
Но съм доволен, че имам какво да правя. Да разказвам историята си, влизайки в ролите на различните участници, да влизам така и в тяхното състояние… И едновременно с това да слушам любимите си парчета, качил съм на плейъра достатъчно от тях.
Това го казвам, за да не се чудите откъде идва музикалният фон и да не сметнете, че всичко е някаква постановка. Не, не си правя майтап, аз наистина седя в една родопска колиба вдън горите, скрит от целия свят, и ви разказвам историята си.
Иначе Ачо е голям образ, душа-камбана, не ме попита нищо, когато в предната, безумна нощ, със свито сърце му заявих, че спешно диря усамотение. Изобщо не се учуди, че му звъня от някаква родопска кръчма по никое време, при това не от своя, а от чужд телефон (поне дотолкова съобразих, пък се намериха и добри хора да ми услужат), веднага ми каза къде е скрил резервния ключ, като ми пожела леко прекарване и лека четка, явно си мислеше, че отивам на вилата, за да творя.
Не знам дали хвана дикиш историята ми, че бързам толкова, защото се крия от една мацка, с която съм си развалил отношенията, та да не дава координатите ми на никого. Но му вярвам, че няма да ме издаде. Дори след като разбере в какво съм се забъркал.
Пък и донякъде му казах истината.
Така, де, нали връзката ми с Моника приключи с един труп!...

Електронна кореспонденция №1
Моника Златева до Весела Кралева, 10 април, четвъртък, 17.28

Muzka! Vese! Zdravei! Nai setne moga da ti pi6a! Imam straxotna novina! Fenomenalna! J I samo s tebe moga da q spodelq... 6toto muzinka ti samo mi ostana!
Eto q novinata. Хudognika deto go 4akame idva nai setne! J
Razpravqx ti za nego... pomni6 li? Se6ta6 li se za koi ti govorq? Onzi... deto go sre6tnax minaloto lqto v Sozopol. Qko gotin pi4! Golqm sladur! Vednaga usetix 4e me broika. Samo kak me gleda6e!!! Sqka6 me sabli4a6e, sqka6 vliza6e v men muzi... J Fenomenalno!
Bogi ni6to ne zabelqza togava. Kato se varnaxme ot moreto I kazax na Bogi na nqkolko pati 4e trqbva da go slogim v ramka onzi portret. Edin vid spomen za xubavoto ni prekarvane na moreto... pxaxaxax... Ama toi ne moga da go nameri 6toto go be6e zabutal nqkade I az mu se qdosvax mnogo 4e xi4 ne mu puka za mene I 4e samo mi obe6tava razni ne6ta pak ni6to ne izpalnqva... napravo mu go zaqvix tva v prav tekst!*
*Надявам се, че разчетохте „шльокавицата” на героинята, но за да не ви затруднявам излишно, изложенията й занапред ще представям „преведени” и коригирани според правописа и граматиката на българския език (бел. авт).
После пък Боги съвсем забрави за портрета, щото хич не му беше до него. Нали го арестуваха. То не бяха разпити, то не бяха подозрения, то не бе чудо, муцинка! Какво ли не искаха да му лепнат! И връзки с някакви убийци, сигурно си чула за тях, викат им „Палачите”... и връзки с иманяри... и отвличане...
Ама му се размина! И тъкмо мислех, че като се прибра вкъщи Боги след ареста, всичко ще си тръгне по старому, пък той взе, че съвсем откачи. Развали си отношенията с всички и направо подивя. Затвори ме тук, плаши се от всичко, дори от сянката си! Пък ми е лепнал и бодигард, сякаш не ми стигат кучетата!
Ама това всъщност не е толкова лошо, муци, да знаеш, щото момчето излезе разбрано, пффф, ха-ха... Йоско се казва, готин е!... Пък и с кучките е забавно, пращам ти малко снимки – тук сме на разходка над вилата. Едно момче-кучкарче ги обучи да ме слушат и са страхотни, феноменални! От половин километър чуват свирката, която всъщност не се чува как свири, щото е беззвучна, представяш ли си? Но моят не мирясва, разправя, че могат да ги гръмнат, а мен да ме отвлекат и да му искат откуп. Или да ме накарат да подпиша нещо, щото нали е прехвърлил всичко на мое име. И не ми дава да слизам до града, нито да се срещам с хора! Можела съм да изтърся или направя нещо, дето не трябвало!
Ама той мене за патка ли ме има?! Ще се пръсна!!!
Ох, Весе, не знам... Аз просто исках мъж, който да ме глези, зад чийто гръб да се чувствам като зад каменна стена, дето има една дума. А не да ме затваря зад истински каменни стени, че и да следи всяка моя крачка! Ужас!!! Уникално кофти!
Сигурно се чудиш защо толкова време не ти се обаждах. Нямаше как. Боги е мръднал яко на тема тотално следене, беше ми изключил Нета и едва отскоро ми разреши да го ползвам, при това само от време на време, можеш ли да си представиш?! Обаче ми забрани да говоря по Скайпа и някак го блокира, съвсем му се е размътил мозъкът! Взе ми лаптопа, пък ми даде един ужасно стар компютър, откъде ли го е изровил тоя сандък, сигурно от някоя колиба от махалите! Няма камера, за да не ни гледали през нея, моля ти се! Взе ми и смартфона, онзи, с брилянтите!!! Ще се пръсна наистина! Разправя, че имало някакви програми, които правели телефона като... как беше... Да, като предавател! Можело, без да се усетя, да ми сложат някаква програма, ей тъй, от въздуха, без дори да го пипат. И после можело да ни подслушват къщата. Дори като бил изключен, той пак предавал, каза, ама на мен не ми се вярва, това май той си го измисли, за да ме тормози още повече!
И ми даде един от най-допотопните джиесеми, без Интернет, без нищичко! Пълна тояга! Ама да знаеш, и той самият ходи с такъв, направо е изперкал, казвам ти! Че и цяло чекмедже със СИМ-карти има! Ужас!
Ах, да, забравих да ти кажа. Боги ми чете пощата, представи си само какво нахалство! Уникално!!! Така че трябва да съм по-внимателна. Трябва да трия всичко, което може да не му хареса. И това писмо, като го изпратя, ще го изтрия веднага, пък и ти за всеки случай ще го изтриеш, нали?
Муци, да ти се оплача. Боги е станал… ама наистина нетърпим, ама абсолютно във всичко! По цял ден се губи някъде (не че ми е притрябвал!), а като си е вкъщи или гледа мач, или се разправя с някого по телефона и се сърди не само на своите хора, но и на мен, особено ако реши, че не му играя по свирката. Промени се напълно, станал е един избухлив, дума не можеш му каза напреки. После ми се извинява, иска да ми угажда, ама аз нали вече съм изяла шамара, като нищо може следващия път да ме пребие до смърт.
На всичкото отгоре не само в главата е мръднал след ареста. Мислех да не ти казвам, муцка, ама ми е много тежко и само с теб мога да го споделя.
Не му става... сещаш се кое... Абе, не му се вдига самолетът, както се казва в оная реклама за мъжки лекарства. Ходи един намръщен, озлобен, обвинява мен, че оная му работа омеква за броени минути и докато зареди пистолета, той гръмнал... ама с халосни! Като не може да си вдигне чепа, дето му виси като... сопол, да вземе да ходи на доктор! А не да ме кара аз да му вдигам мъжкото самочувствие!... Амааа-ха! Да пие от разните там хапове и да не ме тормози мен с разни обвинения, че не го възбуждам достатъчно, нали така?! Почти всяка нощ си го иска, пък меракът му по-голям от възможностите! И аз какво да правя, а??? Да лежа и да се преструвам, че умирам от кеф ли?!!? Уникално! Баси кефа да имитирам оргазъм!... Без мене тия!
Накарах го да се почувства гузен. И като обезщетение след поредния шамар, да ми изпълни едно желание. И желанието ми беше да извика вкъщи художник да ме рисува! Щото тъй ми беше обещал още през лятото. Какво ще кажеш? Имам ли и аз право на малко радост?
Е, това е засега. Целувки, муцка!
Бубето

Весела Кралева до Моника Златева, 10 април, 10.52 местно време (10 април, 20.52 българско време)

            Бубе, здравей! Много ме зарадва и заедно с това ме натъжи с писмото си!
Чух за ареста на мъжа ти. И се чудех ти самата къде изчезна, но не подозирах, че нещата са приели толкова жесток за тебе обрат.
Миличка, съчувствам ти. От все сърце. Все пак трябваше по-рано да се сетиш за старата си дружка и да ми пратиш някак знак за себе си, дори по стария начин, по пощата. Все нещо щяхме да измислим заедно. Вярно, Богдан яко те контролира, но нали ме познаваш, винаги можеш да разчиташ на мен. Както за съвет, така и за действия.
Помниш ли, Бубе, кой те пое в София? Кой ти намери евтина и готина квартира, кой те препоръча в онова студио? Кой те уреди с фотосесия в мъжко списание? Щото не друг, а аз имах познат редактор там!
Да изреждам ли още? Не го правя, за да ти натяквам моята помощ, а за да ти напомня, че винаги съм насреща с каквото мога да ти услужа. И ако ме слушаш какво ти говоря, само ще спечелиш. Да ти припомням ли още? Беше достатъчно веднъж да ти излезе снимката на корицата - и веднага се появиха кандидатите!
Е, можеше да не избързваш тогава, помниш ли как ти казвах да се огледаш, да изчакаш. Макар да разбирам защо избра Богдан. Само той веднага остави онази стара чанта, жена си, и ти предложи брак, другите просто те искаха в леглото си. Но едно ще ти кажа, миличка: като толкова бързаше час по-скоро да имаш статут на богата омъжена жена, сега и последствията ще трябва да си ги търпиш. Без да се обиждаш, казвам ти го с най-добри чувства.
Защото ти можеш, Бубе, можеш да се справиш с всичко, аз вярвам в теб! Така че, миличка, не се оплаквай, ами се вземи в ръце!
От всяко положение има изход, няма безизходни ситуации, има погрешни решения. Запомни това. А когато ти се струва, че съвсем нищо не може да се направи – е, тогава просто трябва да се погледне на проблема от нов ъгъл, веднага ще осъзнаеш, че има възможност за нов ход.
Повярвай, знам какво говоря.
Виж, обаче това, че си пуска ръцете, никак не е добре. Чудя се, че нищо не предприемаш. Как тъй го оставяш да те бие?! Ти достойнство нямаш ли?! Аз на твое място хубаво щях да го наредя тоя твоя мъж, всеки си има управия. Аз как намерих цаката на моя, да не мислиш, че си нямаше трески за дялане, àко и да беше банкер...
Значи и ти можеш.
Пиши по-подробно какво става с теб. И като пристигне онзи художник, бъди внимателна. Да не се издадеш нещо пред мъжа си, знам те, че си доста импулсивна, често говориш и действаш, преди да помислиш. На такива като твоя много лесно им избиват чивиите, затова внимавай! Стискам ти палци!
Целувам те, Бубе!
Весела

Глава 2

Кошмари насън и загадки наяве
17 май, събота

Мария отвори очи, усмихна се и протегна нагоре ръце. Беше по-скоро приветствие към новия ден, отколкото опит за някаква утринна гимнастика. Откакто бе бременна, събуждаше се с неизменното радостно усещане, че с тялото ѝ става нещо магическо. Вътре в нея имаше две сърца, два чифта бели дробове, два мозъка, две души... Беше си цяло чудо: тя създаваше нов живот, създаваше една цяла нова вселена!... И съзнанието за тази нейна важна роля стабилно я зареждаше за през целия ден с бодро настроение независимо от физическите неразположения, съпровождащи състоянието ѝ. А особено през последния месец изпитваше големи неудобства – детето вътре в нея често се въртеше, сякаш му бе омръзнало вече да седи на тъмно, удряше я отвътре с малките си юмручета, петички и коленца, а тежестта му често ѝ пречеше да си поеме дълбоко дъх.
Тази нощ бе спала в старото си, още моминско легло. Вчера ѝ бе станало доста криво, когато насред веселата раздумка с Маги се бе включил Николай със съобщението, че му се налага да замине по работа. Тя трябвало веднага да стегне за себе си малко багаж и да го чака, щял до половин час да мине, за да я вземе и закара при родителите ѝ, но само за уикенда. Мария не бе изненадана. Тя си знаеше, че тъй ще стане. Не ѝ хареса обаче тревожната нотка, която долови в гласа на мъжа си въпреки старанието му да звучи бодро. Изглежда нещата не бяха тъй прости, както са били представени по новините, а разпространената от медиите версия за убийството на Златев тепърва трябваше да претърпи корекции. А тяхната тежест най-вероятно щеше да понесе нейният съпруг с цената на нови отсъствия и усилна работа.
Дали пък сестра ѝ наистина не бе предусетила нещо? Магдалена също имаше развита интуиция. И беше толкова развълнувана, когато твърдеше, че има нещо нередно и „прецакано” в цялата тази работа...
Ами ако тревогата ѝ не бе напразна?
Макар да се събуди с обичайното си добро настроение, Мария бе спала неспокойно. Стресна се по някое време през нощта, цялата плувнала в пот, ловейки с уста глътка въздух. Задушаваше се. Както и да легнеше, тежестта в корема я притискаше, имаше чувството, че диафрагмата ѝ се е качила толкова нагоре към гърлото, та чак ѝ пречи да диша. Някъде наблизо виеше куче, жалният му вой цепеше тишината над заспалия квартал, в отговор се обадиха още, и още негови събратя. Сякаш опяваха някого... После бе успяла отново да заспи, но по-добре да бе останала будна, присъни ѝ се кошмар, от който се почувства още по-зле.
Бе сънувала, че изпраща Николай на работа, а за краткото време, докато е в коридора и затваря след него входната врата, детенцето ѝ докретва с несигурните си крачета до прозореца в хола, оставен кой знае защо отворен. И качвайки се на ниския радиатор, изпълзява след това на широкия перваз. Тя влиза в стаята и го вижда как стои приклекнало отвън, хванато с малките си ръчички за парапета, надвесило любопитна главица надолу, търсейки да види татко си. Мария с вик се хвърля към детето, но не успява да стигне навреме...
Направила е фатална, смъртоносна грешка!...
Стреснато от гласа ѝ, дочуло името си, то трепва, обръща се с усмихнато личице... и като се пуска от желязната пръчка, протяга ръчички към нея... и губи равновесие... и се премята през ниския парапет... Тя напразно се мъчи да го докопа, пръстите ѝ са на милиметри от малкото телце, то вече лети надолу... пъстрата му дрешка, развята като безполезен парашут, се отдалечава надолу, детенцето ѝ лети към твърдата земя... и се отдалечава... и се отдалечава...
И тогава Мария се събуди. Сърцето ѝ за малко щеше да се пръсне от адската болка. Стреснато се поизправи, все още готова да тича, да спасява... Ужасът бе изригнал от съня ѝ като ледена вълна, която преля в реалността. Пулсът ѝ скочи, задушаваше се от сковаващия страх пред непоправимото, от непоносимо разкаяние, че не е постъпила правилно, че е могла да постъпи другояче, че е безумно виновна, виновна, ВИНОВНА!... Оставила е отворен прозореца, не е успяла да опази детенцето си... за нея също вече живот няма... Все още виждаше усмивката на личицето му, миг преди да полети към твърдата земя...
Постепенно осъзна, че всичко това е само сън, дори опипа корема си, за да се убеди, че с детенцето ѝ нищо лошо не се е случило, че е живо, че все още е с нея, вътре в нея, там, под сърцето й. Завинаги вътре в майчиното сърце.
И друг път се случваше да се буди нощем от тежестта в тялото си. В такива моменти я обземаше див страх от раждането, но сега изживеният почти наяве кошмар я изплаши до смърт. Ако Николай беше в този миг до нея, щеше да я приласкае, да я прегърне със силните си ръце, да я залюлее като малко дете, да ѝ шепне нещо успокоително, а тя щеше да вдъхва топлината на тялото му, изпълнена с обич и вяра в силата му, убедена, че е благословена с най-верния закрилник на семейството, че той може да я предпази от всичко, че това е само лош сън и нищо такова никога няма да се случи...
Но бе сама в леглото и се почувства съвсем изгубена в тъмнината, беззащитна и малка въпреки наедрелите си почти двойно форми. Вслушвайки се в нощните звуци, Мария се опита да излезе от кошмар, като сама си редеше успокоителните думи. Всичко щеше да бъде наред, това наистина бе само сън, казваше си тя. Сън, повлиян от разни неприятни новини за убийства и ужаси по света. Чуждата смърт не ги засягаше, по никакъв начин не ги засягаше лично - нито нея, нито мъжа ѝ, нито пък детенцето им. След нощта идваше новият ден, после следващият... Николай щеше да се върне в неделя, изморен и пълен с впечатления... Тя ще го посрещне у дома с вечеря, той ще я прегърне и ще ѝ разказва как е изкарал, тя ще вдъхва аромата на кожата му, ще се разтапя от топлината на пръстите му...
А след две седмици и бебето ще се роди, очакваха момиченце, дори име му бяха избрали вече, хубавото име Вяра. Ще бъдат вече трима, детенцето им ще расте в любов и радост! И тя много ще го пази и ще си отваря очите на четири. Ще бди над рожбичката си като орлица. Онзи кошмар никога няма да се случи, никога! Трябва само да бъде внимателна и изпълнена с вяра, че всичко ще бъде наред!...
Започна да си представя малкото създание, да рисува във въображението си образа на невинното ангелче, едва прохождащо на пълничките си крачета, протягащо към нея пухкави ръчички, целите в очарователни меки бебешки гривнички, усмихнато и бърборещо нещо на своя бебешки език. Имаше очите на Николай, устните на Николай, усмивката на Николай...
Така, успокоявайки сама себе си, неусетно бе заспала, но продължи да вижда в съня си своята неродена още дъщеря, вече без страховити сцени.
Мария отново се протегна и полека се надигна. През широко отворените прозорци нахлуваше сутрешното суетливо цвърчене на врабците, утробните призиви на гугутките се прекъсваха от кресливия смях на някоя сойка, с безкрайни трели се надпяваха синигерите. Отнякъде се носеше музика и телевизионен говор, дочу се чаткане на конски копита. Цигани обикаляха кофите за смет, а лагеруващите край тях кучета недоволно се разджавкаха, но в лая им отсъстваше онази среднощна тъга и онова отчаяние, които толкова я бяха изплашили. Утрото беше спокойно и ярко, а със светлината му се бяха стопили и нощните ѝ страхове.
Всичко щеше да бъде наред, онова си беше само някакъв кошмар, породен от състоянието ѝ, нямаше да допусне да ѝ развали удоволствието от новия ден!
Какво пък, тя винаги намираше начин да се радва на всяка изненада, която ѝ сервираше животът. Сега майка ѝ ще я поглези, ще ѝ направи закуска както едно време, после ще излязат двете на разходка, може да купят нещо за бебето.
И докато погледът ѝ разсеяно се плъзгаше по познатата обстановка, на лицето ѝ цъфна усмивка. Колко обичаше тази стая, колко ѝ липсваше, когато двете със сестра ѝ заминаха да следват в чужбина! През клоните на старата бреза, закрили като зелена дантелена завеса почти целия прозорец, надничаше слънцето и шареше с танцуващи пръски светлина стените. Ето ги милите на душата ѝ дреболии, събирани още от ранните детски години – плюшените играчки върху масивния стар чугунен радиатор, шарените книжки по полиците, закачените по стените нейни рисунки, резбованото немско пиано, което имаше нужда от акордьор, но вече нямаше кой да свири на него... Дали да не го пренесе в новия си дом?
Тук всичко си бе останало същото. Дори стъклописите, които Мария собственоръчно бе направила преди пет-шест години, и те си стояха непокътнати. Представляваха спирали, звезди и голямо златно слънце с извити лъчи. В пристъп на ученическа влюбеност ги бе нарисувала върху прозоречните стъкла със специална златиста боя, която лесно можеше да се измие с помощта на разтворител или дори при по-силно търкане, но майка ѝ не даваше и дума да става за тяхното отстраняване. Пазеше ги като скъп спомен за своите момичета и дори много внимаваше да не ги повреди, когато миеше стъклата.
В гимназията Мария обичаше да рисува, правеше го по всяко време и навсякъде, това бе една от малкото разлики със сестра ѝ, която пък предпочиташе да се самоизразява чрез словото. И докато Магдалена самозабвено изливаше чувствата си в стихотворни форми, Мария събираше албуми с репродукции и с удоволствие ги разлистваше, твърдейки, че от тях научава страшно много любопитни неща за живота и чувствата на хората от отминалите епохи. А щом ѝ попаднеше под ръка бял лист, драскаше си умислена и отнесена своите заврънкулки – в зависимост от настроението най-често се получаваха богато орнаментирани дървета с феерични, несъществуващи в природата форми, и понякога тези фантастични дървета бяха унило приведени, със сухи и преплетени като жадни за ласки ръце-клони, но друг път бяха разперени по посока на вятъра, а разлистената корона приличаше на косите на устремена нанякъде жена.
Вече като студентка по психология Мария си даде сметка за подсъзнателните мотиви, тласкащи я да изобразява подобен фалически символ. Цял живот го бе чакала – него, единствения, най-любимия, а ръката ѝ издайнически бе претворявала върху листа всички дълбоко спотаени копнежи, всички временни увлечения, надежди и разочарования. И когато го срещна, някак от само себе си на мястото на дърветата започнаха да се появяват други рисунки, всякакви мили и смешни животинки от рода на зайчета с хитри муцунки, слончета с уши като криле, приказни вълшебни птици. Подсъзнанието пак я бе изпреварило, издавайки, че вече се готви за майчинството.
Но добре стана, че се сети за албумите. Пианото е тежко и трудно за пренасяне, пък и заемаше много място. Но тях отдавна се канеше да ги пренесе в новия си дом, още утре ще помоли баща си да ги свали в колата, дано не ги забрави отново, както стана миналия път.
Отметна завивката и тромаво се надигна от леглото, подушвайки въздуха. Точно така, от кухнята се донасяше упоителна миризма. Очакваха я удивителните понички на майка ѝ - пръхкави, тумбести, с плънка от сирене или без нея, „празните” вървяха чудесно с мед или ягодово сладко. Колко пъти искаше да изненада Николай с подобна закуска и все не можеше да ги докара нито на вид, нито на вкус, нейните ставаха неизменно плоски, плънката се изсипваше от тях като хайвер от разпорена риба, че и попиваха мазнината като сюнгер! Крайно време е да научи най-сетне рецептата - ето нейната задача за днес!
Усмихната и доволна от живота, избутала спомена за среднощния кошмар в най-далечното ъгълче на съзнанието си, Мария се запъти към кухнята, усещайки, че е гладна за двама.

Съботният ден бе започнал над Родопите с мъгливо утро. Обещанията на синоптиците за уикенда бяха за слънчево време, но засега гъста пелена обвиваше гористите скатове над язовира. За двамата полицаи под прикритие тя бе добре дошла, не срещнаха никого по пътя, а вървяха вече повече от час, водени от джипиес навигатора в смартфона на Гаврилов. Николай дори малко завидя на младия си колега – отдавна искаха с Мария да имат и те „умни” телефони, с каквито разполагаха дори тийнейджърите, но покрай разходите около ремонта се налагаше да поотложат подобен лукс.
До местопрестъплението можеше да се стигне по два начина и Google Maps услужливо им ги показа. Единият беше лесен – с кола до самата вила, последвано от кратко изкачване пеша до близката панорамна площадка, цел на тяхното проучване. Втората възможност беше да използват един коларски път, който тръгваше от селото в противоположна посока. Някъде на втория километър от него се отделяше горска пътека, която обикаляше по околните хълмове, разклонявайки се често към разни просеки или пасища. Сверявайки се с картата, по тези горски пътчета можеха да стигнат от обратната страна широкото било, извисяващо се точно над вилата на Златев. Избраха трудния начин. Маршрутът бе значително по-дълъг, но даваше предимство да се приближат, без да бъдат забелязани от никого. Освен това можеха да добият и още впечатления за местопрестъплението, захождайки към него от друг ъгъл.
След поредното стръмно изкачване пътеката изведнъж ги изведе на затревено плато, оставаше им едно последно спускане през гората надолу. Задъхани и запотени, двамата новоизпечени „журналисти” седнаха за кратка почивка. Пред тях се откриваше чудесна гледка към язовира. Слънцето се бе издигнало и с кинжалите на горещите си лъчи бе разсякло на места мъгливата пелена, която на раздърпани воали се стичаше в по-ниските и усойни части, въздухът бе напоен с аромати, а водната повърхност блестеше като огромно огледало.
- Уф, дъхът ми излезе... – каза Николай, вадейки цигарите.
- Много пушиш – поклати глава Гаврилов, докато разгръщаше сандвича си. – Няма ли да хапнеш? Услажда ли ти се димът така, на гладно?
- Не особено, пък и... Адски ми е притеснено. Мария може всеки миг да роди, а аз се скитам като гламав по чукарите. Ще ги спирам. Цигарите, де... Решил съм го вече. Само нека приключим с този случай. Е, Митак, не знам как смяташ ти, но аз мисля, приятелю, че ни чака сериозна работа. Трябва оттук нататък да си отваряме очите на четири, да обхванем по-широк периметър, в пряк и преносен смисъл.
- Съгласен съм. Ама нещо не се връзва в цялата тази работа – отвърна Гаврилов. – Как ти се струва версията на колегите? Май нямат друга.
Николай поклати умислено глава.
- Според тях случаят е решен. А нещо ми подсказва, че не е така.
Предната вечер бяха успели да получат доста обстойна информация за разигралите се в това тихо кътче бурни събития. За техен късмет колегата от Районното, който водеше разработката, се бе случил доста словоохотлив и тщеславен човек. Откриха го още вечерта, скоро след пристигането си. Той разпускаше с още двама колеги в едно местно заведение, беше видимо горд от обема на извършената за толкова кратък срок работа. Вече бе успял леко да се почерпи след добре приключилата работна седмица и езикът му се беше поразвързал, а появата на столичните „журналисти” му осигури още по-желана публика. Оказа се, че тъща му много обичала въпросния седмичник и възможността да ѝ натрие носа, както се изрази, му дошла дюшеш... щото всичко, дето имали с жената, го били получили от тъста, от неговия бизнес... Все му пилела на главата, че дъщеря ѝ заслужавала нещо повече, другите отдавна били направили кариера, а той само с кокошкарски истории се занимавал. Щял да ѝ гледа сега сеира, като прочете в един толкова интересен и уважаван вестник статия за зет си, тя редовно четяла техния вестник... Та тъй, благодарение на „любезните му гости” щял да ѝ затвори устата за месеци занапред, че и за години. Съгласи се на драго сърце да позира пред фотоапарата на Гаврилов, а после тримата се уединиха в едно сепаре и той с подробности разказа на „уважаваните господа журналисти” колко успешно бил провел разследването. Което, вдигна той пръст, само на пръв поглед изглеждало лесно, защото на местопрестъплението се били събрали почти всички живущи от вилата, следите били отчасти компрометирани, но благодарение на опита и уменията си в разследванията все пак успял да събере достатъчно улики. И да предприеме необходимите оперативно-издирвателни действия за преследване и задържане на престъпника.
Извършителят бил един столичен художник, чието име все още е следствена тайна, така че да използвали инициалите С.Б. Той гостувал на Златеви, бил дошъл преди около месец и през въпросната нощ имал стабилен мотив да премахне своя домакин, тъй като бил хванат предния ден да „чука” съпругата, за което бил надлежно набит от разлютения съпруг и прогонен от вилата, където дотогава бил настанен. Свидетели на ожесточената разправия между двамата били станали както самата съпруга, много изискана, красива и уважавана дама, така и хора от персонала, все проверени и достойни съграждани. В своите показания тя еднозначно заявила, че не била давала на този С. Б. никога никакъв повод, той сам ненадейно я бил нападнал, докато му позирала за картината, която му била поръчана от скъпия ѝ съпруг, вече покойник. Тук потърпевшата отново се била разплакала, показвайки неутешима мъка и огорчение. Следователно извършителят трябвало да бъде съден и за сексуално насилие, можело евентуално да му бъде повдигнато и такова обвинение след задържането, отбеляза доволно събеседникът им. Художникът обаче не си бил взел поука и вместо да бъде благодарен на своя домакин, че лесно се бил отървал, и вместо да си духне под опашката, напсувал уважаемия бизнесмен, който между другото доста щедри дарения бил направил както за местната общественост, така и за самото Районно, което в тази криза изпитвало остра нужда от средства за бензин.
След скандала С. Б. наел стая в селото, а на следващата нощ с хитрост подмамил Златев да излезе от вилата. Сторил това с бележка, уж отправена към съпругата, на която уж определял среща. Бележката по-рано през деня била връчена от него на някой-си Йосиф Христов, бодигард на Златев, с молба да бъде предадена на дамата. Много хитър ход според разследващия полицай, тъй като по този начин извършителят преднамерено създал капан, в който да влезе жертвата му. Престъпникът определено бил сигурен, че писмото му ще стигне именно в ръцете на Златев, точно този бодигард бил известен като много доверен и предан на работодателя си служител. Така художникът възбудил ревността на измамения съпруг, причакал го, нападнал го, и, за да си отмъсти за унижението, го убил. По тялото на жертвата имало охлузвания, натъртвания и сериозно нараняване вследствие на намушкване с остър предмет, което говорело за сбиване между двамата. Имало и две огнестрелни рани, едната от които несъвместима с живота. Пистолетът, един стар валтер от времето на Втората световна война, бил открит до трупа, а балистичната експертиза най-вероятно щяла да потвърди, че именно това е оръдието на убийството, тъй като е бил използван по предназначение. За отбелязване е, че убитият също бил въоръжен, ала не успял да се защити. Той носел съвременен девет милиметров берета лугер, от който обаче не бил произведен нито един изстрел. Неговият пистолет се търкалял недалеч в тревата, изглежда бил избит от ръцете му.
Както се изяснило при надлежно проведеното разследване, и двете оръжия били собственост на Богдан Златев, но той имал издадено разрешително само за лугера. Откъде се е снабдил с валтера, засега не е уточнено. Както не е уточнено и как е попаднал у извършителя на убийството. Вероятно художникът го е откраднал при напускането на вилата. Доказателство за това били оставените следи точно там, където се е съхранявал, в специална кутия, пазена в специално чекмедже. Експресната експертиза показала, че пръстовите отпечатъци по тях съвпадали с тези на художника. Естествено, не било редно да се допуска притежание на недекларирано оръжие, но какво да се прави, разпери ръце полицаят, изглежда Богдан Златев го е пазел като колекционерска реликва и изобщо не го възприемал като средство за убиване. Това следвало и от показанията на съпругата, която заявила, че мъжът ѝ носел при случай само беретата, а валтера не го ползвал, дори не можела да се сети кога за последен път го е вадил от кутията.
Бележката също била надлежно изследвана, въпрос на време било да излезе графологичната експертиза, но дори с просто око се виждало, че е писана от ръката на въпросния художник. При изгонването му от вилата той бил оставил вътре голяма част от багажа си, включително скицник с рисунки и някакви бележки, така че не се наложило да търсят допълнителни образци за сравнение. Разбира се, думата щели да си кажат криминалистите, но резултатът бил предварително ясен.
Същото се отнасяло за всички други веществени доказателства и улики, събрани на местопрестъплението: фасове, парчета от счупена китара и следи от стъпки, отговарящи по размер на заподозрения. Вероятно били оставени от художника, след залавянето му щели да бъдат още по-сигурни. Слюнката по фасовете можело да бъде сравнена с тази от чашата, от която ден по-рано художникът пиел уискито си, тя била останала в стаята му и била любезно предоставена от самата госпожа Златева, която въпреки болката от загубата оказала неоценимо съдействие на следствените органи. Строшената китара, по чиито остатъци имало кръв, била разпозната като собственост на художника. По всяка вероятност кръвта е на жертвата, а самата китара е послужила като средство за бой, поне до такова заключение стигнал при огледа съдебният лекар, наблюдавайки характера на раните по трупа. Разбира се, и за това последна дума щяла да има експертизата, но като цяло случаят не будел съмнения.
Защото разполагали и с най-важното: имало годни за сравнение дактилоскопични следи по самия пистолет. Художникът оставил достатъчно отпечатъци в стаята, която заемал, така че нямало да бъде трудно да се направи сравнителен анализ и да се докаже, че през онази злополучна нощ именно той е държал оръдието на убийството.
И още нещо, което след съответния анализ щяло да попълни набора от неоспорими улики и да закове като с гвоздей обвинението: било открито якето на заподозрения, по което имало кървави петна. То останало в квартирата, която въпросният художник наел след изгонването си от вилата. Засега не се знае чия точно е тази кръв, но по характера на пръските по дрехата можело да се предположи, че е на жертвата. Но и самият извършител бил пострадал зле, което било видно от разкъсванията по якето, направени от кучешки зъби. Което още веднъж им давало надежда, че скоро ще бъде открит, тъй като едва ли може дълго да се укрива с подобни рани и ще му се наложи да потърси медицинска помощ.
Както сами можели да се убедят уважаемите журналисти, налице било престъпление от битов характер, разследването вървяло към приключване, тъй като било пределно ясно кой имал и мотив, и възможност, и средство да извърши конкретното убийство, а бягството на заподозрения от местопрестъплението директно го уличавало. Оставало само въпросният художник да бъде издирен и заловен. А като човек, несвързан с криминалните среди, той едва ли би успял да отиде някъде надалеч и най-вероятно до ден-два щели да го открият.
И като честни журналисти, завърши разказа си колегата от Районното, те трябвало специално да отразят добрите страни на уважаемия бизнесмен Богдан Златев, за когото всички съседи и роднини щели искрено да скърбят, тъй като бил направил много за общината. Той бил законопослушен гражданин, плащал си данъците и се занимавал с благотворителна дейност. А по повод засилените напоследък проверки за незаконно строителство край язовира трябвало също тъй специално да се отбележи, че и в това отношение спрямо него нямало никакви данни за злоупотреба с власт и положение, тъй като документите му били изрядни. Нямало да е добре, ако столичните журналисти се плъзнат по приетата от някои издания политика да бъдат оплювани и охулвани богатите и известните, в случая с Богдан Златев нямало основания за такива клевети, áко и да бил член на управляващата партия. Както станало ясно, повдигнатите преди време обвинения срещу него били дело изключително на недобронамерени личности, целящи да навредят на бизнеса му и на авторитета му, както и да попречат на политическата му кариера...
На това място „журналистите” Николай и Гаврилов се бяха спогледали, поусмихнали, и след изказаните към колегата благодарности за изчерпателния разказ, бяха го уверили, че най-точно и пълно ще изложат в материала си чутото, защото били уверени, че положителният пример за добре свършена работа трябва да бъде разгласяван и поощряван.
И като бе намигнал скришом на Гаврилов, Николай бе добавил, че в тази държава не били много хората като любезния им събеседник, които са наистина на мястото си, и че ако всеки си изпълнявал добре задълженията нямало да сме на този хал, нямало хората да живеят като в някакъв кошмар, чудейки се как да оцеляват...
Така бе приключила за двамата полицаи петъчната вечер. После от ранни зори се бяха запътили към местопрестъплението, не бяха имали до този момент възможност да обсъдят случая, затова решиха да се задържат още малко на върха с чудесната гледка, да обсъдят чутото предната вечер и да сверят версиите си.
- Хайде, Митак, привършвай със закуската и дай да минем по фактите – предложи Николай, припалвайки последната цигара от кутията. Беше изгълтал набързо своя сандвич, изпреварвайки приятеля си, който се хранеше бавно и с удоволствие.
- Колегата май беше от бъбривите – позасмя се Гаврилов. – Тук май нямат говорител, а? Или той си присвои ролята му. Много държеше да ни впечатли с факти „от кухнята”! Май наистина вярва, че ще стане медийна звезда, тъща му изглежда яко го е наяхала.
- Нищо, не е наша грижа. Между другото, той още рано-рано сутринта ми звънна и заяви, че непременно трябва да прегледа материала, който ще подготвим въз основа на неговото интервю. Искал да направи някои корекции.
- И ти какво му каза?
- Обещах, разбира се.
- Ще има дълго да чака интервюто си във вестника – засмя се Гаврилов.
- Няма. Щом се приберем в София, ще му пратя съобщение, че материалът отпада от броя, мисля, че това ще го поуспокои. Няма да му казвам, че нарочно го разговорихме, я! Звучеше доста разтревожен, явно си беше дал сметка, че е бил излишно откровен.
- Горкият, що ли не тегли една на тъща си...
- Това си е негова работа, Митак, не ни засяга. Важното в случая е, че неговите сведения се препокриват с тези, които ни прати Питона. Казвай сега как според теб са се разиграли събитията и да им търсим обяснение. Всичко казвай, както ти хрумне.
Двамата често практикуваха този начин на колективно мислене, един вид брейн-сторминг. Издигаха различни версии, разглеждайки сериозно дори най-налудничавите, търсеха слабите им места, и така неизменно стигаха до някое рационално зърно. Това беше любима част от работата им. Двамата се забавляваха много, позволявайки си на този етап да нахвърлят какви ли не щури хрумвания. А някъде там, сред тях, беше и крайчето на онази плодотворна идея, която трябваше да изровят сред всички други, да я отделят от нефелните и която като червена нишка щеше после да ги води към разкриване на престъплението.
Дали щяха и този път да я напипат?

Художникът и знаците на Съдбата

Откъде можех да зная, че всичко щеше да приключи с един труп?!...
Първата ми среща с „плажната богиня” бе станала някъде през август, така я бях нарекъл за себе си тогава. Не бях все още влюбен, само я бях пожелал. Оттогава бе минало много време, работата ме бе завъртяла. Почти бях престанал да се сещам за странната двойка, по-точно за прелестите на изкусителната Моника, когато в началото на март ми се обади Златев. Говореше тъй, сякаш се бяхме разделили вчера. Но вече не бъркаше името на слепия певец Андреа Бочели с това на великия флорентинец Сандро Ботичели. Бях в ателието си в София, работех над едни ескизи, и като чух гласа му, изведнъж усетих как ме блъсна в носа онази специфична смесица от миризми на пържена цаца, нагрети от слънцето маслени бои, прашни смокинови листа, гниещи водорасли и солени морски пръски, над които надделяваше тънкият опиумно-упойващ аромат от парфюма на Моника. И всичките онези медено-пшеничено-винени вкусове се появиха отново, барабар с коралово-сапфирено-перлените им реминисценции.
И цялата сцена се разигра наново пред очите ми, видях пак трепкащите под белия сатен гърди, плъзгащия се между устните влажен език, блясъка в очите ѝ. Една Венера, едновременно сладострастна, порочна и невинна в своето девствено прераждане…
При разговора ми със Златев нито се усъмних, нито се усетих, че има да става нещо нередно, макар отново да изпитах онази позабравена двойственост в чувствата, онова крещящо противоречие между видимото и подсъзнателно невидимото. Ама кой да го чуе този крясък! Шестото ми чувство напразно се опитваше да стигне до разума ми, който яко май беше оглушал. А Златев междувременно накратко ми разясни какво очаква от мен и ми отправи предложение, което ме накара да загърбя всички съмнения и да се радвам, че птичето на успеха най-сетне е избрало точно моето рамо да кацне!
Бил поразпитал за мен. Бил съм добър в правенето на копия и портрети, така ме били оценили някакви негови познати. И още доста му били говорели за разликата между моите творби и онези копия, правени с помощта на компютъра, та като я схванал, предпочел да има нещо истинско, нещо творческо, авторско. С една дума – мое.
Искаше в най-скоро време да пристигна в имението му, имал „къщичка” в близост до един от родопските язовири, където на спокойствие и при пълен комфорт да му изрисувам „онази Венера, дето стои гола в мидата”, както се изрази той, само че с образа на жена му. Картината трябвало да бъде досущ като излязла изпод четката на Ботичели, но да ставало ясно, че тази, в черупката, е самата Моника. И само нея да съм нарисувал, без другите фигури от оригинала, но в пълен ръст.
И докато се чудех на мераците му, отбелязвайки, че поне се бе запознал с творбата на великия майстор, той продължи. Искал картината да се намира в спалнята, между два прозореца, от които се виждали водите на язовира, един вид да станела продължение на пейзажа. Оцених по достойнство желанието му. Познавах донякъде тази част на планината от предишните ми гостувания при Ачо, западналата махала Усойките с неговия „чифлик” бе в същия регион, а местността там е направо вълшебна, балсам за очите и еликсир за душата на един художник. Този факт също ми послужи като знак на Съдбата, че трябва да приема предложението. Окончателният ми хонорар щеше да бъде определен въз основа на два фактора: качеството на продукта (демек, одобрението на поръчителя) и бързината, с която щях да изпълня поръчката. Според предварителната уговорка заплащането щеше да бъде повече от щедро. А можеше и още да нарасне, резултатът наистина зависеше от мен самия.
Ако се питате дали съм знаел с кого се захващам, бързам да поясня: вече знаех.
Бях чул за ареста му в края на есента, медиите известно време шумяха за състоятелния родопски бизнесмен, причастен май и към някакво убийство, май се говореше и за някакво отвличане, за връзки с иманярската мафия, че и за връзки с „Палачите”. С известна доза злорадство заради нафуканото му държане, аз бях разпознал в героя от новините моя краткотраен созополски познайник и следях с интерес развоя на събитията, ослушвайки се дали няма да замесят и жена му, щеше ми се да я зърна отново. Ала след репортажите, които показваха как го извеждат от вилата, закопчан с белезници, след интервютата със съседите, които говореха за него само добри думи (сякаш един другиму си бяха плюли в устата!), и със служителите от фирмата му, които повдигаха в недоумение рамене, всичко някак твърде набързо утихна. Моника изобщо не се появи в кадър. Малко по-късно, когато други новини вече пълнеха праймтайма, изтече нова информация - че следствието не предоставило достатъчно данни и Златев бил пуснат от ареста. Тогава това кратко съобщение премина някак незабелязано и потъна сред потока от информация. Нали у нас всяко чудо е за три дни, та много скоро повече никой не се занимаваше с този явно успял да задвижи връзките си богаташ, журналистите сякаш напълно го бяха забравили.
Обаждането му в началото на март ми дойде съвсем изневиделица, аз също го бях забравил. И никак не ме интересуваше в какви далавери се бе забъркал, тъй като от мен се искаше само едно – да рисувам.
А предложението беше наистина повече от добро, беше шансът на живота ми, беше наистина кацналото на рамото ми вълшебно птиче. Само глупак би го отказал!
Естествено, приех. Нямах кой знае какви ангажименти и се разбрахме до месец да пристигна, падаше се току преди Великден. Трябваше ми време, за да приключа в София поръчките, които не търпяха отлагане, както и да закупя необходимите материали. Междувременно Златев ми бе отпуснал една доста добра сума като аванс, имаше такава точка в сключения между нас по всички правила договор. Запретнах ръкави и се заех с подготовката на експедицията ми в Родопите.
Не крия, реех се в мечтите си не на седмото, а чак на деветото небе. Сякаш ми бяха пораснали криле от драгост. Трябва ли да обяснявам защо? Пред мен се бе отворила прекрасната възможност да се измъкна от шумотевицата и мръсотията на големия град, щях да съм в непосредствена близост до очарователната Моника, а освен това бях сигурен, че ще се справя перфектно със задачата. Както казах, нямам равен на себе си в рисуването на портрети и копия.
А възлагането на една поръчка често води до още, и още нови поръчки...
Така, някак от само себе си, в мен се зароди идеята да му предложа и аз нещо: като бонус към осакатената ренесансова картина щях да му изготвя при намалена тарифа и в намален мащаб още една - забележителната и загадъчна „Примавера” на същия Ботичели. Там пак присъства Венера, но вече облечена. И за да не се чудите от какъв зор съм стигнал до подобно хрумване, и за да не си мислите, че го направих единствено, за да бъда по-дълго време край Моника (макар и такъв умисъл да имах), ще трябва да ви запозная накратко с някои обстоятелства около тези ренесансови творби. Защото със своите послания и свързаните с автора им истории те някак странно започнаха да рефлектират в събитията край мен. И май дори да ги предопределят...
Ще се постарая да съм максимално кратък и да ви улесня с най-необходимата информация, за да не се налага сами да се ровите из книгите или интернет.
Навремето двете картини били изработени по поръчка на един млад, но горещ почитател на Ботичели – Лоренцо ди Пиерфранческо де Медичи. Той бил член на мощната банкерска династия на Медичите, за които може да се каже, че не само превърнали лихварството в съвременното банкиране, но платили и италианския Ренесанс. Основател на тази династическа традиция още в началото на ХV в. станал влиятелният Козимо Медичи, най-богатият за времето си човек в Европа, мъж безскрупулен и пресметлив, с изключително интересна съдба, в която имало и заговори, и политически борби, и интриги, и опити за убийство, и подкупи, и жестоко разправяне с враговете - досущ като нашенските истории от годините на прехода. А ми се струва, че и вече покойният Златев е бил в тази кохорта, на мутренските ни „герои“... Както и да е… Та в онези славни времена също се водели партийни борби, а най-големите врагове на Медичите били от средите на флорентинската аристократическа партия, поддържана от конкурентна фамилия.
Когато след затворничество и изгнаничество Козимо Старши най-сетне победил съперниците си, той успял да превърне богатата и процъфтяваща Флорентинска република в нещо като собствена монархия, която управлявал успешно цели трийсет години, чак до края на своя дълъг живот, без обаче да приема титли, оставайки си обикновен човек, какъвто бил по произход. И не само въдворил ред в размириците, но спечелил уважението на съгражданите си дотолкова, че го нарекли още приживе „баща на отечеството”. За разлика обаче от нашите бързичко забогатели „випаджии” и местни феодали, той с щедра ръка харчел от огромните си средства за благото на народа. Не се подсмихвайте, това клише изразява съвсем точно стореното от него: Козимо раздавал безвъзмездно хляб на бедните в гладни години, създал условия за изграждането на важни обществени постройки като двореца Уфици (днес бихме ги нарекли Бизнес-центрове, пък и тази италианска дума се превежда като „офиси“), открил първата обществена библиотека, която изключително за своя сметка напълнил с древни ръкописи – бил пратил свои агенти по всички краища на познатия свят да ги издирват и откупуват, а трябва да знаете, че дотогава само Църквата се занимавала с подобна дейност, при това само за своите си нужди. Тя обаче от векове налагала в мисленето стереотипите на схоластичната догматика. Благодарение на църковното отношение към всичко езическо, гръцкият език след епохата на античността бил забравен, били забравени и гръцките философи, от които единствено Аристотел бил на почит, но и той не бил добре преведен, бил възприеман твърде едностранчиво и примитивно.
По нареждане на Козимо във Флорентинския университет за пръв път от седем века започнало изучаването на гръцки език, отделно била създадена специална философска Академия, изследваща идеите на платонизма и питагорейството, а на заседанията ѝ свободно могли да присъстват всички по-будни и заинтересовани граждани. Но най-вече Козимо Старши се прочул като меценат - той покровителствал художниците и писателите, учените и поетите.
Между впрочем, така правели и неговите наследници, какъвто бил споменатият Лоренцо. Това не е прочутият меценат и покровител на великия Леонардо да Винчи, онзи Лоренцо Великолепния, внукът на Козимо, за когото няма как да не сте чували, а негов братовчед и съименник. Духът на Медичите обаче му бил присъщ, та край него също се бил оформил кръг от ренесансови хуманисти и творци. Именно за вилата му в Кастело известният вече с фреските и рисунките си Ботичели бил поканен да извърши оформление на интериора. Именно тогава той създал двата свои шедьовъра, алегориите „Пролет” („Примавера” на италиански, което ще рече „ранна пролет”, макар да наблюдаваме по-скоро късната ѝ фаза) и „Раждането на Венера” (и това наименование не е съвсем точно, тъй като не виждаме самото раждане). Двете картини тематично вървят в комплект, макар да са били предназначени за различни стаи*. Тогава тази богиня била станала любим персонаж за художниците, защото митологичните сюжети с нея им давали основание да рисуват голо женско тяло - нещо, на което Църквата никак не гледала с добро око, дори нещо повече, преследвала подобно волнодумство. Ето защо поръчителите, които искали да имат в дома си картина с еротично съдържание, избирали сюжет с богинята на Любовта. Макар по други подбуди, така бе направил и Златев, поръчвайки за спалнята си „Раждането...” с образа на Моника. Щеше да си я гледа сам, искал сутрин, като отвори очи, да вижда прелестите на жена си на фона на имението!...
*Ботичели работи върху споменатите две картини в периода 1477-1485г. Джорджо Вазари (1511-1574) пише, че те се намирали във вилата на Медичите в Кастело. Според един друг опис, съставен през 1499 г., но открит едва през 1975 г., картината „Пролет” красяла приемната на Лоренцо в градския му дворец във Флоренция, където била допълнена от „Камила и Кентавърът”. Не се знае кога е била пренесена там. Днес те могат да се видят в галерия Уфици. Заинтересованите могат да намерят хронология на по-значимите творби на Ботичели в Приложението.
Но това означаваше, че не само голата Венера, но и моите умения на съвършен художник-копист нямаше да бъдат видени от чуждо око, едва ли Златев би се фукал пред приятелите си с голите прелести на жена си.
Какъв малшанс за мен!...
Какво трябваше да направя при това положение на нещата? Естествено, да сюрпризирам моя работодател с идеята, че мога да изрисувам съпругата му още и като Венера от „Пролет”. Там богинята е съвсем прилично облечена - така и гостите му щяха да имат удоволствието да виждат прекрасната г-жа Златева, „увековечена” в артистична поза. От кратките ми контакти с него бях разбрал, че е много ревнив, това обаче не му пречеше да се гордее с красотата на жена си и да иска чрез нея да изтъква мъжките си достойнства, да я показва и да се наслаждава на ответната реакция (като всеки комплексар, и той беше убеден, че мнозина му завиждат). Златев бе в достатъчно висока степен самолюбив, искрено вярваше в своята изключителност, а притежанието на подобна „ренесансова” картина щеше да му даде допълнителен повод за хвалби, щеше да гали самочувствието му на меценат и „съпруг на прекрасна богиня“, както сам бе рекъл...
А така и моето творчество щеше да се разкрие пред очите на приятелите му, все хора заможни, с претенции за елитарност.
Ето в този ред на мисли бях стигнал до идеята да му отправя предложение, което щеше да ми донесе още работа и още печалби. При перспективата, която се откриваше пред мен, нямаше как да не се сетя за късмета на онези ренесансови художници, творили във времена, когато е имало подобни на Медичите меценати. Как да не направя паралел с нашето съвремие, когато всеки от гилдията е предоставен сам на себе си? Да сте чули някой наш богаташ в днешно време да е направил нещо подобно? Да е открил библиотека или читалище? Само братята Христо и Евлоги Георгиеви ми идват на ум, ама те не се броят, защото и техният дух е бил възрожденски, без значение с какви недостатъци на характера са били обременени. А сега какво е? Всеки гледа себе си и кесията си, а ако реши да печели от култура, спонсорира или чалгаджийското „изкуство” и модата на силиконките, които вървят в тандем с разни футболисти, или иманярската мафия, или кича... Били колекционери, хм!... Спорехме веднъж с моя приятел Ачо на тази тема, той твърдеше, че хора с вкус и познания в изкуството се „въдели” и сред по-заможните ни сънародници, но те са или редки птици, нещо като белите лястовици, или аз досега не съм ги срещал.
Но да не се отплесвам повече. Ботичели е създавал велики и вечни шедьоври, докато аз щях просто да ги копирам, не без помощта на качествени репродукции, разбира се. Не бързайте да свивате пренебрежително устни – моята техника на рисуване, както вече поясних, няма нищо общо с дигиталното копиране. Тя само помага на художника да се придържа към оригинала, без да отнема нуждата от талант, творческо виждане и майсторлък. В цял свят вече се забелязва една умора от цифровизацията в изображенията, чух наскоро, че сред познавачите в Англия дори имало бум на интереса към аналоговите фотоапарати, с тях фотографът се чувствал художник, пълноценен творец, а не редови потребител на поредната компютърна програма за фотошоп. Същото важи и за нашего брата. Надявах се именно с моите умения на художник-копист да впечатля новоизпечения „меценат”, а оттам и неговите високопоставени гости, които, кроях планове аз, щяха да започнат да се надпреварват да ме ангажират, да стана нещо като нашенски Ботичели, намерил своя кръг от меценати.
Към тези кроежи се наслагваше и представата за горещата Моника, някак едновременно порочна и невинна. И която щеше да ми позира в цялата си прелест!... Е, условието бе да бъде по бански, както изрично бе уточнил Златев, но аз съм надарен с добро въображение. А върналата се леко мръснишка мисъл, че между нас може и да се получи нещо, отново ме накара вътрешно да потръпна. Постарах се да я отпъдя. В интерес на истината, имах най-честното намерение да бъда почтен, поне докато се намирах под покрива на работодателя си.
Пък след края на ангажимента ми... е, за после не гарантирах.
С такива мисли се отправих в средата на април към родопското имение на богатия нашенски бизнесмен, „меценат и почитател на изкуствата” Златев. И докато пътувах, все повече в мен укрепваше мисълта, че не може да е случайност, дето някак странно нещата се повтаряха. И че това е благосклонен знак, даден ми от Съдбата. Дори името ми по едно странно стечение на обстоятелствата беше същото, а нали то управлява съдбата на човека, поне аз така вярвам.
Всъщност забравих да се представя. Казвам се Сашо Бъчваров. Именно Сашо - нито Сашко, нито Алекс, нито Александър. Наречен съм на дядо ми, а той се е казвал Исак. Не се чудете, ето как е станало. Родителите ми са достатъчно разбрани, достатъчно съвременни хора, което обаче не им пречи да почитат традициите. И като се родил по-големият ми брат, кръстили го без двоумение Филип, на дядо ми по бащина линия. После съм дошъл аз, но за мен останало име, с което майка ми при цялата си толерантност и обич към баща си, а той бил с еврейски произход, не искала да ме назове. Едно, че не се връзвало с фамилията Бъчваров, и второ, че преди трийсетина години не било нито модерно, нито особено престижно да се казваш Исак, а най-вероятно щяло да ми донесе доста подигравки и от другарчетата. Та така, от Исак съм станал на Сашо.
Но пък името Сашо е умалително от Александър. Второто ми име е Маринов, а дядо ми, както вече споменах, се е казвал Филип. Как да не се впечатли от съвпаденията човек?! За да не се чудите повече какъв знак на Съдбата виждам тук, ще ви напомня, че художникът, чиито картини щях да копирам, носи абсолютно същото име. Да, известен е като Сандро Ботичели, но по рождение е Алесандро ди Мариано ди Вани Филипепи, син на занаятчия-кожар. Прозвището Ботичели той наследил от по-големия си брат, който в детството му се грижел за него, и който бил доста закръглен, приличал на бъчонка. Botticelli на италиански е умалително от бъчва.
Е, как да не повярва човек в провидението!...
Преведено на български, Сандро Ботичели става Сашо Бъчвичката, а пък аз нося почти същото име - Сашо Бъчваров. На всичкото отгоре съм роден също на първи март. Малкият Сандро се появил на бял свят във Флоренция през 1445 г., в първия ден на първия пролетен месец. На шестнайсет издействал от баща си разрешение да се отклони от семейната традиция и започнал да учи живопис при големия майстор Фра Филипо Липи. Този Липи бил разпопен монах кармелит и живеел недалеч от Флоренция, той бил известен с това, че освен голям художник, бил замесен и в грандиозен скандал заради любовта си към една монахиня, която отвлякъл, за да живее с нея, дори си родили дете - и тази история не само станала достояние на цялото флорентинско общество, но стигнала и до папата, който най-накрая им дал разрешение за брак.
Дали впечатлителният Сандро не е бил повлиян от една толкова силна проява на свободомислие и от една толкова извънредна любов? Можем само да гадаем как примерът на неговия учител, когото той почитал, му е повлиял в живота. Факт е обаче, че предано се е грижел за сина му – когато момчето осиротяло, той го приел в ателието си, обучил го, рисувал го. А една млада флорентинка, красивата Симонета Веспучи, снаха на богати съседи, станала неговата голяма любов, негова муза и вдъхновителка, която постоянно рисувал и на която не изневерил дори след ранната ѝ смърт.
Но всичко това станало по-късно. А когато Липи се преместил в друг град, младият Ботичели се завърнал в родния дом и продължил обучението си в ателието на известния наставник Андреа дел Верокио. При него, вероятно знаете това, минал своята подготовка самият Леонардо, както и други прочути ренесансови художници.
Аз бях също на шестнайсет, когато въпреки съпротивата на родителите ми взех твърдото решение вместо музикант да стана художник, изглежда бях наследил съответния ген от дядо си, който цял живот бил работил като гимназиален учител по математика, но рисувал много добре. Още като ученик бях видял обява за курс по рисуване към Академията, изкарах го с подкрепата на дядо, следвах пак там и имах чудесни преподаватели, едни от нашите най-добри майстори.
Ах, да, щях да забравя още едно поразително обстоятелство: ако искате да добиете представа как изглеждам, потърсете в Мрежата или в някой албум един много специален портрет, Ботичели го направил, когато наближавал трийсетте. На същата възраст е и позиращият млад мъж*. Той гледа право към зрителя, гордо демонстрирайки голям кръгъл медал, който държи пред гърдите с изящни пръсти. Приликата между мен и изобразения е толкова изумителна, че дори състудентите ми я забелязаха, беше по време на една лекция по история на изкуството, бяхме целият поток в Червения салон, така наричахме най-голямата зала в червената сграда на Академията. Разглеждахме развитието на ренесансовата живопис, започвайки от Джото, и като стигнахме до Ботичели, лекторът наблегна на факта, че въпросният портрет е първият в световната история на изкуството, в който чрез умело съчетаване на светлосенките е предаден духовният живот на модела. Именно Ботичели, а не Леонардо, както обичайно се мисли, прави пръв тази крачка. Пак Ботичели е първият художник, който придава значение на жеста, в неговите портрети ръцете имат особена изразителност, дори свой живот.
*„Портрет на млад мъж с медал”, 1474 г. галерия Уфици, Флоренция
И тъй, когато на екрана се появи образът на онзи дългокос, аристократично изглеждащ младеж, притиснал към сърцето златното фамилно отличие на Медичите, приятелите ми започнаха да се побутват и скоро всички се заобръщаха към мен. В бурните студентски години имах дълга коса и макар да я връзвах отзад, сякаш аз бях позирал на художника, направо беше смайващо доколко си приличахме с онзи симпатяга, кажи-речи само очите ни бяха различни, аз съм тъмноок. Е, не се размина без някои подмятания и забележки по мой адрес, дори ме накараха да си пусна опашката. Така към тайната на портрета се прибави и моята мистериозна прилика с него...
Защо говоря за тайна ли? Ами изкуствоведите го наричат портрет-загадка, сравняват го с „Мона Лиза” на Леонардо и също като при нея не могат да стигнат до единно мнение за самоличността на модела. Според някои неизвестният млад мъж е верен поданик на фамилията Медичи, семеен приятел или някой техен приближен, според други това е златарят, изработил медальона с образа на Козимо Старши, казват, че може би това е бил Антонио, братът на Сандро, той изпълнявал подобни поръчки.
Аз обаче и по този въпрос имам собствено мнение.
Когато след обаждането на Златев се зачудих по повод на знаците, които ми пращаше нейно величество Съдбата, сетих се и за този загадъчен портрет. Около мен назряваше мистификация и аз трябваше да приповдигна завесата, като изследвам някои от тайните в живота на моя забележителен двойник. Получи се любопитен резултат.
Започнах оттам, че си зададох въпроса кой е този млад мъж, дали не е автопортрет на самия художник, а за тази цел ми трябваше някаква база за сравнения. В онези времена художниците понякога вмествали сред персонажите на поръчаната картина и своя образ. Така направил и Ботичели, поне на два пъти. Има съмнения, че е изписал себе си на една фреска в Сикстинската капела, но аз се обърнах към друга картина, която бе по-сигурен източник. На преден план в десния ъгъл на „Поклонението на влъхвите” виждаме младия Сандро изправен в цял ръст, загърнат в скромна едноцветна дреха, подобна на поклонническо наметало. Всички погледи са обърнати по хода на действието и само двама души гледат към нас. Освен поръчителя на картината* (някой си Гаспаре дел Лама, бързо замогнал се дребен сараф с характерните за всяко парвеню амбиции), увековечен сред тълпата като достолепен възрастен мъж от елита, Ботичели е вторият персонаж, който се взира директно в очите на зрителя, сякаш иска да сподели някаква тайна, дори устните му са леко отворени. Като не броим фреската от капелата, това е единственият доказано негов автопортрет, стигнал до нас, и когато го сравних с тайнствения млад мъж, дирейки семейно родство, за мен като художник-портретист приликата между тях стана несъмнена. Нещо повече. Въпреки привидните различия това бе едно и също лице! С еднакви лицеви пропорции, с еднаква пластика, с еднаква форма на черепните кости.
*Става дума за третата картина от този цикъл (1475г.), била е предназначена за църквата „Санта Мария Новела” във Флоренция. Днес се намира в галерия Уфици.
Как стигнах до това заключение ли? Ами много просто. Като художник аз съм добре запознат с анатомията и пропорциите на човешкото тяло. Има три успоредни линии, чието съотношение задава основните пропорции при всяко лице. Те минават през очите, върха на носа и краищата на устата, с тяхна помощ компютърните програми установяват идентичност при съмнение за смяна на самоличността. Аз не разполагах с такава програма за изобличаване на укриващи се престъпници, но набитото ми око веднага установи, че тук споменатите линии бяха в пълно съответствие, дори се зачудих как този факт се бе изплъзнал от погледа на изследователите.
Заех се да копирам двете изображения по моя си начин и докато погледът ми ги обхождаше, а ръката ми ги скицираше подобно на скенер, аз по експериментален път стигнах до същото неоспоримо за мен заключение. Съдейки по съотношението на елементите, двете лица наистина бяха еднородни. Освен това формата на леко издължената волева брадичка с трапчинка, чувствените, добре изрязани устни, гордият масивен нос с добре оформени крила, загадъчният, леко премрежен поглед на зеленикавите очи, високите скули – всички тези елементи поотделно също бяха идентични, това неопровержимо го подсказваше ръката ми, повтаряща контурите!
И беше направо невероятно как цялостното впечатление бе за двама различни мъже! Единият грозноват, с чувствено излъчване, дори с леко плебейски израз, издаващ скромния му произход, а другият – аристократичен, с привлекателни черти, с богат духовен живот, чувствителен, нежен, изпълнен с достойнство и усещане за собствената си значимост.
За мен не остана и сянка съмнение: в образа на младия мъж, тържествено държащ медальона, Ботичели бе изрисувал себе си, своята истинска същност, бе разголил душата си. Изисканият младеж, верният поданик, покровителстван от могъщи господари, бе самият художник, прославящ своите благодетели.
А аз мистериозно приличах на него...
Как, кажете ми, трябваше да изтълкувам този факт?!
Надявам се, след всичко казано можете да почувствате моя потрес от невероятната игра на съвпаденията. И да разберете защо не можех да отмина с пренебрежение подобни намигвания на Съдбата. Оттам дойде и интересът ми към този мой двойник от миналото, и желанието да повторя успехите му, колкото и самонадеяно да ви прозвучи. Но ако ви хрумне, че съм се възприемал като преродения Ботичели, ще ви разочаровам. Чак дотам не бях се възгордял.
Ще кажете още, че приликите стават множко, като на кино. Мен те също ме удивиха. Особено щом си дадох сметка, че нещата определено следват някакъв свой ход, предварително зададен при това. Наистина понякога животът е много по-странен от измислицата. Ето защо тръгнах към новата си задача още и с нетърпението да разбуля тази тайна, поне така се надявах...
Да, и още нещо: аз винаги съм вярвал на всякакви съдбовни знаци, на интуицията си, на вътрешния си слух и на набитото си око. Поне досега. За един художник е от голямо значение дали умее да забелязва детайлите. И не толкова да ги забелязва, колкото да разчита скритите в тях послания. През целия си живот съм знаел, че всичко край нас ни говори със свой собствен глас, всеки един предмет има своя скрита история, всяко цвете, всяко камъче крие някаква тайна. Още като съвсем невръстно дете измъчвах майка си, която се бе видяла в чудо с моето злоядство, да ми разказва приказки за „дреболиите” край мен, за някоя тревичка или бръмбар – и ако не се справяше, отказвах най-категорично да се храня. Откъде да знае горката, че аз всъщност чувах гласовете им, тъй както и днес ги чувам... И пренасям върху платното историите, които ми нашепват. Планината например във всеки един момент излъчва плътен, мощен акорд, който звучи като огромен оркестър. Всяка планина си има своя собствена мелодия, а мелодията си има цвят, феерично съчетание от багри. Ако бях композитор, може би щях да успея да я пресъздам, но тъй като не съм, налага се да търся сравнения. Експресивността на Пирин за мен е като мощна, бурна и страстна симфония от Бетовен, Рила ми напомня тържествено-мистична творба от Моцарт, например симфония „Хафнер” или „Концертанте”, но най-вълшебни и разнолики са Родопите, бих ги сравнил с хоралите на Бах… или не, по-точно с „Гимнопедиите” на Сати...
Може би се чудите защо ви говоря за музика, нали не съм музикант, а художник. Няма нищо странно, макар да не ви звучи съвременно. Обичам и поназнайвам класиката покрай баща ми, който е цигулар във Филхармонията, и който искаше синовете му да поемат по неговите стъпки, дори започна да ми дава уроци още преди да тръгна на училище. Откак се помня, в нашата къща винаги е звучала музика, брат ми оправда надеждите му, но от мен така и не излезе музикант. В душата ми обаче се е вкоренила дълбока любов към класическата музика, аз направо не мога да живея без нея. А като практическа полза от тези занимания ми остана умението да дрънкам доста прилично на китара. В един момент обаче най-категорично отказах и цигулката, и уроците по солфеж, а това се случи в тийнейджърската ми възраст, когато вече знаех какво искам да правя с живота си.
Към това време някак подсъзнателно бях доловил закономерностите, пронизващи както света на музиката, така и този на изображенията, а последният, оказа се, ме привличаше повече. Пък и познанията от едната област ми помагаха в другата. Дисонансът например, с чиято помощ се създава напрежение или усещане за неблагополучие, се използва както в музиката, така и в изобразителното изкуство. Той се проявява в съчетаването на съседни тонове или цветове, говоря за паралелите между гамата и цветовия кръг. Усещането за равновесие и спокойствие пък, което е характерно за терцата, се пренася в съответния си вариант и върху платното - тоест съчетаването на тонове (музикални или цветови) през една степен внушава представа за хармония. И без да ви отегчавам повече, ще кажа само, че всичките тези гласове и закономерности от универсума имат за мен своето визуално изражение, което не винаги съответства на онова, което виждаме с очите, ето защо в картините ми понякога предметите, природните обекти и хората имат оттенъци и очертания, които окото не вижда, а един фотообектив не може да регистрира – аз някак съм ги доловил с вътрешния си слух и взор...
А освен природни гласове, с които от малък израснах благодарение на прекараните на село ваканции, чувам и други, те идват като че ли от самата Вселена. Вярвам, че като цяло тя се подчинява на някакъв всеобхватен и закономерен ритъм, на някаква върховна цел, твърде е съвършена, за да се е зародила сама от нищото, от Хаоса. Дали някакъв трансцендентен бог я е създал или не, дали има някакъв висш Разум, в чийто грандиозен замисъл ни е невъзможно да проникнем – не знам, но вярвам, че има някаква висша сила, някакво универсално и всеобхватно космическо единно начало, което държи всичко в равновесие, и това равновесие, тази хармония се отнася не само до материалния свят, но още повече до незримия. Вярвам, че на всички нива на Битието действат универсални закони, еднакви както „горе”, така и „долу”, както е казал още Хермес Трисмегист. Оттам идва и убеждението ми, че няма нищо случайно, че всичко следва някакъв свой предначертан път, а ако човек развие в себе си способността да разчита знаците, които му се явяват по този път, той ще може по-лесно да избира и правилната посока. Най-важното обаче е да не изневерява на себе си, да спазва вътрешното равновесие, да поддържа хармонията вътре и вън.
По хода на тези мои разсъждения стигам сега до неутешителния извод, че се озовах в този задънен лабиринт, точно защото не слушах вътрешния си глас. Защото загърбих убежденията си, не се гнусях от халтурите, предадох изкуството, предадох сам себе си...
Да. Сега си давам сметка, че към това предателство бях тръгнал още преди да срещна Моника. Още тогава, когато изготвях онези дигитални копия и халтури. С тях изневерих на призванието си като художник, още тогава наруших равновесието, защото напълно осъзнато допуснах компромис с принципите си. Знаех, че това е кич, задоволяващ посредствения масов вкус, но го вършех. Вършех го, за да мога да припечеля. Вършех го с пълното съзнание, че за мен още една халтура е без значение, че аз стоя над тези неща и мога да си ги позволя, защото иначе съм като бог в професията, в призванието си...
Колко съм се заблуждавал! Колко съм бил сляп да не видя, че един компромис влачи след себе си друг, отклонявайки пътя от крайната цел! И колко лъжовна е била илюзията, че в наши дни, в нашата страна би могла да се повтори ситуация от Ренесансова Италия, и колко глупашки е бил инатът ми да стоя тук, да творя на родна земя, както високопарно се изразявах пред приятелите!... Защото аз упорито не исках да избирам пътя на други мои колеги, пътя на реализация зад граница. Колко съм се лъгал, че най-сетне, тук и сега, съм хванал птицата на щастието!...
Защото нещо наистина ми кацна на рамото, но май не само ме оцвъка, ами още по-зле стана - опита се да ми изкълве очите и сърцето...
Защото това бе не птичето на успеха, не любославещ славей, а самият гарван на смъртта. Онзи гарван, който грачи в стиха на Едгар По зловещото „never more”...
И сега аз наистина ближа рани, не само душевни, но и физически, защото раната на крака ме боли, май разкъсаното е почнало да набира. Кучешките зъби са доста остри, но травмата от тях е много по-дълбока, синината около раната изглежда ужасно.
Ето докъде се докарах!...
И вместо да се радвам на популярност, вместо да придобия име на проспериращ художник, моден сред „випаджиите” от нашенския елит, протеже на виден наш бизнесмен-меценат, каквито планове, признавам си, кроях, аз съм просто един аутсайдер, един издирван за убийство беглец от правосъдието.
Нищо повече няма да е същото.
И може би нищо подобно нямаше да се случи, ако не се бях влюбил до полуда...

Електронна кореспонденция №2
Весела Кралева до Моника, 10 април, четвъртък, 16.10 местно време (11 април, 02.10 българско време)

            Здравей, Бубе!
Забравих да те питам - как стана тъй, че твоят Богдан се съгласи да покани при вас чужд човек, при това млад мъж? Да не си го нещо омагьосала? Като го знам колко е ревнив!
А този художник има ли си име? Може да съм го чувала. Пиши по-подробно.
Целувки
Весела

Моника до Весела Кралева, 11 април, 20.59

            Здравей, муци!
Художникът се е подписал Сашо Бъчваров, сигурно цялото му име е Александър. И нямаш представа, миличка, колко усилия ми струваше да накарам Боги да го... ангажира, май така се казваше. И да си мисли, че сам е взел това решение!
Този Сашо, като ме рисуваше миналото лято, каза, че приличам на някаква богиня от някаква картина. Феноменално! После, вече като се прибрахме, аз я видях тази картина. Там богинята стои гола върху една огромна мида. Има край нея още някакви хвърчащи хора, ама те не влизат в сметката, важна е главната мацка. Ама, да ти кажа, доста зор видях, докато я намеря тази Венера! Успях да се добера до компютъра на Боги и да поразпитам едни умници в някакъв сайт за разни такива картини, пратиха ми и снимка умниците, та я показах на моя тиквеник. И му припомних как онзи художник ме е сравнил с нея. И че наистина съм същата като нея!
Представяш ли си, моят загубеняк едвам вдяна какво му говоря! Разгеле, най-накрая се сети за какво става дума. Сети се и за обещанието, което даде на рождения ми ден. Беше страхотно парти, жалко, че не можа да дойдеш! Помниш ли, разказвах ти колко добре си прекарахме в яхт клуба, дори се къпахме в едно езеро със златни рибки, щото октомври беше много топъл.
А докато пътувахме натам с лимузината, Боги се похвалил пред гостите, че щял да ми купи тази същата картина, с Венерата. Аз тогава бях в джакузито отзад, та не съм го чула, но после ми разправиха всичко. А като му казали, че не може да ми я купи, щото била в някакъв си там музей, Боги пък казал, че щял да поръча да му я нарисуват съвсем същата, но с мен като онази богиня. Съвсем в негов стил! Нали все гледа да се изфука. Но аз му припомних тази случка, яко му я припомних! И почти през ден му повтарях, че ми е обещал пред наши познати да ми направи такъв подарък. И че някой друг ще го изпревари и ще си поръча картина от едно време, но със себе си вътре, пък нали той пръв се е сетил за такова нещо, щото нали е много умен. Четках го, нали разбираш? И колко добре ще бъде да я поръча точно на онзи художник от Созопол, щото нали той пръв е забелязал приликата. Пък е и добър в занаята. Нали ме изтипоса досущ като мене си! За доказателство намерих и портрета от лятото. Много съм горда от себе си, муцка! Прерових цялата къща, но го намерих! Беше хвърлен в един килер, под едни вехтории в някакъв куфар, добре, че сме го взели с нас, като сме тръгвали от София. А там беше написан и телефонът на художника, та Боги вече нямаше как да се извърта, че нямало как да го открие, щото му бил забравил името. Виждаш ли колко добре се справям, муци? Феноменално добре, нали!?
И казах още, че най-сетне и аз имам нужда от малко разнообразие, вече съвсем ме е превърнал в затворничка! Че за всичко го слушам, дори за това, дето не ми даде да си направя татуировка, нито ми позволи да си сложа силикон – дори за това го послушах, като някаква селянка съм! Щото не искал жена му да прилича на другите, представяш ли си? Пластичните хирурзи правели жените еднакви и затова трябвало да се татуират, че да ги разпознавали мъжете им, също както селяните дамгосвали кравите си... така вика, представяш ли си?! Как можа да ми се падне такъв селяндур! Простак... Дори не може да разговаря, всяка втора дума – псувня... Уникална тъпотия!!!
А аз съм жена с изисквания, не някоя грозница при това, очаквам от един мъж да ме цени, да ме уважава, да ме накара да се чувствам значима, да ме накара да се чувствам уважавана жена.
В края на краищата и аз съм човек, и аз имам нужда от нежност!
И какво толкова искам?! Да ме рисуват! Заради него, скъпия, за да ми се радва! Така де, така му казах. Той малко се понамръщи, че на картината богинята била гола. И дума не може да става, вика, така да му позираш! А аз му викам, че ще позирам по бански, да не се притеснява. А ако толкова ми няма вяра, нека сложи Йоско да ме пази, нали знае колко му е предан. И че искам картината не толкова заради себе си, колкото заради него самия, скъпия, ха-ха! Щото като ме гледа така изтипосана гола, точно срещу леглото, и на него ще му се вдига по-лесно оная работа и той пак ще бъде както по-рано. Не че много ми трябва, ама инак нямаше как да го предумам, затова тъй му казах. Е, не точно тъй, де, всъщност го изчетках колко добър е той самият, та едно такова подгряване на чувствата ще ни дойде добре и по-често ще му идват разни... креватни фантазии, тъй, де... Разгеле, най-сетне се съгласи.
И сега го чакаме този Сашо днес-утре да пристигне!
Ако не се сещаш, Йоско е същият онзи готин пич, за когото ти разправях, когато се видяхме последния път, малко преди да си заминеш за Сан Франциско. Сещаш се, нали? Йоско е на Боги телохранителя, сега е мой... не само тело-хранител, пазител и... ха-ха!... Не мога да се оплача, добре се грижи за тялото ми... Феноменално! С него винаги мога да се разбера, ама и той нещо почна да ми омръзва...
Помня, помня, муцка, винаги си ми казвала да не си играя с огъня, пък и не съм имала друг след сватбата, само Йоско... е, и още един-двама, ама с тях свалките бяха просто кратки забежки. Моят тиквеник изобщо нищо не е забелязал. Пък и аз много внимавам. Иначе момчето си го бива, ама две приказки накръст не може да върже, само за дядо си, дето го отгледал, говори. Колко добър човек бил, как го учил да стреля, как го водил да търсят гнезда на птици... пълна скука! Пък и много взе да си позволява, току-виж се изпуснал пред Боги, май трябва да взема някакви мерки.
Не знам, Весинка, муцка... Трябва ми нещо ново, свежо... Нещо като свежа глътка въздух, задушавам се тук, в тези пущинаци, голяма дивотия е тук, да знаеш! Съвсем издивях в тази тъпа планина, и какво толкова я хвалят?! Онзи певец... как му беше името... Ах, да! Орфей! Орфей бил роден тук, била вълшебна - глупости на търкалета! Пълна скука, той затова е избягал от тези баири чак в Ада... Или къде беше, май на някакъв кораб беше се спасил, ти по-добре се сещаш.
И вече цяла вечност сме тук, всъщност откак Боги излезе от ареста. Всеки ден – едно и също, едно и също!... Омръзнаха ми тия дървета и храсталаци, тук нищо не се променя, нищо не се случва! Искам барове и клубове, искам светлини, омръзнаха ми тия тъмни нощи, искам си стария живот! Боги уж щеше да ме спонсорира, така ми беше обещал като се оженихме, пък нищо не направи, само някакви мижави участия тук и там, а пък за диска, който записах, никаква почти реклама не ми уреди! А аз си мечтаех за кариера, можех и аз да съм като някоя от ония фръцли, дето през ден са на екрана! Хем не съм кифла като тях! Малко участие в някое риалити, после от воле ставам говорителка или водеща в някое предаване. Да не съм нещо по-долу от тях, дори съм по-хубава! Нали затова му търпя лиготиите, че и за забежките му си затварям очите.
Ох, муцинка, направо загивам тук! Ходи ми се някъде, по кафенета, по молове, по партита... Всичките ми обувки са ужасно стари, нямам нищо ново, нямам какво да облека! Цяла вечност не съм била на шопинг! Цяла вечност не съм купонясвала! Тук няма нито един свестен бар дори!!! Уникално до немай-къде!!! Пълна гадост и отврат!
Искам да ходя по коктейли, по ревюта, да си бъде всичко както по-рано... Искам разнообразие! Умирам тук от скука, сериозно! Уф, егати!...
Цялата ми надежда сега е в този Сашо. Художника, дето го чакаме, де...
Това е, при мен друго интересно няма. Хайде, че стана много дълго писмото, чак ме заболя главата.
До скоро, муци. Пиши ти как си! Как е бебо, той вече май не е бебок? На колко стана, на две, на три? Прати малко снимки! Да те видя със сина ти, че съвсем ще се забравим.
Ама и ти си една хитруша, ей! Така и не ми разказа как го омагьоса пък ти твоя банкер, как забременя от него, че го накара и да се разведе с жена си. Уж сме приятелки, а ти да не ми кажеш, че тайно си въртяла любов с женен мъж, бива ли тъй?
Пък си имаш и готино гадже, и тук се чу за оня, футболиста, май си го свалила още докато Кралев бил жив, а? Тц-тц-тц... Бива ли така? Защо не се похвалиш? Виж аз как ти споделям.
Целувам те, муцинка!
Бубето

Весела Кралева до Моника, 11 април, 17.23 местно време (12 април, 03.23 българско време)

Здравей, Бубе!
Какво е станало с теб? Не мязаш на себе си, не съм очаквала от теб такива литературни подвизи.
Иначе ти съчувствам за изолацията, миличка. Но поне имаш време да мислиш. И да пишеш. Спомням си, че в даскалото това не беше от любимите ти занимания, та засега малко е объркан разказът ти, но ми харесва стилът ти, непосредствен и искрен е. Изненадана съм колко свежо звучи разказът ти. Дерзай! Продължавай в същия дух!
В тази връзка, ето ти една идея: щом имаш толкова свободно време, защо не вземеш да се пробваш на „литературния фронт”? Днес писателите са повече от читателите, който не е поискал, само той не е прописал - значи и ти ще можеш!
Слушай сега как ги виждам аз нещата. Ти имаш всичко необходимо за бърза популярност: хубава външност, амбиция, връзки, и дори (оказва се!) умение да преразказваш станалото с теб в една доста своеобразна светлина. И вместо да се оплакваш, че нямало какво да правиш, вземи, че напиши нещо. Пиши така, както го чувстваш, както ти иде отвътре, а може и да „чопнеш” оттук-оттам по някоя идейка, да ги разбъркаш, за да не се разбере кое откъде е дошло – и готово! Изсипваш една шапка пари в някое издателство и съвсем скоро ставаш „младата, изгряваща писателка, най-четената и най-продаваната, авторка на изключителни бестселъри, със страхотни за нашата страна тиражи”! Ще се бият за теб телевизиите – по повод и без повод ще те канят, като топъл хляб ще вървиш!
Харесва ли ти една такава перспектива? Гарантирам ти, че е напълно осъществима! Трябва ти само съответна стратегия, аз ще ти помогна за нея. Знам как се прави. Един агресивен пиар, някой и друг скандал в медиите с твоето име (имаш средствата да си платиш каквато поискаш реклама, а скандалът продава най-добре!), участие в най-различни ток-шоута и гледани предавания (не е нужно да говориш кой знае какви умни работи, достатъчно е да се усмихваш многозначително, да слушаш какво казват другите и да повтаряш същото със свои думи), малко изглаждане на твоя текст от някой редактор (хич да не ти пука за грешките, редакторите са за това – да ги оправят, нали за това им се плаща, пък и аз ще помогна малко, нали все пак съм филолог по образование. А мога да ти намеря и някое студентче или закъсал литератор, за прилична сума ще се наеме да ти чиракува и няма да гъкне, че пише вместо тебе, ти само ще го направляваш и контролираш). И готово! Дори „манджа с грозде” да сервираш на читателя, името ти и физиономията ти няма да слизат от медиите. Ще се хвалиш как пускаш огромни тиражи, как всичко се изкупува, как те превеждат в чужбина. И дори не е необходимо да е истина! Всички ще повярват в славата ти и ще повтарят като папагали колко си велика! Изпитано и сигурно правило е, че хората приемат на доверие това, което човек сам говори и разпространява за себе си. Огледай се и ще видиш достатъчно примери за хора, които са известни само защото са известни, „светски” личности, които са постоянно присъствие по телевизиите, без реално да са направили нещо наистина стойностно. Но ти нали това искаш, миличка – слава! Можеш да я имаш! Така че се захващай. Направи го!
А най-лесно е да започнеш, като описваш себе си, живота си, всичко, което става с теб. Така и от скука няма да страдаш, и на Богдан мераците да те командва ще поукротиш, все пак ще бъдеш „звезда”, така, де!
Ама ти се чудя още за нещо, Бубе. Защо слушаш клюки?! Жълти вестници само ли четеш? Нали и ти самата отмъкна женен мъж от семейното му гнездо, пък на мен ми го натякваш!
И не си някъде насред пустинята, в луксозна вила живееш все пак! А обувките ти заемат цяла стая у вас, нали съм ги виждала с очите си! Имаш над хиляда чифта, и все последен модел са, дизайнерски, грехота е да се оплакваш тъй! Пък и за силикона не съжалявай, ами ако беше случила на некачествени импланти? По-добре ли щеше да се чувстваш, ако имаше напомпани със силикон бомби, които могат да експлодират, а?
И пак ти казвам, помисли добре върху идеята ми! Имаш наистина всички необходими предпоставки (визия, пари, връзки) да станеш най-модната писателка! И още нещо мога да сторя за теб. Бързичко ще ти уредя да спечелиш някой и друг конкурс, да те преведат и издадат в чужбина – с моите връзки в разни фондации това е детска игра. Схващаш ли, че това занимание е къде-къде по-престижно от лансирането ти като фото модел или водеща? Там все пак се изисква някакъв професионализъм, иначе може да стане тъй, че да не слизаш от екрана (нали си плащаш!), но пък никой да не те гледа. Кой гледал, кой не гледал, минало-заминало... И всичко в един прекрасен, или по-точно не много прекрасен момент, ще приключи с фиаско за теб, щото и телевизиите не обичат да губят зрители. А ако станеш известна като писателка, славата ти ще е стабилна. Друго си е да ходиш тогава по телевизиите като ВИП персона, дори не е нужно да казваш нещо оригинално, можеш да минаваш с номера, че силата ти е в писаното слово, не в говоренето. И да има по книжарниците книги с твоето име, с твоята фотография на обложката. Например как играеш с кучетата, или яздиш кон, или лежиш по корем на моравата пред къщата и разлистваш книга... и не коя да е, а твоята!
Помисли и сама ще разбереш, че съм права. Ти само ме слушай, и ще имаш успех във всичко! Вярвам в теб!
Ще чакам новини. Пращам ти снимки на малкия.
            Целувки!
            В.

Глава 3

Игри на въображението
17 май, събота

- Като начало, Ник, трябва да отбележа, че изобщо не мога да си представя подобен тип поведение. Имам предвид художника – поясни Гаврилов, преглъщайки последната хапка. – Да налети на жената с нейно или без нейно съгласие - разбирам. Да ѝ пише бележки, след като е бил хванат и изгонен – също донякъде бих го приел, макар че в наше време кой праща бележки? Защо просто не ѝ се е обадил по джиесема, а?
- Може да не го е вдигала. Причините са поне две. Или по собствено желание, ако му е била ядосана, че ѝ е налетял. Или поради забрана от страна на мъжа ѝ. Може да е отнел телефона ѝ, като е разбрал, че го мами.
- Може. ОК, нататък. Какво послание беше написал този художник? Чакай да видя как съм го отбелязал – извади смартфона си Гаврилов, намери файла и прочете на глас: - „Любов моя, трябва да те видя. Точно в полунощ на нашето място. Въпрос на живот и смърт.”
- Мда-а... Звучи наистина като интимно послание. Нашето място. Значи и друг път са си правели там срещи.
- Така излиза. Но как му е скимнало на художника да праща бележката по онзи бодигард? Нали е човек на Златев? Не е ли предполагал, че изготвя срещу себе си компромат, който веднага ще попадне в ръцете на разярения съпруг? Нарочно ли си е просил боя?
- Добри въпроси. Според колегата това било хитроумен ход. Бележката поначало е била предназначена за Златев. Да го подмами да излезе от вилата. От това следва, че и текстът може да е лъжлив. Всичко е блъф. Не са били любовници, не е имало други срещи, нито наше място.
- Не ми се струва правдоподобно. Твърде сложно става, Ник. Все пак говорим за човек на изкуството, не за някой изпечен престъпник.
- Как казваше Питона? „Търсете лъжата, тогава историята започва да се разплита като коледен чорап, така ще стигнете и до скритата вътре истина.” А лъжата обикновено е маскирана като истина.
- Е добре, нека допуснем, че художникът блъфира и да разгледаме версията на колегите. Според тях той нарочно скалъпва бележка с такъв текст и нарочно я дава на бодигарда, хубаво. Тогава обаче възниква следващият въпрос. Откъде е могъл да бъде сигурен, че точно Златев ще дойде, а не някой негов човек? При това сам, а не с половин дузина телохранители?
- Е, Митак, откъде... Може да го е предизвикал на честен двубой, нещо като дуел. Нали и двамата са пристигнали там въоръжени. Искал е да се разбере с него по мъжки.
- Ти... сериозно ли? Подиграваш ли ми се? – засегна се Гаврилов, но виждайки тънката усмивка върху лицето на колегата си, продължи: - Какво искаш да кажеш, Ник? Че е имало допълнителна уговорка? Няма как иначе да стане, освен ако не са се чули по телефона!
- Може да се провери... Но ти си прав - защо тогава ще пише онази проклета бележка, защо направо не се е обърнал към измамения съпруг?
- Няма логика. И още нещо, Ник. Ти вярваш ли, че човек като Златев ще хукне да се бие на дуел? При това ще излезе сам, без телохранители? И защо художникът ще тръгне да го предизвиква? Само защото бил хванат в крачка ли? Сори, не вярвам. Казвам ти, Ник, не се връзва. Отникъде не се връзва, дори ако допуснем, че не е имало изнасилване и сексът е бил доброволен, а бележката наистина е била предназначена за жената.
- Добре. Давай нататък, дотук съм съгласен с теб. В този ред на мисли най-логична е следната диспозиция: двамата са любовници, съпругът ги хваща, изгоненият иска да види мадамата отново, но не може да се свърже с нея. Пише ѝ бележка, като определя мястото и времето на срещата, а вместо нея идва мъжът ѝ.
- Аха. И първо: предава бележката чрез бодигарда, който е човек на Златев – да не е бил малоумен?! И второ: предварително краде пистолет! Няма начин да го е откраднал, когато са го изхвърляли с ритници и шамари, тогава всичко е станало много бързо, значи го е сторил по-рано. Ако не с умисъл за престъпление, защо иначе ще го прави? За да ходи при любовницата си въоръжен ли? За да я пази от скитащи кучета ли? – засмя се Гаврилов.
- Смешно ти е, Митак, ама пропускаш нещо! Там наистина е имало кучешки следи, оставени са от домашните кучета на Златев, два ротвайлера. Мадам Златева обичала да се разхожда с тях. Но да оставим засега кучетата… Макар да не разбирам как не са го разкъсали, ако и те са били в онзи момент там... При този вариант има два момента, които също ме смущават. Първият е мястото. Откъде Златев ще знае къде е нашето място? От жена си ли?
- Може да е приложил някои убедителни методи. Някой и друг шамар, например.
- Но защо не е предупредила любовника си?
- Ами или физически не е могла, ако ѝ бил отнел телефона, или може тя да си е била... кучка... Спасява кожата си, като го издава.
- Може. А вторият момент, който много ме съмнява, е наличието на китарата – каза замислено Николай и отново измъкна цигара. – Ако е бил дошъл с нея, това е знак, че нашият художник се е готвел не за друго, а наистина за среща с любовницата. Не за дуел, не за капан, не за убийство, а именно за любовно гукане. Вместо палавата Моника обаче идва Златев. Предполагам, бил е разярен като... като ранен глиган. Сбиват се, художникът го застрелва.
- Звучи възможно. Но пак питам: защо художникът е бил въоръжен с откраднатия валтер и защо е връчил бележката на бодигарда? Толкова ли е бил сигурен, че оня ще я предаде на мадамата? Дали не му е обещал нещо на този Йосиф за услугата? Да го е подкупил? Или дори... да го е шантажирал с нещо?
- Излиза, че бодигардът е бил в течение на амурните им дела. И не само това. Вероятно поради някаква причина е давал знак, че е на тяхна страна – иначе художникът не би му оказал такова доверие. Което би означавало, че този Йосиф се е бил обърнал срещу интересите на шефа си. Защо? По своя воля или подтикван от някой друг? Хм... Интересно... После обаче е предал на шефа си бележката на художника. Много съмнително поведение! Тогава, Митак, връщаме се в началото – художникът... или някой друг... е знаел повече... или е искал повече... Така че имаме нещо повече от обикновена любовна авантюра. И може наистина да е имало някакъв предварително обмислен план, в който художникът или е участвал... вероятно заедно с бодигарда... или е бил въвлечен. Върху тази версия си заслужава да се поработи. Може би колегите не са толкова далеч от истината, както ни се стори отначало.
- Добре, нека отново допуснем, че всичко е станало така, както предполагат колегите. Да допуснем, че и китарата се е озовала там случайно, не е била взета заради любовното гукане. Може да е била забравена там по-рано. Какво следва?
- Ти кажи.
- Добре, Ник. Ето как виждам нещата. Художникът - по протекция или по случайност, това е добре да се провери - е нает от Златев, който е известен с реномето си на знаков бизнесмен, свързан с криминалните среди. Нает е да рисува портрет на жена му. Между двамата се оформя интрижка, но са хванати от измамения съпруг. Художникът се е почувствал унизен и дискредитиран, не е шега да те изхвърлят като мръсно псе, пък и работата му е прекъсната, няма да си получи хонорара. Може за него тази поръчка да е била много важна, да се е надявал да завърже контакти с хора от тъй наречения нашенски „елит” – и изведнъж всичко пропада, при това с гръм и трясък. Вече никой няма да го наеме с тази репутация. Решава да си отмъсти и скроява капан. Да не забравяме и що за човек е Златев, напълно е в неговия стил да търси реванш. Ами ако е заплашил неудачния любовник със саморазправа? Не само с дискредитация, но и с физическа ликвидация? Само отложена във времето. Тогава художникът решава да го изпревари. Знае, че Златев ще го гони до дупка и прави план как да го отстрани. Пребивавайки в дома му, вероятно се е добрал до някаква информация, нещо, което му дава увереност да се изправи срещу Златев, вместо да бяга с все сили накъдето му гледат очите. Но му трябва съучастник. По някакъв начин привлича на своя страна бодигарда. Пише бележката. Предварително е откраднал... или взел с помощта на бодигарда пистолета, като се уговаря с този Йосиф да не придружава господаря си на срещата.
- Дотук добре. Макар че вкара много неизвестни в уравнението, но има някаква логика. Само че защо ще мъкне със себе си и китара, ако е планирал среща със Златев? Ха, кажи ми това, Митак!
- Вярно... Пък и едва ли е била там отпреди, не може да прави план за убийство, пък да си ръси вещите наляво и надясно. И най-важното. Какво печели от тази саморазправа? Трябва доживот да се крие. Ако се е страхувал от Златев, би могъл вместо да остава в селото, веднага да си дигне чукалата и да духне. Зад граница, например. Няма данни да е бил идиот, нали?
- Като че ли не. Все пак, Митак, не забравяй, че нашият човек е художник, човек на изкуството. Знаеш ли го как вижда от своята кула света? Може да е като Пикасо. Едното око горе, другото долу, а носът не е между тях, а отстрани, на мястото на ушите. Та и той ги крои едни такива.
- Хубаво. Има нестандартни възприятия. Приемам. Замислил е нестандартно убийство. Приемам. Щом е останал в селото, след като са го изгонили от вилата, значи е имал нещо наум. Иначе, както казах, би се изпарил веднага оттам. Скроил е план, най-вероятно при съучастие от страна на бодигарда. Изпълнил го е. Дотук добре. Но защо тогава ще оставя толкова следи? Сякаш нарочно си е забучил визитката: вижте ме, ето това го свърших аз, аз бях тук!
- Защо ли? Защото, Митак, и аз мисля като теб: или този художник наистина е бил напълно откачен, ако и да е съставил план за убийство, или някой иска да ни изкара нас идиоти.
- Може и да е бил откачен! – позасмя се Гаврилов. - Ако е бил влюбен до уши… Онази мадама е доста засукана. Загубил си е разсъдъка от любов и е допуснал куп грешки.
- Значи стигаме пак там, откъдето тръгнахме. Или имаме убийство от пълен лаик, който се е опитал да действа по определен план, но впоследствие нещата се объркват, нервите му не издържат и допуска грешка след грешка. Или някой друг е убил Златев. И е натопил този С.Б.
- Между другото, как му беше името?
- Сашо Бъчваров. Сашо, а не Александър, така е записан. Според Питона бил доста добър художник, без никакви криминални прояви, дори имал няколко самостоятелни изложби. Кой го знае къде е сега. И колкото по-скоро разплетем случая, толкова повече шанс има този Сашо да оцелее. Ако все още е жив.
- И аз тъй мисля. Ако е натопен, не му остава много живот. Пукнат грош няма да струва, ще го очистят и ще го закопаят някъде, да не говори много-много – и никой няма да намери трупа му, поне с години.
- Да, зле му се пише, ако са го нарочили за нещо, което не е извършил. Но може и да е. Може пък наистина да са му избили чивиите и сам да е гръмнал Златев. Е, Митак, да ставаме. Да ходим да видим на място обстановката. Може да открием нещо, което да ни насочи.
Николай внимателно огледа загасения фас. Трябваше да е сигурен, че не оставя след себе си някоя случайна искра. За разлика от искрите, каза си той, които разпръснаха току-що при освежителната им „мозъчната буря”. Те не трябваше да изгасват, някъде там, някоя от тях можеше да разпали огъня на истината...

Навалицата в мола напомняше разбунен мравуняк, всеки нанякъде бързаше, всеки мъкнеше нещо. Наближаваха пролетните балове и сякаш всички абитуриенти заедно с всичките си роднини се бяха втурнали вкупом да правят последни покупки, преследвайки някое намаление. Тези, които виждаха бременността на Мария, им правеха учтиво път, но имаше и толкова улисани в шопинга, че просто не забелязваха нищо около себе си. Изпреварвана и побутвана оттук-оттам, тя неведнъж съжали, че предпочете пазаруването пред спокойната разходка в парка, както предлагаше майка ѝ. А толкова искаше малко разнообразие! Шумотевицата на забързания живот от доста време вече я подминаваше и тя се усещаше някак изостанала, някак изместена встрани от интересите на връстниците си.
Но веднъж озовали се в това човешко стълпотворение, двете постепенно се почувстваха заразени от страстта към покупки. Много от стоките бяха със значително сезонно намаление, така че и те решиха да се възползват. Взеха за мъжете си чудесни пуловери от фино италианско мерино с коприна, поглезиха и себе си с по някоя блузка, но най-голям възторг изпитаха в бебешкия сектор. Мария беше се вече подготвила за посрещането на новия член на семейството и имаше вкъщи всичко необходимо, но радостното очакване я караше да посяга към още някоя дрешка или играчка. Тя не беше привърженичка на разпространеното схващане, че преди раждането не трябвало да се купува нищо за бебето. Помнеше много добре разказите на майка си как след изписването от родилния дом се озовала с две бебета на ръце, но с двойно по-малко дрешки и как баща им в последния момент тичал по магазините да търси памперси и други разни необходими неща, а тогава не било като сега, нямало такъв богат избор на всякакви стоки…
И като напълниха няколко фирмени плика, майка и дъщеря седнаха в кафенето на етажа да отдъхнат, да се почерпят за добре свършената работа. Бяха доволни от направените покупки, особено от бебешките. Мария се зае да ги разглежда. Колко забавни бяха дрънкалките! Ето тези са за количката, тези са за развиване на въображението и вниманието, а тези се окачват над леглото. Представи си как весело ще гука дъщеричката ѝ, протягайки към тях ръце, как ще се радва и смее. При дръпване на халката фантастичната райска птица започваше да размахва пъстроцветни криле и да чурулика мелодията на популярна детска песничка. Мария тъкмо бе задействала механизма, когато отгоре ѝ падна сянка, а весел глас затананика заедно с електронния. Тя вдигна глава и изненадано ахна:
- Лени! Здравей!
- Здрасти, Мари! Здравейте, госпожо Владова! Колко е забавно при вас!
- Кой вятър те довя? Ти не беше ли в Щатите?
- Да, ама ей ме тук, дойдох си! Запознайте се, това е госпожа Надежда Кралева, мой научен ръководител, археолог с невероятен нюх и един просто разкошен човек! – посочи тя своята спътничка.
- Здравейте, приятно ми е. Елена преувеличава, мога да бъда доста взискателна, а следователно и неприятна за някои, те едва ли ме мислят за разкошна! – засмя се жената.
- Особено иманярите, за тях нашата Надя е като кост в гърлото – допълни Елена с видима гордост, не без доволство демонстрирайки дружески отношения със своята ръководителка. – Ама да кажа под секрет, и някои кабинетни чиновници не я понасят, и на тях им разваля спокойствието! Свободно ли е при вас, госпожо Владова?
- Разбира се, Лени, заповядайте! Ще ни бъде особено приятно, госпожо Кралева, слушали сме за вас! Казвам се Гергана, няма нужда от официалности. Заповядайте, седнете!
А докато майка ѝ разместваше пакетите, освобождавайки места за новодошлите, Мария пък се чудеше откъде ѝ е позната току-що чутата фамилия. Като че ли имаше свързана с нея още някаква информация, някаква новина за нещо, различно от археологията и историята. Май в медиите бе споменавана в съвсем друга връзка, май в някакъв негативен смисъл...
Тя с вежливо любопитство се взря в археоложката. Елена имаше право да се възхищава от научната си ръководителка. Надежда Кралева беше около четиридесетгодишна, слаба, естествено руса и с толкова фини кости, че имаше все още вид на девойче, а младежките ѝ дрехи засилваха това впечатление. Нейната упоритост обаче бе станала пословична не само сред колегите. В репортажите за откритията, направени от екипа ѝ, журналистите задължително споменаваха и почти титаничната борба, която тази крехка на вид жена водеше с безразличието на институциите, отговорни за опазването на археологическите ценности от ерозията на времето и набезите на иманярска мафия.
Но какво беше другото, мъчеше се да си припомни Мария.
- Мари, ти нали се интересуваше по едно време от археология? Трябва да си чула за откритието на Надя, миналата година всички медии говореха за него.
- Да, Лени. Не беше ли някаква вила на тракийски аристократ?
- И цяло тракийско селище край Свиленград, непокътнато! Надя изпревари иманярите, находките бяха страхотни! И това лято съм на разкопки с нея, взима ме в екипа си! Няма шест, няма пет! Отворил ми се е парашутът, Мари, направо съм на седмото небе... и дано се приземя оттам в десятката, а не в някои тръни, ха-ха!... И решихме днес да използваме намаленията, да потърсим някои неща, някои дрешки. Заминаваме след десетина дни, време не остана!
- Ей, Лени, радвам се за теб, наистина! Пожелавам ти късмет в разкопките! Ама не е ли рано? Доколкото знам, археологическият сезон още не е започнал.
- Имаме да вършим доста подготвителна работа, та затова. Пък и обектът е на южното Черноморие, там вече е топло. А утре вечер от Мюнхен пристига един колега, трябва да го посрещнем, после да го разведем из някои обекти. Надя ме помоли да помагам с превода. Съвсем няма да имаме време.
- А иначе как си? Откъде такъв тен? Изглеждаш страхотно! Разказвай как я караш! Къде по-точно ще бъде експедицията? И... виждала ли си някого от нашите? – затрупа Мария приятелката си с въпроси, преди тя да успее да направи някоя забележка за наедрелите ѝ форми.
Елена беше известна с образния си език и остроумията, които ръсеше, но понякога не си мереше много-много приказките. Бяха съученички от гимназията, Елена завършваше археология и като перспективен млад учен бе спечелила престижна специализация в Щатите. Мария по този повод незлобиво я подкачаше, че каква ще да е тази специализация в държава с има-няма тристагодишна история, но инак се радваше на късмета на приятелката си, все си е по-друго да имаш и такъв пункт в биографията. Не бяха се срещали почти цяла година, контактувайки само виртуално, и възможността да се прегърнат, да се порадват една на друга, така ги въодушеви, че момичетата загърбиха всичко, впускайки се в размяна на последни новини за стари познати. Двете жени също не скучаеха и се разговориха, откривайки общи теми. Като учителка по литература, Гергана Владова живо се интересуваше от културния живот и изненада събеседничката си с някои доста уместни въпроси и добри познания в областта на археологията.
- Имате чудесна дъщеря – каза по едно време Надежда Кралева, заслушана във веселия смях на приятелките. – Сега се сещам, че Елена ми е споменавала за нея, били са заедно на разкопки, май преди година? Аз харесвам младите, харесвам техния ентусиазъм.
- О, забравих да ти кажа, Надя – намеси се Елена, дочула репликата на своята научна ръководителка. - Мари има близначка, а двете заедно са същински гейзер, ентусиазъм да видиш! И си приличат страхотно! Не можеш да ги различиш, ако срещнеш някоя от тях поотделно!
- Защо, и тя ли е бременна?
- Не, но...
- Е, едва ли бих ги сбъркала тогава – засмя се жената, хвърляйки поглед към корема на Мария и добави: - Завиждам ви, Гергана. Ще бъдете млада баба, може да ви мислят за майка на бебето, когато го разхождате. Избрахте ли му име, на кого ще го кръстите?
- Вяра. На никого. Децата така си решиха, а ние, бабите, не им се бъркаме.
- Това е първото ви внуче, нали?
- Да, и... надявам се да бъде скоро последвано от още едно, дъщерите ми всичко правят едновременно – засмя се в отговор Гергана Владова, след което в нея се събуди учителката и тя някак назидателно продължи: - Казват, че внуците отмъщавали на децата за всичко, което те били причинили на родителите си, но аз не мисля така. Моите момичета са същински Божи дар, бих искала и техните деца да са такива. Бих искала дъщерите ми да изпитат същата огромна радост, която с раждането си донесоха на мен. Та нали за това живеем, децата са най-голямото ни щастие! Те не само са нашето генетично продължение, те наследяват и нашите ценности, за духовните ми е думата. Така и животът ни се осмисля. Всъщност, точно в това е смисълът на живота - чрез децата си да правим и света по-добър, но вие сама знаете. Всяка майка го знае.
- Не знам, може би сте права, но... Аз... нямам... деца... И не мога да имам. За жалост.
- Ах, извинете – смути се Гергана Владова.
Двете момичета бяха замлъкнали за момент и Мария чу последните реплики. В опит да избегне неловкостта на мига, тя се пресегна към чашата си, обмисляйки трескаво как да смени темата. Докато се накланяше тромаво към масата, без да иска бутна на земята и натисна с крак едната от торбите. В настъпилата тишина се раздаде весела детска мелодия. Объркана още повече, смутена почти до плач, Мария се закашля, опитвайки се да заглуши неуместните звуци. Елена скочи и започна бързо да говори за някакви много практични дъждобрани, които била забелязала на идване, и които щели да са им необходими за експедицията. Трябвало да побързат, за да не ги изтърват.
Всички се надигнаха и започнаха да се сбогуват. Момичетата се прегърнаха, обещавайки си при първа възможност да се видят отново, жените се ръкуваха, разменяйки взаимни комплименти. Когато на свой ред и Мария протегна ръка към Надежда Кралева с пожелание за нови открития, археоложката я пое с топла усмивка и с мек глас изказа своите благопожелания, бяха за леко раждане, но дълбоко в очите ѝ се бе загнездила тъга.
Мария обаче не я чу. Изведнъж бе попаднала в друго измерение. Засмукана от някакъв вихър, тя не можеше да помръдне. Непоносима болка я заля с такава сила, та чак коремът я присви, сякаш бе разрязана на две през него...
...И не беше нейна, беше чужда тази болка, и от това още по-страшна. Тя растеше, и растеше, и растеше... придобивайки все по-зрими контури, докато накрая започна да се трансформира в напълно реална картина.
Сред отчайващо празно есенно поле леден вятър гонеше нанякъде кълба от сухи тръни под прихлупеното оловно-сиво небе. Завихрени във все по-силен въртоп, тези тръни се преплитаха и сплъстяваха в тъмна грамада, образувайки на едно възвишение странно гнездо, нещо като чудовищна люлка. Поривите на вятъра я разклащаха, а отвътре грееше светлина и мърдаше нещо живо... Нещо, което издаваше жално скимтящи звуци, бебешки плач, който късаше сърцето...
Дотам обаче не можеше да се стигне, бодлива тел изведнъж се появи отнякъде, метната като грозна разкъсана дантела върху заострени колове, и ров с вода внезапно зейна, препречвайки пътя.
А една крехка женска фигура се мяташе отчаяно в подножието на хълма, и една огромна черна птица, разперила криле, кръжеше отгоре...
Но дали пазеше малкото създание в гнездото-люлка или искаше да го нападне?...     Жената отчаяно искаше да стигне до детето, с цената на всичко трябваше да го извади оттам, преди крехката искрица живот да бъде грабната, разкъсана, угасена...
И някак свързана с тази жена, някак вътре в нея, се усещаше и самата Мария...
- Детенце, какво става? Как си? – прозвуча като през стъклена вата гласът на майка ѝ, проби завесата и я издърпа назад от тази страшна картина. - Седни, седни тук, маменце. По-лекичко... така, така, рожбе...
- Как си, Мари, лошо ли ти е?
- Ето вода, пребледняла е!
- По-добре ли си, маменце? Казвах ти аз да идем в парка, рожбе!...
Мария се усмихна на загрижените лица, надвесени съчувствено над нея и полека си пое дълбоко дъх. Коремът ѝ бе станал на твърда топка. Отдавна не ѝ се беше случвало да има толкова мощно видение. А мислеше, че е овладяла дарбата си и може да я контролира!... Да не позволява при всеки допир да бъде връхлитана от чуждите емоции...
- Няма нищо, мамо. По-добре съм вече, няма страшно. Малко ми се зави свят, сигурно е от блъсканицата. Благодаря ви, госпожо Кралева, съжалявам – каза тя, опитвайки се да прикрие треперенето в гласа си.
Не желаеше да тревожи майка си, ще започне да се притеснява, че дъщеря ѝ има отново видения, ще иска да я води на лекар...
Пък и вече наистина беше по-добре. Контракцията отмина, бебето се разшава.
Беше вече напълно сигурна: имаше нещо, свързано с Надежда Кралева, нещо ужасяващо... Около тази жена витаеше някаква опасност... Но дали бе в миналото ѝ или тепърва щеше да настъпи? А може би просто бе доловила дълбоко стаената в душата ѝ болка по недостъпното майчинство?
Мария пое дълбоко дъх. Ами да, просветна ѝ изведнъж, сещайки се за новинарските емисии отпреди време. Имаше един банкер със същото име, Кралев се казваше! Бяха го взривили преди около две години в колата му, а покушението беше особено нагло, тъй като стана насред бял ден, на централен булевард в София. Доколкото си спомняше, нямаше осъдени. Целият случай приключи тъй, както обикновено ставаше с този вид поръчкови убийства: известно време се говореше гръмко за тях, няколко знакови имена от престъпния свят влизаха в ареста, после се оказваше, че всеки от тях страда от някакво старо заболяване, заради което или се отлагаха дела, или престъпниците излизаха под парична гаранция, или изобщо ги пускаха без много-много обяснения.
Каква ли му се падаше на убития банкер археоложката Кралева? И защо тази необикновена среща, завършила с толкова ярко видение, се случи т&